Ангел Ников: Най-страшното – че няма победени

Размисли в стихове за февруари 1997 на поета Ангел Ников

Тези стихове писах в часове на отчаяние и самота, на възземане и протест. Писах ги с ясната мисъл да помогна – бях притеснен за България. Половинвековните властници посегнаха на изпитаното си оръжие: целта оправдава средствата. Информиран и манипулиран от жълти вестници и агитки, че „всички сме виновни”, „всички сме маскари”, ограбван и рекетирaн, българинът бе доведен до бедност и гняв...

Даде Бог да видим всенародното опомняне. Докрай решени хора, опиянени, заляха площадите. И стана чудо. С това се изчерпва и смисълът на тези стихове.

Ангел Ников, Февруари 97

И дойде мир – мирът е победител –

за идното ще си говорим вече...

Тъй дълго и омразно беше всичко,

че можем с лекота да го отминем...

Но то се вкопчва в нас, държи ни, плаши:

войници маршируват във съня ни.

От безконечното въже на дните

наистина ли си отиде злото!

Разбраха ли се победителите

кого и как най-сетне победиха?

Накуп е всичко, тежко мисля

и обикалям в кръг, опипвам в тъмно:

къде ли още зъзнат гласовете?

Ни вик, ни стон! И тлее в тишината

най-страшното – че няма победени!

февруари 97

Ангел Ников, Дневник 1989 – 1997

Издателска къща „Балзена”, 1997г.

Снимка: dariknews.bg;