С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Ангел Мирчев: Вярата ми не ме напуска, само започна да линее...

Ангел Мирчев: Вярата ми не ме напуска, само започна да линее...

Разговор на Мария Дерменджиева с Ангел Мирчев


Запознаваме се в един слънчев следобед. Ангел Мирчев има здраво ръкостискане. Гледа ме право в очите, представя се със закачка за невисокия си ръст, компенсиран с висок дух. Сядаме в близкото кафене, за да ми разкаже за ужасите, преживени от него по времето на комунизма. Ужаси, които обаче нито са го пречупили, нито са го озлобили. У него няма омраза към палачите му. Мрази системата като цяло. И нагаждачите, некадърниците, подлеците, безличните подлизурковци. Възмущава го липсата на справедливост и на признание към онези, които са се противопоставили на комунистическото управление в България, които са тръгнали „със себеотрицание да се борят в полза на себеподобния”

Ангел Мирчев е роден на 11 октомври 1931 г. в село Изворово, община Харманли. Като ученик в Харманлийската гимназия заедно с бившия български вицепрезидент Тодор Кавалджиев създават конспиративна младежка група за съпротива срещу режима. През 1951 г. Държавна сигурност (ДС) ги разкрива. Не след дълго са задържани. След 100 дни, прекарани в ареста на Хасковската ДС, Ангел Мирчев получава 8-годишна ефективна присъда. Близо 4 години излежава в Пазарджишкия затвор, където е в една килия с осъдените от т. нар. Народен съд Константин Муравиев и Атанас Буров. В същата килия изтърпява присъдата си и заместник-председателят на Първия върховен състав на т. нар. Народен съд Стефан Манов – човекът, прочел присъдата над регентите, министрите и царските съветници...
 

Конспиративната група и предателството


През 1950 г. в Харманлийската гимназия се срещнахме с Тодор Кавалджиев. И като се срещнахме, се усетихме. Решихме да направим нелегална организация. Те вече я бяха заченали – под името ГОГ. Селото на Кавалджиев се казва Главан. И оттам организацията беше Главанска оранжева гвардия. Нашата стана МОГ – Младежка оранжева гвардия. Включихме доста младежи от Димитровград, Хасково, Харманли, Мадан, Стара Загора, Гълъбово. Имаше и възрастни от селата в тези райони. Но не всички бяха посветени детайлно в организацията. Сътрудничеха ни, разговаряхме, но не им разкривахме докрай целите си. Бяхме пряко под влиянието на горяните.

Слушахме тяхното радио. Бяхме научили, че положението на горяните в Сливенския Балкан е опасно, няма условия там за нелегална въоръжена борба. Затова идеята ни беше да ни прехвърлят в Родопите и оттам да може при нужда да прескачаме до Гърция и обратно. Искахме да поддържаме духа на съпротивата жив, да поддържаме хората, които са зрели и споделят земеделските идеи, защото – знаете – Земеделският съюз беше разбит, унищожен, бяха обесили Никола Петков, но много от поддръжниците му бяха успели да избягат и се връщаха в България нелегално. Държавна сигурност ги наричаше с обидното название „диверсанти”, а за нас беше много добра новина, като чуехме, че наоколо търсят диверсанти.

Ангел Мирчев и Тодор Кавалджиев изграждат конспиративната група, написват и устав.

Прочетохме го един-два пъти, но на Тодор ръкописът ми се стори малко неугледен. В неговата квартира, където е срещахме, идваше едно момиче – Виктория Георгиева. Дадохме й го да го препише на чисто. След време Тодор ми казва: утре вечер тук в квартирата ми ще дойде пратеник от зад граница. Трябва да ни охраняваш. Отидох, стоях отвън, докато Тодор ме отпрати. Кога са излезли, колко души са били, не знам. После имаше втора среща, пак охранявах. Когато ме извика за третата среща, поисках да разбера кой е този човек. Все пак организацията е наша...

Тодор Кавалджиев му казва, че връзката с нелегала е осъществена чрез Виктория Георгиева. Човекът бил приятел на баща й. На 9 септември 1944 г. били двамата заедно, баща й го убили, а той успял да избяга. И сега дошъл нелегално в България да търси съмишленици.

Ние трябваше да стягаме четата и да подготвяме прехвърлянето. Попитах Тодор: този човек ще дойде ли? Ще дойде, отговори ми. Пак поисках да го видя, да се запозная с него. Тодор не ми разреши. Отказах повече да охранявам срещите им. Казах му: Тодоре, ние сме предадени. Това беше в края на учебната 1952 година. Заминах си за родното ми село. След няколко дена Тодор Кавалджиев ми пише: „Приятелката не дойде на срещата. Изневяра, подла изневяра, длъжен съм да ви предупредя”.

И до ден днешен те не знаят дали Виктория Георгиева ги е предала умишлено или е била заблудена от човека, представил се като нелегал. Който, естествено, е бил от ДС.

Ние още тогава разбрахме. Той си беше взел своето, беше разузнал колко човека сме, какво смятаме да правим. Взели са от Виктория и устава ни, заснели са го и после тя ни го върна. Но ние се усетихме. Като се прибрах на село, започнах да чакам да дойдат да ме арестуват. Скрих устава, някои документи, писма, протоколи от заседания и земеделска литература на различни места. Да бягам нямаше смисъл. По овцете, които пасях, познавах, че наоколо има чужд човек, че ме следят. И една сутрин дойдоха.

Арестът

На 26 юли 1952 г. призори Ангел Мирчев е арестуван от служители на ДС. След направения обиск са конфискувани земеделска литература, списъкът на организацията и няколко агитационни материали, негови стихове. Завеждат го до общината и го качват в една камионетка. Той е първият арестуван от групата.

Започна да се развиделява, накараха ме да легна на пода, на късата страна. Вързаха ръцете и краката ми и ме покриха с брезент. Камионетката потегли, загубих представа за време и място. От време на време спирахме. Чувах писъците на близките, когато извеждаха поредния арестант от някое село. И така, докато камионетката се напълни.

По едно време усетих по наклона, че камионетката се движи в някаква стръмна местност. После спря. Известно време – пълна тишина. Изведнъж някой каза: „Много е сухо, трудно се копае.” И пак – страшна, тягостна тишина. Изтръпнах, бяха диви времена, безотговорни и съвсем в нормите беше да те ликвидират и да изчезнеш. Помислих, че това е краят. Такъв страх никога не съм брал. Човекът до мен се подмокри. След малко камионетката заработи и потегли. Не след дълго пак спря. Отнякъде се чуваше шум от вода, сигурно бяхме край река Марица. Отново ме обзе страх. Реших този път, че ще ни давят. Изглежда ни устройваха тези спирания, за да ни уплашат. И наистина, по-кошмарни преживявания от тази дълга нощ не съм имал през живота си.

В Хасковската „Държавна сигурност”  

Крайната спирка се оказа Хасково. Един по един ни изкараха от камионетката. Но тъй като бях арестуван първи, слязох последен и не видях кои други са задържани заедно с мен. Натикаха ни в килиите на Държавна сигурност, където изкарахме 100 дни разпити.

Не ни биеха много. Боят беше цвете пред глада. От глад умираха най-вече. Имаше психически тормоз и глад. Използваха едни такива методи за изтезание... недостойни. Килията е за двама души. Над вратата има крушка, която свети денонощно. Само в определено време ни разрешаваха да легнем и тогава можеше да не гледаме крушката. През другото време бяхме длъжни да стоим с вдигната глава и да гледаме в крушката. И постоянно ни наблюдаваха дали го спазваме.

Гледаш, гледаш, гледаш и започват в един момент да ти се появяват кръгове – разни кръгове, разноцветни, въртят се хаотично, уголемяват се, намаляват и накрая започваш да халюцинираш, изпадаш в неконтролируема ситуация. Това обикновено го съчетаваха с глад и безводие. Беше много страшно. Мога да кажа, че до 50-ия ден се издържа. След това вече бях жив труп. Не мога да седя, не мога да си повдигна краката, местя ги с помощта на ръцете едва-едва.

Себе си не можех да видя, но виждах как изглежда моя съкилийник – Добчо Желев от Марица. Той не беше от нашата конспирация, беше по-възрастен, силен, добре сложен, направо як. Все ми се струваше, че този човек го бяха поставили там, за да ме ликвидира. Като връх на тези мои съмнения, така както бяхме лишени от храна, един ден на Добчо му дадоха ядене. Войнишко канче с ядене, ама да видиш какво ядене – с червен пипер, мръвки отгоре се виждат. Не е правилно след толкова глад да се нахвърлиш да ядеш, но Добчо яде. Аз умирам – тук свършва всичко, първичният инстинкт работи в най-голяма степен.

Наровете са близко един до друг. Събрах всичките си последни сили, посегнах и какво успях да хвана – право в устата. Но надзирателят гледал. Още не съм успял да го сложа в устата и тряс вратата се отвори. Пита го Добчо: „Ти що му даваш, бе? Що му даваш?!” И му взе яденето и излезе. Вечерта няма никакво ядене. Добчо мълчи и аз мълча. Мен ме е страх, защото заради мен му взеха яденето, а той не беше толкова изпаднал като мен. Изведнъж Добчо ме поглежда: „Тази вечер ще те изям!” А сега де... Много се уплаших. Не ме изяде. По-късно разбрах, че са го осъдили за някакво оръжие, не е бил агент провокатор. Почина човекът, лека му пръст.

В Пазарджишкия затвор

Процесът срещу Ангел Мирчев и останалите трае три дни. Водят ги вързани от милицията към съда през шпалир от граждани. Осъдени са 11 човека, другите ги интернират или освобождават. Ангел Мирчев е осъден на 8 години затвор. Присъдата на Хасковския окръжен съд от октомври 1952 г. гласи: „Признава подсъдимите за виновни в това, че са образували и ръководили организация, която си поставила за цел да събори, подрови или отслаби народнодемократическата власт в Народна република България чрез преврат, бунт, метеж, терористически действия или общоопасни престъпления.” Изпращат ги в Пазарджишкия затвор.

С Кавалджиев бяхме в 41-а килия. Имаше и други с нас. Режимът в затвора се мени, ден с ден не си прилича и защо го сменяха не знам, обаче се съпровождаше винаги от лишаване от храна и от вода. И тогава ставаха страшните работи. Умират, падат, влачат се. Тези, които се влачат, ги вкарваха в лазарета да ги закрепят малко и пак обратно. На два пъти бях умрял. Срещу Нова година 1952-1953 г. бях вече умрял, притворил очи, всичко шуми и бучи, нямам нормално възприятие към заобикалящата действителност. И други имаше наоколо – налягали живи трупове.

Ang M 2
По едно време, унесен така, усетих, че някой ми дразни устата. И сега се вълнувам... Погледнах и видях Желязко Александров от село Шишманово. Той ми бута една бисквитка... Имал е скътано нещичко там в чергите за ядене. Хапнах аз каквото ми даде и взех да проглеждам. След малко дойде Димитър Василев Христодулов от Пловдив. Той – скелет, ама и той ми даде малко. След него дойде Петър Христов Томов – белогвардейски син, и той ми даде. Бях блед като мъртвец, но видях ей тук по кокалчетата на ръцете ми как се появяват червени петънца. Кръвта се раздвижваше. И така дочаках с отворени очи Новата 1953 г.

Пазарджишкият затвор беше най-страшният затвор в България. Най-пренаселеният. Затворниците бяхме много, мястото беше ограничено. Там да спиш по гръб беше мечта. Колко съм си спомнял клоните на дърветата и небето, като съм лежал по поляните, докато пасях овцете... Лягахме настрани, един до друг залепени, главата на единия към краката на другия, защото така се печелеше място. Ако през нощта ти се наложи да отидеш по нужда до кофата, после няма къде да легнеш. Страшна работа...

Впечатления от Константин Муравиев, Димитър Гичев, Атанас Буров и Стефан Манов

С Константин Муравиев бяхме в 32-а килия заедно. Той дойде малко по-късно от Белене. Беше с оперирано гърло и шептеше, силно беше увреден. Димитър Гичев и Атанас Буров също бяха там – все министри от правителството на Муравиев, последния министър-председател преди 9 септември 1944 г. Но ги разделиха. Муравиев го оставиха при нас на общ режим. Той спеше в дъното, до стената. До него по стечение на обстоятелствата спях аз. С Муравиев станахме големи приятели. Беше много интелигентен човек, завършил Роберт Колеж. Той ме учеше на френски език – каквото знам, от него го научих. Живееше много оскъдно. Идваше понякога жена му, носеше му нещо за хапване. Режим, страдание...

От другата ми страна спеше Стефан Манов, знаете – съдията от т. нар. Народен съд, който му е чел присъдата на Муравиев. Но все едно, че нищо не е било. В затвора няма лични отношения. Стефан Манов беше бледолик, жълт, слаб. Беше Демостен, неповторим оратор, но малко маниакален. Той не стоя дълго в затвора, но беше много инквизиран и тероризиран. Страшно го измъчваха физически. Но излезе от затвора преди мен. Когато си събираше багажа, остави нещо като личен архив. Понеже бях най-близко до него, успях да го прибера.

Прегледах след това документите. Най-важният от тях беше негово изложение до Вълко Червенков, в което се жалваше от изтезанията. Манов го държаха с автоматични белезници, колкото повече мърдаш, толкова повече се затягат – невероятна болка! И в това изложение беше написал до Червенков следното: „Бях обвинен за две неща: че съм английски шпионин, че съм издал препис на присъди, което не признах. И че съм троцкист, което с гордост и сега признавам. Считам себе си за Лео Троцки на Балканите.”

Мине не мине и бай Коста (Муравиев – б.р.) и Димитър Гичев изчезваха за известно време. Гичев, когато после го изкарваха на разходка, по 6 месеца не си беше чувал гласа. Не му разрешаваха да общува с никого и по време на разходките в кръговото. Отблизо него съм го виждал само веднъж.

Атанас Буров, много благороден човек, но беше вече на 80 години, много изтощен. Ходеше си с неговите си дрехи, личеше, че са били от много фино сукно, ама изтрити и замазани. И не можеше да излиза всеки път на разходка. Случвало се е, когато е неразположен, да измолваме разрешение да го подпомогнем, за да излезе. Много пъти съм участвал, прихващах го и го придържах по стълбите. После отивах при постовете да им кажа, че с разрешение оставям Буров навън, да поседи на слънце. Сядаше, подпрял гръб на каменната стена, отпущаше немощно ръце надолу покрай коленете, а главата му клюмваше на една страна. И така сякаш гледаше безжизнено... там си и умря.

Когато умреше някой в Пазарджишкия затвор, нито вещите му изпращаха, нито близките му научаваха какво точно се е случило. Те получаваха една бележка, че човекът е починал от инфаркт и толкоз. Ние бяхме установили, че щом чукнат вратите нощем, след проверката, значи някой е угаснал. А къде ги погребваха – както е казал поетът, днес никой не знай.

Коста Муравиев излезе след мен. След като вече станах студент, един път бях в София, отидох у тях и се видяхме. Поприказвахме си хубаво. После той ми писа няколко писма. Пазя ги. Втория път, когато бях в София, пак отидох да го видя, но на вратата на ул. „Васил Коларов” 43 – сега „Солунска”, имаше некролог. Пишеше: Почина Константин Муравиев. И нищо повече. Дори не звъннах на вратата. Не ми беше удобно.

Опити за вербовка

През 1955 г. вече трябва да излизам – бяха ми дали една година помилване, оставаха ми дни ли месеци ли, не помня точно. Идва надзирателят: Ангел Бойчев Мирчев за справка при директора на затвора. Отивам. Директорът седи на бюрото, от двете му страни по двама души със сините шапки. Знаеш кои са със сини шапки – от ДС. Директорът ми казва: „Ангеле, ти вече си кажи-речи на свобода. След няколко дена ще излезеш, ще си отидеш вкъщи. Там във вашето село, ще идват наши хора – и поглежда към тези със сините шапки – не е зле да установяваш контакти с тях”. Аз подразбрах интимната мисъл. Откъде дойде този кураж, сила ли – не знам, не мога да обясня. И му казвам на директора: „Вие досега не разбрахте ли, че Ангел Мирчев не е бил агент провокатор и никога няма да бъде”. „Така ли?! – отвръща той. – А ти от нас запомни, тук си и тук ще дойдеш. Водете го!”

Взеха ме, но не ме върнаха в килията. Тръгнахме по стълбището надолу към подземието на затвора. Вкараха ме в едно голо помещение – дървена скара и цимент, никаква светлина. Останах сам със себе си и с мисълта, че от тук жив няма да изляза. Не знаеш нощ ли е, ден ли е, губиш представа за времето, никакви шумове не се чуват, само от време на време ми носеха вода, храна – не. А в главата ми се върти само това, че дори да изляза, той каза, че пак там ще ме заведат. Прощаване няма. Имах представа за психиката на ДС. Не знам след колко дни отвориха вратата и ме качиха в килията. Оставиха ме известно време там, за да придобия малко вид. После ми казаха да си събирам багажа. Слязох долу, в някаква стая съблякох райетата и... излязох през главния вход.

Постоянно се оглеждах дали някой не ме следва. Тръгнах към гарата да хващам влака, обаче все очаквам някой да ме хване за рамото и хайде обратно. Не ме пуска тази мисъл, че ще се разправят с мен. Вместо да се прибера в Изворово, отидох в Любимец при калеко. Пък калеко беше редовен „клиент” на Белене, не знаех дали ще го намеря. Но като почуках, оказа се, че си е вкъщи. На другия ден се прибрах.

Тогава беше гроздоберът. Отидох и аз на нашето лозе. По едно време гледам Кехаята – разсилния в общината, идва при мен. „При тебе идвам, Ангеле, утре сутринта трябва да отидеш в Черепово, в общината.” За бягане и дума не може да става. Отидох. Там един зрял мъж – на 35-40 години да е бил, ама на мен с моите 25 години ми се виждаше зрял, ми казва: „Ангеле, имаме информация, че тук щъкат диверсанти. Да знаеш нещо, да си чул, да си видял?” Викам: „Нищо не знам, нищо не съм чул, нищо не съм видял, ама и да знам, и да съм чул, и да съм видял, от мен информация недейте чака. Това трябваше да го разберете.” Той обаче беше по-мек: „Добре, де, добре, за това те викахме. Свободен си”.

Това беше вторият ми сблъсък с Държавна сигурност. Вторият опит да ме вкарат в капана. Много хора знам, че са доносничели на ДС. Не ги обвинявам. Ясно ми е как вербуваше ДС своите агенти. Разузнават ги кой какъв характер има, кой го е страх, какви са му слабостите... Държавна сигурност още от онова време беше стигнала до всяка човешка българска душа. Нямаше българин, който да не беше палпиран, да не беше разгърнат и разгледан отвътре. И ако не се стигне до състояние, което той да възприеме като форма на приобщаване, пак е бил палпиран, без да знае. Такава глобална диктатура беше! Под влияние на Сталин. Казах вече, никого не обвинявам. Човешката душа е податлива, не е особено издръжлива. Страхът е такова чувство, че надвива останалите душевни прояви. Разбираемо е.

Затова ние не искахме да им отмъщаваме, да ги наказваме, от това нямаше да има полза. Само щеше да се озлоби обществото. Искахме морално да ги сразим и да се осъзнаят, да признаят, че каузата им е била античовешка. И да не вирят повече нос. Но това не се случи. По тази причина с Държавна сигурност не се свърши тогава, тя е жива и днес, със своите метастази, със своите разсейки в обществото. Никаква промяна не се извърши след 1989 г., това беше външна промяна, илюзорна, измамна. Всичко беше претопено и пренагласено. По същество нещата днес са същите, само че терорът, диктатурата е от нов тип, рафиниран, непознат. Сега обаче Държавна сигурност действа усъвършенствано, много по-рафинирано, с ръкавици.

Имахме един професор по земеделие, който казваше: „Така ще те изпитам, че и двойка да ти пиша, да ме харесаш.” Точно като Държавна сигурност – така ще те привлекат за агент, че ще се съгласиш и даже ще им благодариш...

На свобода, но... неблагонадежден

След затвора Ангел Мирчев иска да учи висше образование. Десет години му отказват заверка на кандидатстудентския формуляр поради трудова и политическа неблагонадеждност. Успява да завърши задочно литература в Хасковския учителски институт и работи като нередовен учител в родното си село. Никъде другаде не му разрешават да работи. Благодарение на упоритите му опити, на 33-годишна възраст, все пак го допускат да следва агрономия. През 1968 г. завършва с четири оценки „Отличен”, но не му дават наградата за първенец на випуска. Връчват я на някакъв комсомолски активист. Завърнал се с диплома в селото си, партийният секретар го напъжда с думите, че там няма работа за него.

До 1989 г. заема второстепенни длъжности в тогавашните ТКЗС и АПК. След 1989 г. по време на ликвидацията на АПК е назначен за председател на Ликвидационен съвет. Тогава в местното ръководство на СДС са се намърдали деца на бивши червени номенклатури и партийни секретари. А заместник областен управител на Хасково от СДС е небезизвестната Ценка Василева – бивш съветник на Сергей Станишев (неясно по какви въпроси), впоследствие шеф на кабинета на председателя на ДАНС Петко Сертов. И като логичен резултат от присъствието на тези нови „демократични” управници неудобният Ангел Мирчев е незаконно освободен от Ликвидационния съвет. Завежда дело и едва година и половина по-късно е върнат на работа.

Тогава разбрах, че зловещата, злокобната, вездесъщата Държавна сигурност си стои и след така наречените промени. И така: откъде ли не са ме гонили, но не съм се предавал. Толкова години борби, огорчения, страшна работа, как издържах – не знам, но не се отчаях... Вярата ми не ме напуска, само започна да линее...

Едно интервю на Мария Дерменджиева