Андрей Звягинцев: Човекът на изкуството - да мълчи или да казва истината?
Автор: Превод: Господин ТоневИзточник: zeit.deСнимки: lenta.ru; 66.ru; film.ru ;
Руският режисьор Андрей Звягинцев за филма си „Левиатан”
В интервю за руския държавен телевизионен Първи канал режисьорът Андрей Звягинцев беше изненадан, че „Левиатан” се възприема така „сериозно под лупа като документален филм”. Но съвсем не ставало дума специално за Русия, а за „малкия човек, за неговото препъване в системата”, както казва той. „Това е една абсолютно универсална история. Ние имаме голяма планета с хора и всички много си приличат. Това е всичко”, казва Звягинцев. Кратко интервю с режисьора Андрей Звягинцев за RBTH (Russia beyond the headlines).Въпрос: Филмът „Левиатан” се основава на историята на американския гражданин Марвин Хиймайер, който се противопоставил на властовия апарат на държавата. Какво бе толкова интересно за Вас в тази история, че я адаптирахте за Русия?
Андрей Звягинцев: Марвин Хиймайер е бил собственик на ремонтна работилница. Когато на същия терен се изгражда циментова фабрик, Марвин Хиймайер бил против, тъй като достъпът до неговата работилница се затваря от циментовата фабрика. Хиймайер бил отчаян и в отговор на това разрушил няколко сгради в града с булдозера си. След това се самоубил.
За историята, разиграла се в Съединените щати, чух през 2008 година. Бях шокиран. Как в една правова държава би могло да се стигне дотам, някой да трябва да защитава правата си по този начин, да е бил изложен на толкова много произвол? В САЩ все пак съществуваше възможността да се обърнеш към съда.
Това наистина ли означава, че не всичко е толкова розово, колкото изглежда? Дойдох до заключението, че всички държави функционират по подобен начин и навсякъде може да цари произвол. Мисълта е банална, но тя ме шокира. В „За държавата на Бога” на Августин (Аурелий Августин, „Блажени Августин”) неотдавна попаднах на този пасаж: „Държавите без справедливост не са нещо по-различно от големи банди разбойници”.
И двете са човешки общности с предводител и твърдо установени отношения. Те се различават само чрез правовия ред. Ако съдебната система в една държава вече не функционира, тогава държавата се превръща в банда разбойници. Само когато всеки човек има правото да се защитава пред съда и само когато всички хора са равни пред закона, това е една идеална държава. Това потвърди мнението ми, че в „Левиатан” Томас Хобс неправилно идеализира държавата.
Може да се създаде идеален модел на хартия, но ако тук се появи един човек с всичките си несъвършенства и лошотии, тогава всеки идеал може да се преобърне. Тогава вече не съществува обществен договор, а дяволски пакт. За една мнима социална сигурност човек отдава свободата си.
Какво мислите за преобладаващото днес мнение, че духовност има само в Русия, но не и на Запад?
Духовността е метафизическо понятие, с него може да се обясни и оправдае всичко възможно. Би било по-лесно да се говори за духовност, ако съдебната система в нашата страна функционираше. Смятам наличието на правова държава за нещо много важно, защото само в една правова държава човек може да се чувства защитен. И само в едно непокътнато тяло може да живее здрав дух. Но когато човек напусне дома си и постоянно се чувства в опасност, защото знае, че полицията няма да го защити, то тогава е безсмислено да се говори за душевно здраве или духовност.
Филмът „Левиатан”: свят без милост. Героичната борба на един човек срещу властта: великолепният филм „Левиатан” на Андрей Звягинцев - вестник „Ди Цайт”: В Русия, на брега на Баренцово море, един човек се изправя срещу неправдата. Николай, пристрастен към алкохола, притежава къща, той я е построил сам.
Тук, в тази сурова земя горе на северозапад, са живели предците му. Този дом е родина, той е спомен, а сега корумпирания кмет на градчето иска да му го вземе, защото възнамерява да строи нещо по-голямо на парцела. Това, което единият се стреми да постигне с брутални методи, другият се опитва да го защити с инструментите на правото: приятелят на Николай Дмитрий, адвокат от Москва, вярва с голяма убеденост на фактическите неща.
В съда, обаче, той научава, че в тази провинция законите нямат никакво значение и хората от съда са купени. Николай губи дома си, започва път на страдания, напомнящ съдбата на Йов. Руският режисьор Андрей Звягинцев е нарекъл този завладяващ филм„Левиатан”, като всевластната инстанция при Томас Хобс, която трябва да сложи край на състоянието на анархия между хората.
Той също е мислел да нарече филма „Пари”, казва Звягинцев в разговор за вестник „Ди Цайт”, или „Нашествието на варварите”, но двете заглавия вече били взети. А Йов? „Не, това би било твърде плоско”, казва Звягинцев. „Този филм трябва да носи заглавието на властващия, а не на подчинения.” В „Левиатан” за Николай няма вяра, няма избавление, няма милост от Бога, а само затвор. Идеята за този филм, казва Звягинцев, му дошла преди няколко години.
Докато бил в Ню Йорк, неговата преводачка му разказала историята на Марвин Хиймайер, който разрушил с булдозер кметството и дома на бившия кмет на града си, защото се почувствал онеправдан, а след това се застрелял. След това Звягинцев прочел новелата на Хайнрих Клайст „Михаел Колхас”. За него основното не е да покаже нещастието на един мъж, казва той. Сблъсъкът с властта, борческият жест, те го очароват. Един мъж и един булдозер, който се бори за разбирането си за справедливост.
В първата версия на сценария Николай трябвало да разруши с багер административната сграда. В сегашната версия това е собствената къща, която той разрушава. „В Русия всички ме обвиниха, от министъра на културата до последния блогър, че съм пресадил една американска история на руска земя. Но тази история е универсална”, казва Звягинцев. „Защото историите на хора, които трябва да страдат от властта, нямат география; те съществуват навсякъде.”
Историята на Николай не трябва да бъде история за Русия, нито история за Северозапада, нито за живота в провинцията. Но тъй като Звягинцев е руски режисьор, който говори само руски, той пренесе действието в провинцията на своята страна.
Не е лишен от известна ирония фактът, че руското Министерство на културата е финансирало значителна част от филма и изглежда сега се разкайва за това, въпреки че филмът е носител на няколко международни награди и беше номиниран за Оскар.
„Те не харесват филма ми и на мен не ми харесва как те управляват страната”, казва Звягинцев. „Какво тогава му остава на човека на изкуството? Или да мълчи или да казва истината.” Не е вярно, че този филм очерня Русия, нещо, в което толкова много хора яростно упрекват режисьора.
Това, че филмът бил „прекомерно конюнктурен”, както мисли руският министър на културата, тъй като критиката спрямо Русия на Запад се харесвала. Звягинцев не заклеймява страната си, а корумпираната, светска власт в съюз с духовната; един съюз, спрямо който отделният човек е безпомощен.
Русия има своята собствена красота в този филм, но това е една груба, пряма и безутешна красота: руините на църквата на брега на морето, лагерният огън, около който се тълпят пияни тийнейджъри; бушуващото море, с което филмът започва и свършва; скелетът на кит, пред който момчето Роман седи и горчиво плаче, защото е оставено само с бруталността на този свят.
Хората, да, наистина, мамят и се напиват, но те също така обичат, толкова, колкото биха могли да обичат в този увреден свят: красивата Лилия обича, но един друг, а не съпруга си Николай. Там е и двойката, която се грижи за Николай, той полицай, представител на властта, и въпреки това приятел.
Най-често, когато се срещнат, се напиват безумно. Светът е лош, защото феодализмът в тази провинция го прави лош. Няма обвързващи закони, нито граждани, а само поданици. „Никога не си имал някакви права, сега нямаш и никога няма да имаш”, произнася кметът в лицето на Николай. Животът на отделния човек: той не струва нищо.
Кадрите, които разкриват нещастието на Николай, са пълни със сила. Звягинцев работи с дълги, безмълвни последователни кадри, само в началото на филма и накрая прозвучава музика. Погледът на камерата никога не е трескав и припрян, с втренчено спокойствие тя наблюдава как властта се сгромолясва върху живота на Николай.
Съдбата на отделния човек се превръща в притча. В една сцена към края на филма човек се намира като зрител сякаш в къщата на Николай, така го иска камерата. В продължение на секунди наблюдаваме на дрезгава светлина открояващия се живот на Николай, много години семейна история - една неподвижна, тиха цайтраферна киноснимка.
Тогава кофата на багер прониква в сградата, металната ръка на властта, която взима и наказва и никога не е правдива. Багерът разкъсва предната стена, оставя погледа на зрителя да гледа свободно навън, впива се в имота на Николай. Непоносимо дълга е тази сцена.
Един живот е разбит, наредено отгоре, един човек е смачкан и накрая бушува морето, което се противопоставя на всичко. Филмът „Левиатан” не е боен вик, а надгробна реч, подклажда по-скоро неприятно чувство на досада, отколкото гняв.
Източник: RBTH (Russia beyond the headlines); zeit.de;
Превод: Господин Тонев;
снимки: lenta.ru; 66.ru; film.ru ;