Андрей Тарковски: Изкуството е изповед, то е нещо като обяснение в любов

Спомен за режисьора Андрей Тарковски
Според шведа Ингмар Бергман, един от най-значимите майстори в киното, руснакът Андрей Тарковски (1932-1986) е най-големият режисьор в света. И Ларс фон Триер също говори за руснака („Сталкер”, „Соларис”) като за голям образец във филмовото изкуство.Спомени на журналистката Ирена Брежна за Андрей Тарковски:
„В една дъждовна ноемврийска вечер на 1983 г. се срещнах с Андрей Тарковски. Руснакът беше само за кратко време в Лондон, където поставяше операта „Борис Годунов”. Условието за нашия разговор беше: никакви политически въпроси. Като емигрантка от окупираната от Съветския съюз Чехословакия усещах неговата автоцензура. Здравословното му състояние беше лошо, той знаеше за заболяването си от рак и се надяваше да се излекува от него на Запад, но три години по-късно почина. Няколко месеца след нашата среща той коментира решението си да остане на Запад с думите: „Това е най-гадният момент в живота ми.” Избрах тактиката на нападението срещу неговия консервативен възглед за жената: „Във Вашите филми съществува само мъжкият свят. От зрителния ъгъл на мъжа жената е загадъчна. Цялото й съществуване протича само в отношението към мъжа.” Тарковски беше удивен: „Жената наистина има свой собствен свят, но той е много тясно свързан със света на мъжа, когото тя обича. Една самотна жена е ненормалност. Затова в моите филми жената или отсъства, или се осъществява само посредством мъжа. Само в два от филмите ми - в „Огледалото” и в „Соларис” - жената излиза на сцената и, естествено, тя се намира в състояние на зависимост към мъжа.”Тарковски и ролята на жената
Тарковски мислеше, че ще се стигне до глобална катастрофа, ако жената отхвърля тази роля. „Удивлява ме жената, която се стреми да запази своя свят. Смисълът на женската любов е в способността за самоотричане. Това е величието на жената. Някои жени говорят за чувството за собствено достойнство, което някой сякаш иска да им отнеме. Те не схващат, че само чрез цялостната преданост към мъжа ще намерят изява на достойнството си.” Напомних му, че в жената той е проектирал всичко това, на което самият той е неспособен - любовта и готовността за саможертва. Той отговори: „За мен няма нищо по-неприятно от жена с добра кариера.” Марина, сестрата на Тарковски, която през 2002 г. издаде книгата „За Тарковски, спомени за художника и човека”, ми каза: „Андрей беше зависим от жена си, една груба, алчна, даже безумна личност.” Марина Тарковская я обвиняваше за всичко - за мнимото му нещастие и за неговото според нея погрешно решение да емигрира. На въпроса как така този, характеризиран от нея като „силна личност” мъж не е съумял да действа самостоятелно извън правенето на филми, тя каза: „Отговорът трябва да се търси при Фройд.”Биографични:
Андрей Тарковски е роден на 4 април 1932 г. в Завраже, село, намиращо се североизточно от Москва. Баща му е известният поет и преводач Арсений Тарковски. През 1951 г. Андрей Тарковск започва следването си в Московския институт за източни езици, но трябва да прекъсне поради мозъчно сътресение и в крайна сметка не завършва. Присъединява се като работник към група за геоложки проучвания. През 1954 г. Тарковски започва да учи във Висшето училище по кинематография в Москва, където е в класа на режисьора Михаил Ром. Тарковски е очарован от филмите на Бунюел и Бергман и от неореализма на следвоенните филми във Франция и Италия. През 1960 г. той завършва висшето училище с диплома по специалността режисура. През 1962 г. Тарковски получава възможност да поеме започнатия филмов проект на държавната филмова студия Мосфилм „Иваново детство”. Заедно с Владимир Богомолов, автор на литературното произведение, пише нов сценарий. Филмът получава наградата „Златен лъв” на Международния филмов фестивал във Венеция през 1962 година. През 1964 г. е началото на филмовия проект за житейската история на иконописеца Андрей Рубльов. В края на 1966 г. филмът е завършен. Представянето на историческите събития е критикувано от държавните органи, показаните жестокости и една гола сцена са отхвърлени. В Москва филмът е показан в кинозалите едва през 1971 г., а две години по-късно съветските административни власти дават разрешение филмът да бъде показван в чужбина. След това Тарковски снима филма „Соларис” по мотиви от научно-фантастичния роман „Соларис” на полския автор Станислав Лем. Филмът е показан през май 1972 г. като официална съветска творба в Кан и е отличен с наградата на журито.