Андрей Кураев: Църквата е за всички. А значи и за успелите хора!

Андрей Кураев, професор от Московската духовна академия

Професорът от Московската духовна академия дякон Андрей Кураев отговаря на въпросите, които рано или късно си задава всеки човек.

Въпрос: Отче Андрей, какво е щастие? Има ли щастие в православието с неговите строги пости и дълги служби?

Андрей Кураев: За мен е неразбираемо друго: как може да има щастие извън религията? Най-главното условие да си щастлив е усещането, че всичко има смисъл, че „нито доброто, нито лошото се случват напразно” (дивни редове на Арсений Тарковски!). Но за невярващия човек въпросът за смисъла на неговото съществуване си остава само въпрос, само болка. А религиозният човек може да удвои всяка своя радост, защото вижда смисъл в нея.

Например, той може да се зарадва на срещата с някой добър човек, като всеки от нас, но религиозният човек ще се зарадва още и на това, че в тази среща ще види и някакво Божие откровение, обърнато към него, Божия усмивка. Един английски писател казва, че най-нещастният човек в този свят е атеистът, който вижда залеза, но няма на кого да каже „благодаря” за тази хубост.

Но как да разпознаем Божието откровение? Трябва ли да се доверяваме на предчувствията си и да виждаме в тях знаци отгоре?

Да, разбира се, но ние много често разбираме неправилно тези знаци. Въпреки, че това може би е нелош начин да запазим душевното си здраве. Например, да си кажем след отминалия автобус: „Значи такава е волята Божия, Господ не ме пусна на онази среща, за която така бързах”. А понякога тази случка може да се изтълкува и по друг начин: щом автобусът си е заминал, значи трябва да докажа своята непривързаност към парите; давай, момче, настъпи се по джоба (бел.ред. бръкни се в джоба) и дай пари за такси!

На славянски думата „чудо” звучи като „знамение”. Това е знак.

Щом Господ управлява всичко, тогава да седим със скръстени ръце и да чакаме какво ще стане? Фатализъм някакъв...

Трябва да работим така, сякаш всичко зависи от нас. А да се молим тъй, сякаш всичко зависи от Бога.

В една Ваша статия Вие призовавате вярващите да правят активно кариера – за да има повече православни по върховете. Трудно е да си представим истинския християнин в образа на кариерист...

Когато казвам, че православните не трябва да се гнусят от кариерата, имам предвид, че не трябва да вървим по пътя на социалното самоубийство: демек, щом си дошъл в Църквата, остава ти само една социална роля, в която да се набуташ. Това не е така. Църквата е за всички. А значи и за успелите хора. Ако по силата на професионалните ти знания, опит, стечение на обстоятелствата имаш възможността да направиш крачка нагоре в корпорацията, в която работиш, не мисли, че отговорът на твоята християнска съвест може да бъде само един: „Не, в никакъв случай! Позволете ми да си остана в моята дупчица”.

Можеш да се изкачваш нагоре. Но християнинът трябва да преценява всяка постъпка в своя живот в християнска перспектива – какво добро мога да направя, ако се съглася на това? Ще мога ли да остана християнин и да направя на по-горното стъпало онова, което не бих могъл да направя за хората и за Бога на едно стъпало по-долу? Кой човек е неудачник от православна гледна точка?

Марина Цветаева има такъв ред: „Господи! Душата се сбъдна: твоят най-таен замисъл”. Душата се е сбъднала – това е сполуката, успехът. А неудачник от християнска гледна точка е онзи човек, който не е успял дори да се очовечи, а камо ли да се обожи. Тоест така си и останал „заслужен потребител на републиката”...

Източник: Аргументы и факты;

Превод: Андрей Романов

по материал на pravoslavie.bg

Снимка: morgulis.tv;