Андреас Реквиц: Модерност, социална динамика и понятията ляво и дясно (2)

Андреас Реквиц - Хиперкултура и културен есенциализъм

Публикуваме втората част от интервюто на германския социолог Андреас Реквиц.

Въпрос: Как преценявате съотношенията между обществените групи, които образуват мнозинства?

Андреас Реквиц: Оценявам новата средна класа като максимум една трета от населението. Новата ниска класа и старата средна класа съставляват всяка една от тях по около една трета от населението.

Това означава, че в крайна сметка две трети от днешните хора в Германия се чувстват чужди и незащитени.

Това би било твърде просто като мислене. Старата средна класа е диференцирана в самата себе си. Има хора, които са все още стабилно политически вкоренени в някоя народна партия (бел. в Германия към този момент за народни партии се възприемат ХДС и ГСДП).

Зелените съумяват да направят пробиви в старата средна класа там, където демонстрират по-скоро консервативен профил, като например в Баден-Вюртемберг. Някои хора, принадлежащи към старата средна класа, вече са на прага да преминат към новата средна класа, например, когато децата следват. Други, разбира се, са заплашени от свличането в прекариатния, несигурен свят на новата ниска класа.

Вече се говори за „епохата на голяма нервност”. Добро понятие?

Във всеки случай социалната динамика е много по-висока, отколкото преди 30 или 40 години. Индустриалната модерност се характеризираше с „ефекта на асансьора”.  Нейното обещание гласеше: повишаване на благосъстоянието за всички. В постиндустриалната късна модерност този „ефект на асансьора” се е превърнал в „ефект на патерностера” (бел. патерностер е асансьор във вид на верига от отворени кабини без врати, които се движат постоянно нагоре и надолу.

Пътниците могат да се качат или да слязат на който и да е етаж, без натискане на бутони). За някои хора нещата вървят нагоре, но за други - ускорено надолу. Големи части от обществото са изложени на постоянен стрес. Нищо вече не е сигурно.

Когато общественото напрежение се увеличава, разломът става все по-дълбок. Съществува ли заплаха от нещо като духовна гражданска война, която би могла да се разрази и с насилия?

Не искам да драматизирам нищо, трябва да видим следното: фазите, в които една социална структура е стабилна в себе си, като например „нивелираното общество на средната класа” между петдесетте и осемдесетте години, исторически погледнато са абсолютно изключение. И дори в тази дълга фаза на стабилност имаше бурни изригвания.

Да вземем само конфликта между поколенията от 1968 г., който отчасти също претърпя обрат в актове на насилие. Този конфликт обаче се разиграваше по-скоро в социалната периферия. Това, което изживяваме сега, са конфликти в централната структура, между големите обществени групи, предизвикани от дълбоки икономически, социални и културни промени. Тези конфликти имат съвсем различна сила и мощ.

Старото противопоставяне между ляво и дясно пригодно ли е изобщо да опише новите линии на конфликт?

Не, тези атрибути вече не работят. В левия лагер ще намерите привърженици на светогледа „един свят” (One world), но също толкова категорично националистически  протекционистични позиции, помислете само за Сара Вагенкнехт. Същото се отнася и за силите от дясната страна на центъра. Трябва да преосмислим наново политическата география на западните страни.

Ето защо аз употребявам понятията „хиперкултура” и „културен есенциализъм”. Привържениците на „хиперкултурата” искат да премахнат стриктните граници между „собственото” и „чуждото”, т.е. между културни кръгове, нации или региони, и преживяват това като освобождение.

Най-различни стилове на живот, нагласи и култури да се комбинират по собствено желание за собствения жизнен проект, който по възможност трябва да бъде единствен и изключителен. Културните есенциалисти копнеят за точно обратното - за култура, която да формира идентичност навътре и разграничаване навън, и по възможност да е валидна за всички.

Какво означава това на практика?

Новата фронтова линия създава напълно нови съюзи, които не познавахме съгласно старата схема ляво-дясно. Това може да се види например, когато ортодоксални мюсюлмани, както и консервативни евангелисти, полемизират срещу гей браковете. Или когато Владимир Путин и Марин Льо Пен се опълчват в голямо съгласие срещу американския културен империализъм.


„Ефект на патерностера” и социалната динамика - някои хора се изкачват нагоре, други слизат надолу.

Но неолиберали и леви либерали също развиват удивителна близост, когато от другата страна на фронта се опитват да организират противодействие срещу популисткия блок, който според тяхно гледище действа тоталитарно, този антагонизъм е навсякъде. Свидетели сме на една културна борба („културкампф”), на глобална „културна война” („culture war”).

Как ще продължи тази борба?

Очевидно либералната парадигма е изпаднала в криза. Тя беше централният политически разказ на последните 20 или 30 години. В своята икономическа форма тя пропагандираше отваряне на пазарите, дерегулация на трудовите отношения, в социалното си развитие - разгръщане на груповите права и правата на личността. Но много хора вече не вярват на тази идея. За тях обещанието на либералната модерност за прогрес е разомагьосано, загубило очарованието си. Те вече не го чувстват  като обещание. А като заплаха.

Защо? Днес те виждат по-ясно, отколкото преди, цената на всеобхватната  либерализация. Възникна сектор с ниски заплати, който изостря неравенствата. Обществени учреждения като училища, строеж на социални жилища или транспорт бяха систематично пренебрегвани.

В своята прогресивна, по-скоро лява форма, либерализмът, естествено, също благоприятстваше определена социална фрагментация. Индивидуални права на личността, различни полове, най-разнообразни мигрантски общности, всички това от гледище на идеала за обогатяваща различност изглежда ценно. Но тогава въпросът е: кои минимални културни правила са валидни, които да са задължителни за всички? Къде в ежедневната култура от права и задължения има взаимност на сътрудничеството?

Съществува ли нещо като нов копнеж по сплотеност в обществото?

Да. Водещите групи на либерализацията в новата средна класа също станаха по-скептични. Вземете като пример миграцията. Привържениците на хиперкултурата първоначално вярваха, че емиграцията със своите мигрантски общности може без губене на време лесно да бъде интегрирана в западния либералния модел с неговата игра на идентичности. Днес това се разглежда много по-трезво. Междувременно въпросът за културната интеграция вече е в устата на всички. Освен това в самата нова средна класа също се натрупа опит от фрустрация и разочарование. Изискванията към собствения живот са високи, цари постоянен императив за самоосъществяване.

Политиката, включително тази по отношение на бежанците, напоследък засилено адресира страхове към старата средна класа и новата ниска класа.

Това основно е опитът за връщане на способността за контрол върху социалната динамика, като се посяга към старата кутия с инструменти на социалната държава. Политически предложения се „адресират” към определени социални среди, на които се оказва подкрепа. Но това не е устойчиво.

В дългосрочен план имаме нужда от промяна в парадигмата - към това, което аз наричам „регулативен либерализъм”.

Какво означава това?

Популистите искат да унищожат либерализма, но всъщност той трябва да се дефинира наново. Политиката отново трябва да се намеси по-засилено, да обезпечи по-силен регулативен ефект - да укрепи инфраструктурата, да наложи минимални социални стандарти и да дефинира определи културните правила за съвместно съществуване, които да са задължителни за всички, без да премахва напредъка в либерализацията, постигнат през последните десетилетия.

Дори там, където работата не е самоосъществяване, става въпрос за достойнство. Чистачите, санитарите, социалните работници  създават стойност. В крайна сметка политиката трябва да организира нов исторически компромис: между новата средна класа, от една страна и старата средна класа и новата ниска класа, от друга.

Има ли път обратно към стабилността на 70-те и 80-те години?

Това е мечта. По същество левичар като британския лидер на лейбъристите Джеръми Корбин мечтае за това толкова, колкото и човек като Александър Гауланд отдясно. Зад тази мечта е скрита един вид утопия, обърната назад: не може ли просто да бъде така, както преди? Нали вече веднъж го направихме!

Но обществото на късната модерност, с пазарите без граници и дигиталната си икономика на знанието, създава социална динамика, която познава възход и обезценяване, с такава сила и мощ, че никоя държава не може напълно да го огради и балансира. И то е по-плуралистично и мултиетническо от индустриалната модерност. Няма никакъв път назад към „нивелираното общество на средната класа” от някога. Това е чиста носталгия.

Източник: stern.de;

снимки: europa-uni.de; theguardian.com;

Превод: Господин Тонев;