Александър Грау: „Хиперморал – новата наслада от възмущението” (1 част)
Автор: Превод: Господин ТоневИзточник: deutschlandfunk.de;Снимки: youtube.com; welt.de;
Разговор с философа Александър Грау
Александър Грау, роден през 1968 г. в Бон, е автор на книгата „Хиперморал – новата наслада от възмущението”. Александър Грау е доктор по философия, работи и като свободен журналист – занимава се предимно с теми от областта на културата и науката. Води редовна коментарна рубрика в списание „Цицеро”, живее в Мюнхен, Бавария. Публикуваме разговор на Андреас Майн с философа Александър Грау.Въпрос на Андреас Майн: Г-н Грау, заглавието на Вашата книга е: „Хиперморал – новата наслада от възмущението”. Къде и как наблюдавате тази наслада от възмущението?
Александър Грау: Можем да установим това в много области на живота. Едва ли има житейска област, която междувременно да не е морализирана. Това започва в личния живот. Нека помислим по въпросите на храненето, формите на съвместния начин на живот, пушенето. Междувременно политическият дискурс също е обхванат във висша степен от морализаторство.
Често много неща се разглеждат с тон на върховна моралност. Обективните въпроси тенденциозно се изключват. Като реторическа стратегия често се правят опити да се запуши устата на противника с високо морални аргументи.
Това е феноменът на хиперморала, както Вие го наричате. Красива дума. Как изпълвате това понятие със съдържание?
Първоначално понятието се свързва със социалния философ Арнолд Гелен. В края на 60-те години той описва това явление много добре и безпощадно точно като прогноза с едно, както все още мисля, гениално понятие. Ето защо използвах това понятие и за моето есе.
По онова време Арнолд Гелен вече е видял тенденции в обществото на „хуманитаризъм”, както той го нарича, т.е. на приповдигнат хуманизъм - да се разпалват емоционално трезви, уравновесени дискурси и според възможностите да се запушва устата на противника с агресивен морализъм, който има недвусмислено пуритански и тоталитарни черти. При Гелен това ставаше на фона на надигащото се движение от 1968 година.
Казвате, че хиперморализмът е водещата идеология на нашето време и това трябва да бъде признато. Но защо тогава тази книга, ако нещата са такива, каквито са?
На фона на тези частично ескалиращи дебати в много политически, но и в съвсем лични сфери, мисля, че е необходимо да обърнем внимание на механизмите, довели до това. В известна степен този хиперморализъм, който мисля да анализирам, е неизбежен.
На кого помага морализирането на почти всички обществени и политически въпроси? На кого служи?
Най-напред, просто на онези, които обличат своите политически интереси или политическата си идеология в морален начин на изразяване, в морален жаргон. Защото срещу морала може да се каже малко. Наблюдавайте типичната ситуация във вечерно политическо телевизионно предаване.
Политикът, който представя позицията си възможно най-морално, който посочва определени несправедливости, в реторическо отношение винаги има привилегировано положение. А този, който иска да опонира, може би с обективни, с трезви аргументи, той почти автоматично изглежда несимпатичен.
Тоест, той е този, който е строг и безсърдечен, със студено сърце, който пристъпва към темата само аналитично. Следователно, да си служиш с морала, носи огромно реторическо предимство. Често това носи симпатии. Въздейства се човешки, съпричастно. И тогава обективният аргумент се оттегля.
Цитирам Ви: „Моралът е нашата последна религия. Това също е основанието, че църквите са свели по същество религията до морала”. Казвате, че на църквите им липсва религия и вяра, поради което те се превръщат в агенции по морала и в удължено рамо на доминиращата водеща идеология. По кои белези определяте това?
По много изявления на съответните представители на църквата. Това се отнася и за двете деноминации. Протестантството винаги е било малко по-авангардно. Това е в същността му. Католицизмът е ориентиран малко повече към формата и ритуалите. Но особено актуалният папа (папа Франциск) с цялата си веселост завива към този политизиращ и морализаторски дискурс, който ние, в Германия, познаваме най-малкото от протестантски представители.
Социалният философ и антрополог Арнолд Гелен (1904-1976) сътворява понятието „хиперморал”.
Във фокуса не се поставя толкова много съдържанието на вярата, може би просто, защото по естествен начин се усеща, че класическите религиозни правила са станали взискателни и трудно разбираеми за толкова много хора и защото може би се пропусна, този традиционен религиозен език, езика на Библията, да се изпълни с актуалното и с разбираемо за модерните хора смислово съдържание.
Тоест, бяга се в сферата на морала и политизирането. Търси се ерзац-тема, нещо, което може да бъде напълно успешно, тъй като хората действително имат проблеми, но в дългосрочен план нещата водят до това, - това поне е моята прогноза - църквите да се отчуждават от своите собствени корени.
Може би трябва да хвърлим светлина върху корените на това, за което говорим. Дори да не е лека задача, как Вие дефинирате морала?
Най-напред, моралът е неизбежен. Човешките групи създават морала. Това просто са правила за действие, които хората са развили, защото - за разлика от животните - те не действат чисто инстинктивно. Моралът ни дава известна свобода да действаме по различен начин от животните и затова хората имат нужда от правила.
Те имат нужда от правила в своята общност, в определена социална група. И това е моралът. Той поражда социален мир. Установява йерархиите. Урежда властовите отношения. Предотвратява конфликти. Ето защо имаме морал.
И в кой момент моралът започва да създава безпокойство или да Ви безпокои – моралът да Ви безпокои, г-н Грау?
Моралът започва да ме безпокои тогава, когато той се превръща в дискурс, който доминира над всичко. Трябва да си изясним: моралът - почти забравихме това - моралът през хилядолетията винаги е бил в подчинено положение. Моралът е бил легитимиран чрез нещо друго, най-вече чрез религията, но и чрез други системи от норми.
От философско естество?
От философско естество, нека кажем по-неутрално, от светогледно естество: нацията, културата, традицията като ценностен възглед, преданието. Всичко това бяха институции, от които просто бяха възприети норми, това беше точно така. И те го легитимираха.
А по социологически причини това вече просто не функционира в модерни общества, също и тъй като връзките с преданието и традицията са скъсани, тъй като нашите общества са структурирани по друг начин. И в това модерно или по-късно също и постмодерно общество като нашето, моралът започва да кръжи около самия себе си. Тоест, той вече може да се легитимира сам. И това е една много съществена причина, поради която моралът получи тази доминираща позиция, която той има в актуалния дискурс, в обществените дебати.
Ако съществува морал в множествено число, тогава Вие няма да имате проблем с него?
Съвсем не. Не, моралът в множествено число е страшно важен, защото скован, неподвижен морал, който вече не допуска множествено число на морала, подкопава самия себе си. Човекът, който не постъпва морално, който не постъпва морално по общоприетия начин, винаги поставя под съмнение скованите морални норми.
И затова и неморалният също е важен, както и грешникът?!
Ето защо грешникът има много важна функция в еволюцията на морала. Просто, тъй като той действа неконвенционално, тъй като предизвиква морални конфликти – видно е, ние всички познаваме тези между поколенията - моралните норми отново и отново се сверяват, пренастройват и предоговарят наново.
Изяснихме, какво разбирате под морал. Сега, може би и в контраст с това, какво е етика?
Етиката е опитът да се обоснове моралът рационално. Това има почти същото значение като възникването на философията в античността. Не можем да определим точната дата, но моралът просто възниква. Той се предава като традиция. Със сигурност се поставя и малко под съмнение. Но в един определен момент от развитието на културите просто се появява този феномен, тези връзки на традицията да се поставят под съмнение.
Може би и на фона на контактите с други култури, чрез търговията в зоната на Средиземноморието, каквото и винаги. И хора, които тогава наричат себе си философи, се опитват действително да обосноват моралните норми на своето общество и по този начин се опитват да намерят универсални аргументи, които да свидетелстват за тези морални норми, а не просто да посочат, че предците са го направили така.
Източник: deutschlandfunk.de; със съкращения;
снимки: youtube.com; welt.de;
Превод: Господин Тонев;