Размисли и спомени за писателя Елин Пелин от Александър Балабанов

Александър Балабанов: Кой е Елин Пелин

С един млад приятел се разговаряхме за маниерата в писането. Той ме укоряваше, че в една моя малка работа имало маниера и че всеки щял да ме познае само по това. Помъчих се да му обясня, че това не е маниера, че тъй е трябвало да се изразя и че и Елин Пелин може да се познае по няколко реда само, макар и да е небеси далече от всяка маниера.

- Да, - възрази моят млад приятел, - но Елин Пелин се познава само по своята големина.

Тоя отговор ме накара дълбоко да се замисля, защото той изразяваше непосредственото, силното, истинското впечатление, събираше същината на Елин Пелиновата поезия. Тя не е оригинална, защото в нея има разни външни извъртания на израза и на образите; тя не е силна, защото дири ефекти; тя не е интересна, защото е претрупана и натруфена с необикновени работи и събития; тя не е дълбока, защото е преплетена с умишлено затъмнени мисли. Не затова, а само защото върви по прав път и в тоя си прав път създава от случайното нещо вечно, от дребното нещо значително, от обикновеното нещо за всекиго интересно.

Лицата в неговите разкази са живи, поетически хубави, не защото Елин Пелин сам говори за тях, че те са такива или онакива, а защото те ни се показват сами чрез своите изрази и действия. Също и за пейзажите. Тях пък Елин Пелин рисува и наставя един до друг или един през друг не с изказвания през свое име, не с многобройни възклицания, а само чрез техния собствен вид, одухотворен от поезията. И винаги само толкова, колкото е потребно за това, което става или има да стане в самия разказ.

Елин Пелин и хората с висока душевна култура

И тъкмо затова само хора с висока душевна култура, само тия, които са възприемчиви за това, което е наистина поезия, само те могат да се наслаждават на голямата сила на Елин Пелин.

От двайсетина години мода е станало у нас да се парадира с една „особено мъчна за разбиране поезия”, която не била за простите хора, а само за избрани, едва ли не за специалисти, и пр. И интересното в случая е, че с това мъдруване се възразяваше винаги, когато заговореше някой за известни непоносимо скучни и умишлено замъглени писания. И това възразяване действаше магически върху несвободните, върху ограничените духове, особено върху школските душици на нещастни читатели.

А тия, които наистина съзнаваха у себе способност сами да вкусват от благата на поезията, те доста добре чувстваха, че тая тайнствена поезия, която не била за простите, всъщност е само за простаците и че тъкмо Елин Пелиновата поезия е за интелигентните.

Топлите мъки на поета

Трябва да си човек със своя, а не с купешка душа, за да можеш да се насладиш от топлите мъки на поета, който е написал „Старият вол”; за да можеш да се изненадаш и да се усмихнеш блажено пред образа на Ило Търсиопашката, който минавал за най-големия сиромах в селото и който бил толкова дрипав, че даже и ушите му приличали на кръпки.

Трябва да си способен да вкусиш от най-горчивото в живота, от разочарованието от това, което ти е най-скъпо, за да можеш да се покъртиш от дядо Йордана в „Гераците”, когато той пред едно безсрамно искане на своя обичен син Павел гледа замислен земята и клати леко глава и продължително, като че там заравя тежките думи, които би казал...

А най-важното, трябва човек да е със свежест в душата си, да не е изблизан от търкане с разни книжни мъдрости и теории, за да може да се радва на поезия без фокуси и без сухи напъвания и да й чувствува силата, да усети разликата между кухите фрази и плътния, сочния, прелестния разказ на Елин Пелин.

Както образите, сцените, така са и хората на Елин Пелин. Те не са нито дяволи, нито ангели, те са природа, те са души. И не ще да е съвсем случайно, а ще да е сигурно едно неволно проницание, скришом може би и за самия поет, дето най-често у Елин Пелин се среща именно душа-душица вместо човек.

Топло съчувствие на Елин Пелин

Няма да забравя топлото съчувствие на Елин Пелин към мен, когато ме сполетяха тежки страдания. Бях болен с очите си, бях забъркан във всичките си работи, бях съвсем без каквито и да е средства да отида нанякъде и да се лекувам.

Елин Пелин беше също тъй тъжен за мене, дори и нещо повече. И ме срещна, и ме пита:

- Балабане! Ти знаеш какво си за мен. Аз не съм учил много, нали знаеш. Ти си ми и университет и библиотека и знание на чужди езици.Що не кажеш какво ти е? Да се опитаме да ти помогнем.

- На мен не може с нищо да ми се помогне, Пелине!

И млъкнах тежко. Но Елин Пелин все пак се опита и можа доста да ме утеши. Това никога няма да о забравя.

Ще минат години, времето ще пресее и нашата литература, както е пресяло толкова други; мнозина от тия, които сега надменничат и шашардисват простаците, мнозина от тях ще се развеят като плявата, ще се разбере поне от историците, че звук и дим е било всичко тяхно, и затова изчезнало като звук и дим. А историята ще отбележи с кротко презрение празните поклонници на тоя шум и дим и ще похвали нас, задето сме оценили, задето сме се радвали и задето сме дали чест на Елин Пелин.

Източник: Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”;

 Български писател, София, 1973 г.;

Снимки: svejo.net; photoarhiv-todorslavchev.com;