Албрехт Дюрер като самобитен немски художник - от Вилхелм Вакенродер

В памет на нашия достопочтен праотец Албрехт Дюрер

Албрехт Дюрер (1471-1528) е най-известният германски художник, една от най-влиятелните фигури на Ренесанса (на снимката - автопортрети на Дюрер). Публикуваме откъси от съчинението „В памет на нашия достопочтен праотец Албрехт Дюрер” на писателя Вилхелм Вакенродер (1773-1798), виден представител на немския романтизъм:

„Нюрнберг, на гробищата, където почиват мощите на Албрехт Дюрер – на времето си украса на Германия, да, на цяла Европа. Лежат те тук, посещавани от малцина, сред безброй паметници, всеки от които се отличава с някаква желязна скулптура, носеща отпечатъка на старото изкуство. Между тях се извисяват високи слънчогледи, толкова многобройни, че гробищата добиват вид на хубава градина. Тук почиват забравените кости на нашия стар Албрехт Дюрер, заради когото се радвам, че съм немец.

... Защо днешните художници на нашето отечество ми изглеждат съвсем други в сравнение с онези достойни за възхвала майстори на отколе отминалите времена и най-вече в сравнение с тебе, мой скъпи Дюрер? Защо ми се струва сякаш вие всички сте упражнявали изкуството да рисувате с далеч по-голяма сериозност, углъбеност и достойнство, отколкото изящните художници на нашето време?

Сякаш ви виждам как потънали в размисъл, стоите пред започнатата картина – как видението, на което искате да дадете зрим образ, витае живо пред съзнанието ви – как внимателно, предпазливо обмисляте кой израз и коя поза биха затрогнали най-силно и най-сигурно зрителя и биха развълнували най-дълбоко душата му при съзерцанието на картината и как след това, изпълнени със съкровено съпричастие и сърдечна сериозност, нанасяте вярно и бавно върху таблото образите, така близки на живото ви въображение.

Новите художници обаче, изглежда, съвсем не желаят да се отнасяме сериозно, съпричастно към това, което ни представят. Те работят за благородни господа, които не искат изкуството да ги затрогне или облагороди, а да ги заслепи и поласкае, колкото е възможно повече. Стремят се да изпробват върху картината си всякакви приятни за окото, мамещи багри и находчивостта си да разпределят умело светлини и сенки – човешките фигури обаче са разположени в картините им често сякаш само заради багрите или светлината, дори бих казал като неизбежно зло.


„Свети Йероним”, една от най-добрите картини на Албрехт Дюрер, рисувана през 1521 г. в Антверпен


За окайване е нашият век, който се занимава с изкуството само като с някаква забавна игра на сетивата, докато то е нещо възвишено и сериозно. Не уважават ли вече човека, та го пренебрегват в изкуството и намират, че приятните багри и различните фокуси със светлината заслужават повече внимание?

... Ще се съглася с вас, ревностни новаци, че един млад ученик днес може да говори по-умно и по-осведомено за багри, светлина и съчетание на фигурите, отколкото старият Дюрер е умеел да стори това. Но говори ли от устата на младежа собствения му дух или по-скоро мъдростта и опитът на добитите в миналото познания в изкуството?

Действителната душевност на изкуството само малцина избрани духове могат да възприемат изведнъж, макар и замахът на четката им да показва още доста големи недостатъци. Всички чужди на духа на изкуството творби обаче само постепенно чрез находчивост, упражнения и размишления достигат съвършенството.

Жалка и достойна за окайване е суетността, която увенчава собствената си бездарна глава със заслугите на времето и иска да скрие нищожеството си под взет в заем блясък. Назад, премъдри художници, не закачайте стария майстор от Нюрнберг! – и нека никой не се осмелява да му се надсмива и да го съди, никой, който по детински смръщва недоволно нос, че той не е учил при Тициано или Кореджо или че по онова време са носели колкото и странно да ни изглежда старофранкски дрехи!

... По времето, когато рисувал Албрехт Дюрер, немецът се отличавал сред всички народи на нашия континент със своеобразен и превъзходен характер, твърд и постоянен. В картините на Дюрер тази сериозна, праволинейна и крепка същина на немския характер е ясно и вярно отразена, и то не само в израза на лицето и в цялата осанка, а и в облика на вътрешния дух. В наше време твърдият, устойчив немски характер е изчезнал, изчезнало е и немското изкуство.

... Немското изкуство бе един набожен младеж, възпитан в патриархален дух сред кръвни приятели в заобиколения със зидове малък град. Сега, когато остаря, то се превърна в обикновен светски човек, който ведно с нравите на малкия град е изтръгнал от душата си и чувствата, и своеобразния си облик.

За нищо на света не бих желал вълшебният Кореджо или разкошният Паоло Веронезе, или могъщият Буанароти да бяха рисували по същия начин като Рафаело. Не се присъединявам към изказванията на тези, които твърдят: „Ако бе живял само известно време в Рим и бе се научил от Рафаело на истинска красота и на идеалното, Албрехт Дюрер щеше да стане велик художник; човек може само да го съжалява и да се учудва как е могъл в това си положение да постигне толкова много.”


Къщата на немския художник Албрехт Дюрер в Нюрнберг, в която той живее и твори от 1509 година

Не намирам тук нищо за съжаление, а се радвам, че съдбата е дарила на немската земя в лицето на този човек един самобитен роден художник. Той нямаше да бъде това, което е; кръвта му не бе италианска. Не бе роден нито за идеалното, нито за възвишеното величие на един Рафаело. За него е било удоволствие да изобразява хората, каквито са били в действителност край него – а това прекрасно му се е удало.

Когато на младини в една разкошна картинна галерия видях първите картини на Рафаело, както и твоите, обични ми Дюрер, все пак ми направи странно впечатление, че измежду всички художници, които познавах дотогава, вие двамата ми бяхте най-присърце. И при двамата ми харесва най-вече, че ни представяте хората в цялата им душевност, ясно и непосредствено като живи, без изисканите завъртулки на други художници.

... Не искам да отвърна сега поглед от тебе, скъпи ми Албрехт. Сравнението е опасен враг на насладата. И най-висшата красота на изкуството ни покорява само тогава напълно, когато окото ни не поглежда едновременно настрани към друга красота. Небето е разпределило даровете си между големите художници на тази земя така, че се виждаме принудени да спрем пред всекиго от тях  и всекиму да отдадем полагаемата му се част от благоговението си.

Нека почиват в мир костите ти, скъпи ми Албрехт Дюрер! И знай колко те обичам и чуй как в днешния, чужд на тебе свят, аз съм вестител на твоето име. Да бъде благословено твоето златно време, Нюрнберг! – единственото време, през което Германия може да се похвали, че е имало собствен родно изкуство.

Ала златните векове преминават по тази земя и се разсейват като блестящи облаци на небесния свод. Те изчезват и никой не си спомня за тях, малцина само, подтиквани от съкровена обич, ги призовават отново в душата си из покритите с прах книги и безсмъртни творби на изкуството.” Източник: „Естетика на немския романтизъм – В памет на нашия достопочтен праотец Албрехт Дюрер”;

Издателство: „Наука и изкуство”, София, 1984 г.;

Превод: Харитина Костова-Добрева;

Снимки: de.wikipedia.org; alnatura.de; museen.nuernberg.de;