Алберт Швайцер за Йохан Себастиан Бах и музиката като богослужение

Външен вид, същност и характер на Йохан Себастиан Бах

В борбите, които внасяли смут в живота му и помрачавали съществуването му, Бах не изглежда винаги симпатичен. Неговата раздразнителност и строга деспотичност не могат да бъдат нито извинени, нито омаловажени. ... Такъв бил той, когато имал работа с хора, към които хранел подозрение, че може някой ден да им хрумне да ограничат свободата му. Но истинският Бах бил съвсем друг. Във всекидневния живот той бил най-приветливият и най-скромният човек.

Преди всичко бил прям и неспособен за каквато и да било несправедливост. Неговата безпристрастност била известна.

... Можел ли да направи услуга на някого, Бах никога не отказвал. Когато негови ученици кандидатствали за някакъв пост, той най-любезно се застъпвал за тях. С готовност съставял писмо до църковните власти, издържано в най-почтителни изрази. Към тази доброта се прибавяла приятна скромност.

Този, който се държал с началниците си така гордо, че това не можело да не ги обижда, иначе не давал на никого да почувства неговото превъзходство. Скромността му не била лицемерна и престорена. С каквато обичат да се кичат понякога знаменитостите, за да ги смята светът за велики и в това отношение, а истинската и здрава скромност, която почива просто на съзнанието за собствената стойност.

... В края на краищата целият Бах е една загадка, защото при него външният човек и вътрешният човек са толкова несвързани, че никой няма дял в другия. У Бах, повече от всеки друг гений, човекът, както се е държал и представял външно, е само непроницаемата обвивка на художествената душа, която е обитавала в него.

При Бетховен вътрешният човек завладява външния

При Бетховен вътрешният човек завладява външния, изтръгва го от естествения живот, раздрусва го и го възпламенява, докато се покаже през него и накрая съвсем го погълне. За Бах по-скоро важи учението за двете натури. Художествените преживявания и творчеството протичат редом с нормалния и почти банален ход на бюргерското му съществуване, и то така, че съвсем не изпъкват редом с него. Бах се борел за бюргерското си съществуване, но не за признаване на неговото изкуство и произведения.

В това като човек той е тъй различен от Бетховен и Вагнер, изобщо от това, което разбираме под „творец”. Той приемал като нещо съвсем естествено признанието, което светът манифестирал на майстора на органа и клавира и което в края на краищата се отнасяло само до външното и преходното в неговото изкуство.

Той не молел света да признае непреходното в неговото творчество, където той изразявал това, което вълнувало душата му. Дори не му идвало на ум, че трябва и може да очаква нещо подобно от него. Той не правел нищо, за да популяризира своите кантати и пасиони, нито правел нещо, за да ги запази. Не е негова заслугата, че те са стигнали до нас.

Творчеството на Бах - мощна борба за признание

Един съвременен изследовател на Бах казва за някои по-късни хорални кантати, че творчеството на Майстора трябва да се схваща само като мощна борба за признание, в която той накрая се уморил. Бах наистина се уморил, но не в борба за признание, а в борба ... за годни текстове за кантатите...

Това нямало нищо общо с преживяванията на Бах-твореца. Безподобното в този майстор е тъкмо това, че не се борел за признание на големите си произведения и не приканвал света да се запознае с тях. Затова творчеството му носи белега на възвишеност.

Кантатите му излъчват едно очарование на девствеността, непознато за всички други художествени произведения. Сивите томове на старото Бахово дружество говорят на покъртителен език. Те проповядват нещо, което не е можело да загине, само защото било истинско и велико и защото било сътворено не за да бъде признато, а защото е трябвало да бъде сътворено.

Кантатите и пасионите на Бах са рожби не само на музата, но и на свободното време в благородния, дълбокия смисъл, който тази дума е имала в старо време, когато означавала ония часове от живота, които човек употребявал за себе си и само за себе си. Той самият не съзнавал изключителното величие на това, което творял.

Давал си само сметка за превъзходното, което му признавали като органист и клавирист и като голям контрапунтик. Но той изобщо не подозирал, че от всички музикални произведения, които възниквали по онова време около него, само към неговите ще проявява интерес бъдното поколение.

Бах не е бил нито велик, нито непреходен

Ако за великите, непреходните творци е характерно, че очакват „своето време” и в това очакване дори чезнат, то Бах не е бил нито велик, нито непреходен. Той бил първият, който не е съзнавал непреходната стойност на своите произведения. С това той стои може би най-високо от всички творчески гении. Безмерната му енергия се проявявала, без да си дава сметка за самата себе си, като действащите в природата сили. Затова тя е също тъй първична и богата като тях.

Бах не размишлявал върху това, дали хористите от черквата „Св. Томас” биха могли да изпълнят произведенията му и дали хората в черквата биха ги разбрали. Той бил вложил в тях своето благочестие и един ги разбирал сигурно – Бог. Съкращенията SGD – Soli Deo Gloria (Само господу слава) и J. J. – Jesu juva (Исусе, помогни!), които украсяват партитурите му, са за него не формула, а верую, което пронизва цялото му творчество. Музиката е за него богослужение. Творецът и личността у Бах почиват върху неговото благочестие.

Доколкото той може да бъде разбран изобщо, това ще бъде възможно само върху тази основа. Изкуството било за него религия. Затова то нямало нищо общо със света, нито с успеха в света. То било самоцел. При Бах религията влиза в определението на изкуството изобщо. Всяко голямо изкуство, и светското, за него е само по себе си религиозно. За него тоновете не замират, а се възнасят към Бога като неизразима възхвала.

Предписания и принципи на Бах за музиката

В предписанията и принципите, които той диктувал на учениците по музика, се казвало: „Крайната цел и първопричината на цялата музика трябва да бъде само да служи за слава на Бога и за наслада на душата. Там, където това не се съблюдава, няма истинска музика, а дяволски брътвеж и дрънкане”.

„Органната тетрадка”, сборникът с малки хорални прелюдии на Бах, е украсена със следната максима: „На всевишния само за слава, на ближния – да се поучава”. В последна сметка и музикалното обучение влизало в областта на религията. Наред с това за него съществувало и едно несъмнено изкуство за развлечение. Бах не го ценял високо. Това не му пречело, когато имал настроение, да импровизира граничеща с бурлеска „песничка”, сякаш трябвало да се насмее до насита, за да стане отново истински сериозен.

Бах бил не само вярващ, но и религиозно образован, той стоял на строго лутеранско гледище. В Кьотен (град в Саксония-Анхалт, Германия) той не позволил децата му да посещават калвинисткото училище, а ги записал в наскоро основаното лутеранско училище. И по отношение на пиетизма той заел рязко отрицателна позиция. В последна сметка обаче, ортодоксалното лутеранство не било истинската религия на Майстора, а мистиката. В най-съкровената си същност, Бах е явление в историята на германската мистика.

Вътрешна отвърнатост от света

Силният човек, който чрез своето семейство и чрез своето творчество се намирал в кипежа на живота и света и на чиито устни трепти нещо като самодоволна радост от битието, се бил вътрешно отвърнал от света. Цялото му мислене е озарено от един чуден, ведър копнеж по смъртта.

Все отново и отново, щом текстът що-годе позволява, той говори в своята музика за този копнеж и никъде езикът на тоновете му не е така завладяващ, както именно в кантатите, в които проповядва спасението, което носи смъртта. Кантатите за Богоявление и някои кантати с басови солови партии са изповед на най-съкровената религия на Майстора.

Музиката е пронизана ту от болезнено помръкнал, ту от лъчезарно усмихнат копнеж, който се унася в приспивна музика, каквато само той е можел да пише, ту от страстно екстатичен порив, който ликуващо зове смъртта и прехласнато върви към нея.

Който слуша арии като „Затворете се, вие, уморени очи”, „Ах, удари скоро, блажен час” или простата мелодия „Ела, о, сладка смърт”, чувства, че тук не говори музикант, вживял се в идеите на своя текст. За да го пресъздаде в тонове, а музикант, който е сграбчил тези думи, за да им вдъхне нещо от онова, което е носил в себе си и е трябвало да открие на другите. Това е религията на Бах, както се разкрива в кантатите.

Тя озарява живота му. Съществуването, което - разглеждано отвън - се явява като борба, спор и горчивина, но в действителност било покой и просветление.

Източник: Алберт Швайцер, „Йохан Себастиан Бах”; Издателство „Музика”, София, 1981 г.;

превод: Георги Георгиев;

Снимки: archidicolonia.de; youtube.com; goruma.de;