С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Алберт Швайцер и Гьоте: Слово по повод присъждането на Гьотевата награда

Алберт Швайцер и Гьоте: Слово по повод присъждането на Гьотевата награда

Град Франкфурт, 18 август 1928 година

Като първи носител на Гьотевата награда ще си позволя да благодаря на града Франкфурт за вдъхновената идея да отличава възгледите и делата на наши съвременници, като ги обяви пред обществеността за продължение духа на Гьоте.

Моля ви да ми разрешите да разкажа накратко как стигнах до Гьоте и какво преживях с него. Бих се радвал, ако стане традиция всеки, когото отличавате тук, да изповяда своето вътрешно отношение към Гьоте. Позиция спрямо Гьоте за първи път трябваше да заема на полето на философията. Моите почитани страсбургски преподаватели Вилхелм Ванделбанд и Теобалд Циглер ме бяха въвели в по-новата философия и аз пламенно се възхищавах на големите спекулативни системи. Тогава ми се стори непонятно, че Гьоте, който е бил съвременник на внушителното дело на един Кант, на един Фихте, един Хегел, е останал безучастен към него, за да се придържа към една натурфилософия, която е открил при стоиците и при Спиноза, която му е била близка и която сам се е опитвал да доразвива.

Изумлението, че той е предпочел привидно невзрачното, когато величественото е било пред очите му, не ми даваше покой. Мога да кажа, че за мен това беше първият и най-мощен тласък да се занимая в дълбочина с по-новата философия и да се замисля над собствената си същност. С течение на годините разбрах, че съществуват две философии, които се развиват успоредно.

Първата философия свързва човека с вселената, като упражнява насилие над природата и света и поставя човека в един свят, който е подчинен на мисълта му. Другата, по-невзрачната натурфилософия не променя нито света, нито природата, а принуждава човека да намери мястото си в тях и да оправдае своето съществуване с духовното си превъзходство и със своята активност. Първата философия е гениална, втората – елементарна.

Развитието на първата се определя от мощните взривове на мисълта, каквито наблюдаваме в големите спекулативни системи на немската философия и които всеки път предизвикват нашата възхита. Тази философия е преходна. Другата, скромната, проста натурфилософия остава. В нея винаги се налага един елементарен размисъл, какъвто най-напред са развили стоиците. Но при тях той не просъществувал, тъй като те не достигнали до утвърждаването на света и живота. От тяхната натурфилософия до нас достигнали само фрагменти.

При Спиноза и при рационалистите на 18-и век натурфилософията прави нов опит логически да стигне до утвърждаването на света. Когато това не й се удава, тя се отказва от логиката и решава да приложи силата. Идва ред на голямата спекулативна философия с нейните сковани системи. По онова време, когато всички били ослепени от конструирания, покорил се на човешката мисъл свят, един човек запазил ясния си взор и поддържал скромната елементарна натурфилософия, като знаел, че през 18-и век, чийто съвременник бил и той самият, тя не е успяла да утвърждава живота. Но бил уверен, че това ще стане и работел за тази идея с присъщата за неговия дух скромност.

Когато осъзнах всичко това и се върнах към натурфилософията, разбрах, че нашата задача е да я изведем до утвърждаването на света и живота и че в тази задача ще трябва да се включат всички хора по света. Така те ще се помирят с вселената и в тях ще се активизират силите на съзиданието. Тогава Гьоте ми се стори като воин, който дълго е отстоявал един загубен пост, към който ние сега се връщаме, за да се заловим за работа.

Междувременно наново се бях срещнал с него. Един ден към края на следването си почти случайно прочетох за неговото пътуване в Харц през 1777 година. Бях странно покъртен, че онзи, когото ние смятахме за олимпиец, е тръгнал в ноемврийския дъжд и ноемврийската мъгла, за да посети един духовно объркан пасторски син и да се опита да укрепи духа му. Изведнъж видях в олимпиеца задълбочения, скромен човек. Тогава обикнах Гьоте. Когато по-късно в живота ми се случваше да поемам някаква работа, за да направя на един или на друг някаква човешка услуга, от която той е имал нужда, аз си казвах: това е твоето пътуване до Харц.

A Schweitz 2

По-късно преоткрих Гьоте, когато в творчеството му забелязах, че той не може да си представи духовна дейност без дела, които да я съпровождат в практиката. Но при него тези две дейности не бяха нито от един и същи вид, нито пък имаха обща цел – обединяваше ги единствено неговата личност. Порази ме, че за този титан на духовното творчество не съществуваше труд, който би бил под достойнството му, нямаше такова занимание, за което да каже, че други имат таланта и предопределението да го сторят по-добре от него – той се стремеше да постигне единството на своята личност в едновременността на практическото дело и духовното съзидание.

По това време разбрах колко съществено е за всички нас, че Фауст и Вилхелм Майстер – поетичните образи, чрез които самият Гьоте е търсел крайното предопределение на човека, завършват живота си на някаква обикновена служба и там развиват най-човешкото в себе си.   

Когато трудното време на учение приключи, заминах да работя като лекар и отново се срещнах с Гьоте, който сякаш разговаряше с мен в джунглата. Прекарах седмици и месеци, тормозейки се с опърничави работници, опитвайки се да изтръгна от джунглата плодородна земя. Когато бях най-отчаян, се сещах за това, че и Гьоте е отредил на своя Фауст подобна задача: той го кара да се бори с морето, за да спечели плодородна земя, на която да живеят хора и от която да се хранят. Ето как Гьоте се озова в глухата и душна джунгла и застана до мен като един усмихнат успокоител, като един велик съмишленик.

Ако трябва да кажа нещо, което дълбоко ме е впечатлило в Гьоте, то това е неговата неизменна грижа за справедливостта. В началото на века започнаха да господстват теории, които твърдяха, че необходимото трябва да се осъществява без оглед на правото, без оглед на съдбите на хората, за които новото бе гибелно. Самият аз не знаех как да се отнасям към тези теории, които бяха завладели всички и за мен беше вълнуващо изживяване, когото открих у Гьоте копнежа, това, което се осъществява, да не се осъществява за сметка на правото.

Последната ми трайна среща с Гьоте беше, когато усетих колко жизнено е отношението на поета към идеите и събитията на неговото време. Още когато по междуселските пътища се е търкаляла пощенската карета и бъдещата индустриална епоха била неочертана като сянка догадка, за Гьоте тя вече била настъпила. Той се занимавал с проблемите, предизвикани от машината, която заема мястото на трудещия се човек.

Това са срещите, в които Гьоте ми стана близък. Той не е възторжен човек. В своите съчинения той не чертае пламенни теории – всичко, за което пише, той е преживял и художествено е изразил една по-висша истина. Само собствените ни преживявания могат да ни сближат с него. Когато преживявам нещо, което е преживял и той, Гьоте престава да ни бъде чужд и се превръща в наш доверен събеседник, с когото ни свързват дълбоко уважение и приятелство.

Три са заръките на Гьоте към нас, неговите духовни последователи. Трябва да се борим с условията, за да се разкрие и за хората, смазани и изсмукани от работа, възможност за духовно развитие. Трябва да се борим с човека, който е заслепен от външните постижения на нашето време, за да може той да намери пътя към себе си и да не се отклонява повече от него. Трябва да се борим със себе си и с всички останали, за да можем във времето на объркани и нехуманни идеали да останем верни на великите хуманни идеали на 18-ото столетие, да ги пренесем в нашето време и да се опитаме да ги осъществим.

Колкото повече напредваме по своя път, толкова повече откриваме в Гьоте човека, който дълбоко и всецяло е усещал своето време, болеел е за него и му е отдавал силите си. Човека, който е искал да разбере своята епоха и да бъде на нейната висота. С това той е пример за нас. Като гражданин на своето време Гьоте му е отдал дарования, които съдбата е положила в неговата люлка. Ние трябва да бъдем граждани на нашето – всеки с мъничката способност, която му е дадена и която трябва добросъвестно да пази.

Със съкращения от „Култура и етика”, Алберт Швайцер; съставител проф. д-р Атанас Натев; превод Венета Янкова; София, Наука и изкуство, 1990;

Снимки: badische-zeitung.de;