Алберт Швайцер: Проблемът на етиката и солидарността (1 част)

Доклад на Алберт Швайцер, изнесен през 1952 г. в Париж

Това, което със заемстваната от гръцки език дума наричаме етика, а със заетата от латинския – морал, се състои, най-общо казано, в достойното човешко поведение. Трябва да ни занимава не само нашето собствено, но и благоденствието на другите, както и това на човешкото общество.

Първият напредък в развитието на етиката е постигнат, когато се разшири кръгът на солидарност с другите хора.

За примитивния човек границите на солидарността са тясно очертани. Тя се разпростира само върху неговите кръвни роднини в по-широк смисъл – ще рече, върху членовете на неговото племе, което е неговото голямо семейство. Казвам това от опит. В болницата си имам такива примитивни хора. Помоля ли някой от тях, който е в по-добро състояние, да направи дребна услуга на друг, прикован към леглото болен, то онзи ще ме послуша само ако последният е от същото племе. Ако това не е случаят, той ще ми отвърне простодушно: „Този не ми е брат.” Нито възнаграждение, нито заплахи биха могли да го накарат да направи услуга на този чужд човек.

Щом обаче човекът започне да се замисля над себе си и над отношението си към другите, той осъзнава, че всеки човек е подобен нему и му е близък. Постепенно развивайки се, този човек разбира, че кръгът на неговата отговорност се разширява, докато най-сетне обхване всички човешки същества, с които той влиза в допир.

От такива по-високоразвити етически възгледи са се водили: китайският философ Лао-дзъ, роден през 604 г. пр. н.е., Конфуций (551 до 479 г. пр. н. е.), израилските пророци Амос, Осия и Исаия (7-и век пр. н. е.). В благовещението на Исус, както и в това на апостол Павел идеята, че човек има дълг към всяко друго човешко същество, е фундаментален принцип на етиката.

При големите мислители на Индия, без значение дали са философи на брахманизма, будизма или индуизма, идеята за братството между всички човеци е заложена в метафизическото тълкуване на човешкия живот. Щом обаче се опитат да приложат своята етическа представа, тези философи се натъкват на трудности. Те не успяват да отстранят онези прегради, които кастовото деление в Индия издига между хората.

Платон, Аристотел и другите гръцки философи от класическата епоха имат отношение единствено към свободните гръцки граждани, които не познават грижата за ежедневното препитание. За тях всеки, който не се числи към тази аристокрация, е човек от по-нисше качество, интересът към когото е излишен.

Едва през втората епоха от гръцката философия, родила школите на стоиците и епикурейците, представителите на тези две направления признават равенството на всички хора и започват да се интересуват от човека като такъв.

В древността идеята за братството между хората не навлиза сред народа. Но фактът, че философията обявява хуманистичното мислене за мислене на разума, е от голямо значение за бъдещето.

И все пак възгледът, че човекът заслужава нашия интерес просто защото е човек, никога не се е наложил с целия авторитет, който му се полага. Чак до наши дни той е накърняван от различията, които се правят между раси, вероизповедания и националности. Все още не сме надмогнали отчуждението, което по този начин настъпва между хората.

]
Алберт Швайцер преглежда пациент в болницата си, разположена в горите на Ламбарене, Габон

Нашият свят се оценява по принципно различни начини. Едни светогледи се отнасят положително към него. Те отдават значение на нещата от този свят и на тяхното съществуване. Но има и светогледи, които се отнасят пренебрежително към света. Те препоръчват безразличие към всичко, което има нещо общо с него.

Утвърждаването на света е в унисон с естественото ни чувство. То ни внушава да се чувстваме у дома в света и да бъдем активни в него. Отрицанието на света е неестествено. Очаква се от нас да бъдем чужди на света, към който принадлежим, и да не придаваме никакъв смисъл на каквато и да била дейност.

В своята същност етиката утвърждава живота. Нейна потребност е да работи за доброто и да постигне резултати. Утвърждаването на света благоприятства възходящото развитие на етиката, докато при отрицанието на света тя мъчно може да вирее. В първия случай тя е такава, каквато е в същността си, във втория тя става неестествена.

Отрицанието на света са проповядвали мислителите на Индия и на древното средновековно християнство. За утвърждаването на света са ратували китайските философи, израилските пророци, Заратустра и европейските мислители от епохата на Ренесанса и от най-ново време.

При индийските мислители негативното отношение към света е породено от тяхното убеждение, че истинското битие е нематериално, неподвижно и вечно, докато същността на материалния свят е изкуствена, измамна и преходна. Светът, който в нашата представа е реален, за тях е само отражение на нематериалното битие. Според тях човекът е в плен на заблуда, ако се отнесе сериозно към този лъжовен образ и към собствената си роля в него.

Съответното на този възглед поведение е единствено в неактивността (бездействието). Донякъде то може да има и етически характер. Безучастен към нещата от този свят, човекът е свободен от егоизма, какъвто материалните интереси подбуждат в него. Нещо повече: неактивността е близка до идеята за ненасилието. Тя предпазва човека от опасността с насилничество да причинява зло на другите.

Индийските мислители на брахманизма, на санкхя и на джайнизма възхваляват, както и Буда, ненасилието, което наричат „ахимса”. В него те виждат възвишената етика. Ала подобна етика е несъвършена и нецялостна. Тя позволява на човека да се интересува единствено от собственото си благополучие, което той се стреми да постигне, като наблюдава света в бездействие, тъждествено с истинското познание. Състраданието на такъв човек не е естествено – то се основава на метафизичните му теории. То изисква само въздържание от злото, а не посветила се на доброто деятелност, чиито корени са в естествената представа за доброто.

Единствено обвързаната с утвърждаването на света етика може да бъде естествена и цялостна.

Откъс от доклада на Алберт Швайцер „Проблемът на етиката във възходящото развитие на човешката мисъл”. Доклад, изнесен на 20 октомври 1952 г. в Париж по повод приемането на Швайцер за почетен член на академията.

Алберт Швайцер „Култура и етика”,
превод: Венета Янкова; София, Наука и изкуство, 1990 г.; 
Снимки: welt.de; aktuell.evangelisch.de;