Алберт Швайцер за основните идеи на етиката и висшата добродетел

Доклад на Алберт Швайцер, изнесен през 1952 г. в Париж (2 част)

Древното и средновековното християнство проповядват отричането от света, без обаче да изискват абсолютната неактивност. Причината за това е в различието на отрицанието на света при християнството и при индийските мислители. Християнското отрицание на света не смята, че светът, в който живеем, е лъжовен образ. То разглежда света като несъвършен, не му предрича съвършенство, когато настъпи царството божие. Идеята, че ще дойде царството божие, е създадена от израилските пророци. Намираме я и в религията на Заратустра.

Христос оповестява, както прави Йоан Кръстител, че преображението на материалния свят в царство божие е наближило. Той съветва хората да се стремят към съвършенството, което ще им бъде нужно за новия живот в новия свят. Призовава ги да се отрекат от земните неща, за да бъдат свободни и да могат да се посветят на идеята за доброто. Етиката на Христос позволява на активността да осъществи всичко, което й се стори добро и правилно. Тук тя се различава от учението на Буда, с което я свързва идеята за състраданието. При Буда на дейното състрадание са поставени граници. Етиката на Христос обаче изисква в правенето на добро да няма предел.

След всичко това първите християни, сред тях и Павел, очаквали, че царството божие ще замени естествения свят съвсем скоро. Надеждата им не се сбъднала. И в древността, и в Средновековието, християните живеят в естествения свят, без да ги крепи надеждата за скорошното настъпване на свръхестествения.

За християнството не било възможно изцяло да утвърди света, макар това да би съответствало на неговата действена етика. В древността и в Средновековието не е съществувало възторжено светоутвърждаване, което да му подскаже подобно развитие. Така неговите идеи останали насочени към отвъдния свят.

Едва през Ренесанса се появява пълнокръвно утвърждаване на света. То определя развитието на християнството през новата епоха. Сега наред с идеала на себеусъвършенстване, какъвто издига Христос, в християнската етика се утвърждава нов идеал, който изисква създаването на по-добри материални и духовни условия за съществуването на човека на земята. И тъй като сега вече християнската етика може да предложи на активността цел, тя процъфтява. Свързването на християнството с целеустременото утвърждаване на света е създало културата, в която живеем. Наша задача е да съхраним и усъвършенстваме тази култура.

На определено стъпало от развитието си етиката се устремява към по-голяма дълбочина. Тази склонност се проявява в потребността й да изследва фундаменталната същност на доброто. Тя вече не намира удовлетворение в дефинирането, изброяването и препоръчването на различни добродетели и задължения, а иска да разбере онова, което е общото между тях, както и общата им цел. В тези търсения великите китайски философи стигат до извода, че най-висшата добродетел е благосклонното отношение към хората.

В израилската етика още преди Христос се повдига въпросът за най-първата заповед, чието спазване означава и спазване на целия закон. В съзвучие с традициите на юдейските книжници Христос казва, че най-висшата повеля е любовта и че тя съдържа в себе си всички останали.

През първите две десетилетия от християнската епоха стоиците и епикурейците, следвайки пътя, предначертан от създателя на идеала за хуманността Панеций, също провъзгласяват любовта към човека за най-висша сред всички добродетели. Това правят Сенека, Епиктет, император Аврелий. Всъщност тяхната етика споделя възгледите на китайските и на християнските мислители.



Понеже през 1-ви и 2-ри век от н.е. гръко-римската философия стига до същия етически идеал, който издига и християнството, е можело те да осъзнаят общото помежду си. Ала това не става. Те си остават чужди.

Обстоятелствата, необходими за взаимното опознаване, не бяха налице. Разцветът на високоразвитата гръко-римска философия продължил съвсем кратко време. Нейни носители били само ограничен елит от учени. Народът не я познавал.

Освен това двете движения имали дълбоки предразсъдъци едно към друго. Гръко-римската философия смятала християнството с неговата представа за свръхсетивния свят, чийто господар ще бъде разпънат на кръст в Йерусалим евреин, за глупаво суеверие. Според християнското мислене гръко-римската философия била някаква ерес и с това, доколкото изобщо й се обръщало внимание, тя била отхвърлена.

Векове по-късно все пак става така, че между тях се създава връзка. Когато в 16-и и 17-и век християнството започва да се сближава с утвърждаването на света, както европейската мисъл го унаследява от Ренесанса, то преоткрива и дълбоката етика, до която стигат късният стоицизъм и епикуреизмът през 1-ви и 2-ри век от н.е. Християнството трябвало с изненада да установи, че Христовата повеля за любовта е същото, което онези философи провъзгласявали като истина на разума. Това убедило християнските мислители, които направили откритието, че основните идеи на етиката са истините, които религията разкрива, а мисълта потвърждава.

И християнската, и философската етика били обзети от ентусиастки порив за действие. През 18-и век и двете откриват интереса си към света. Тогава те въстават срещу поддържането на търпимостта спрямо крещящата несправедливост, спрямо жестокостите и мракобесническите суеверия. Премахната била практиката на изтезанията, сложен бил край на чудовищните процеси против вещици. Нечовешки закони трябвало да отстъпят на други, по-хуманни. Започнало невиждано в историята на човечеството реформаторско дело и във възторга от откритието, че повелята на любовта е и изискване на разума, то било осъществено.

За да разкрият разумното начало в любовта към ближния, Джерамая Бентам (1748-1832), както и ред други мислители, счели за важно да използват аргумента за нейната полезност. Според защитаваната от тях теза любовта към ближния не е нищо друго освен добре разбран егоизъм. Те изтъкват, че благоденствието на индивида, както и това на обществото, ще почива на сигурни устои само ако хората са готови на себеотдайност в отношението си към себеподобните.

Това твърде повърхностно схващане за същността на етическото начало отхвърлят наред с други философи Имануел Кант (1724-1804) и шотландският философ Дейвид Хюм (1711-17760). Имануел Кант, който не приема и най-малкото накърняване на достойнството на етиката, издига твърдението, че нейната полезност съвсем не бива да ни интересува. Неговото учение за категоричния императив дава на етиката правото да поставя абсолютни изисквания. Нашата съвест, отсъжда той, ни разкрива кое е добро и кое зло. Единствено в нея трябва да се вслушаме. Благодарение на вродения ни нравствен закон ние знаем, че живеем не само в света, чийто измерения са времето и пространството, но също така, че сме граждани на един духовен свят.

Откъс от доклада на Алберт Швайцер „Проблемът на етиката във възходящото развитие на човешката мисъл”. Доклад, изнесен на 20 октомври 1952 г. в Париж по повод приемането на Швайцер за почетен член на академията.

Алберт Швайцер „Култура и етика”,
превод: Венета Янкова; София, Наука и изкуство, 1990 г.; 
Снимки: zeit.de; albert-schweitzer-zentrum.de;