Ал Пачино - разговор за Марлон Брандо, Франсис Копола и филма „Кръстникът”

В търсене на човека и актьора Ал Пачино (1 част)

Публикуваме във форма на интервю извадки от книгата „В търсене на Ал Пачино – разговори с Лорънс Гробъл” на издателска къща „Колибри”.

Въпрос: Франсис Копола те определя като „самоунищожителен” още след първите пробни снимки на „Кръстникът” – защо?

Ал Пачино: Ами, той очакваше от мен да направя повече в отделните сцени. Взема най-тъпата възможна от тях – встъпителната, със сватбата, която си е чиста сцена на представяне на персонажите, и очаква от мен повече. Отначало си помислих, че ме иска за ролята на Сони. По онова време пет пари не давах дали ще получа ролята или не. Колкото по-малко се стремиш към нещо, толкова по-лесно се сдобиваш с него. Ако е писано да стане, то става. Всеки път, когато съм се опитвал да насиля нещата, да им „помогна”, нещо тръгва накриво.

Преди или след като се бе спрял на Брандо, Копола решава да вземе теб за Майкъл?

Сигурен съм, че най-напред е решил за Брандо. На едно събиране Франсис ми каза следното: „Кой според теб трябва да е Кръстникът?” Казах: „Брандо”. Франсис няма равен в това отношение. Вижда те като рентген. Много особен човек. Нещо като воайор. Друг такъв не съм срещал. Способен е да се откъсне от всяка ситуация и да я разгледа в нейната цялост. За човек с неговата емоционалност тази способност е като на Майкъл Корлеоне. Точно затова Франсис разбира толкова добре неговия образ.

Какво означава този филм за теб?

В метафоричен план, струва ми се, Франсис иска да покаже жертването на първата генерация италиански емигранти. Пристигат тук и що за американска мечта заварват? Власт, пари и слава. И ето, те насочват всичките си усилия в това направление.

Първото поколение италиански пришълци донася със себе си обичаите и културата на старата родина. Второто се жертва в името на третото, от което се очаква да постигне американската мечта, свързана с власт, пари и успех. Тук става дума за здрави семейни връзки, за стара ценностна система, изправена срещу новите, за ново против старо по принцип. Това е и винаги ще си остане семеен филм. Мисля, че така се обяснява неговата популярност.

Към какво се домогваше във връзка с образа на Майкъл?

При първия „Кръстник” онова, към което се стремях, бе нещо като енигма – непроницаем човешки тип. Уж ясно виждаме този тип, наблюдаваме го, но не можем да кажем, че го познаваме, че сме наясно с неговите мотиви. Когато виждате Майкъл в някои от тези сцени, сякаш изпаднал в транс, сякаш и последната му мозъчна клетка е запълнена с напрегната мисъл, ето, към това се стремях.

Всъщност тогава слушах Стравински, което ми помагаше да изглеждам външно по този начин. Чувствах, че това е драматичният момент при този образ, само така мога да го направя внушителен. Иначе би могъл да стане тъп. Никога не съм работил върху друга роля по този начин. Тя е най-трудната от всички, с които съм се сблъсквал.

Нека разгледаме по-отблизо ролята ти на Майкъл Корлеоне. Имаш ли любима сцена в някой от двата филма – миг, с който да се чувстваш особено горд?

Има такъв във втория филм, макар никой да не му обръща внимание. Майкъл и неговият посърнал брат Фредо са в Куба, където гледат „Супермен” в някакъв нощен клуб. Фредо казва на Майкъл: „Джони много обича да ме води тук.” И се разбира, че в същия миг Майкъл осъзнава истината – брат му го е предал. Това е моят любим момент, но той остава скрит.

Къде поставяш този образ в сравнение с останалите, които си изиграл?

От всички мои роли най-дълбоко удовлетворение ми носи участието в „Кръстникът II”. Тази е най-важната.

(На екрана Майкъл Корлеоне е самичък, отпуснат на колене край ковчега на стария дон – мъжът, който е бил негов закрилник и заместник на бащата в Сицилия и Майкъл избухва в ридания.) Тук става дума за крехкостта на съвременното семейство, за краха на старите ценности в името на нови, за домогване до власт, за изкупление и предателство.

(За Пачино сцената при ковчега е разковниче за трагичния образ на Майкъл Корлеоне.) Майкъл не е в състояние да проумее как така този старец е обект на огромна любов, от една страна, а от друга, внушава такъв страх. Тъй като Майкъл цял живот е искал да твори добро, но никога не се е радвал на такъв отклик у хората.

Винаги съм мислел за Майкъл Корлеоне като за енигма, като за човек, който те кара да изпитваш неудобство. Той непрекъснато търси. Тук сме изправени пред съдбата и човека, който й се опълчва.

Структурата на двата „Кръстника” се промени, когато Копола реши да добави време и създаде удължена версия за телевизията. Какво беше мнението ти по въпроса?

Това не бе предвидено в началото. Противопоставих се на поредицата в мига, когато я изгледах. Не върви. „Кръстникът II” е замислен да бъде гледан такъв, какъвто е създаден, заедно с вметнатото участие на Де Ниро. Именно в смесването, в това своего рода прекъсване, Франсис бе открил метафората за „Кръстникът II”. Когато се махне това, остава едно праволинейно действие и аз съм решително „против”.

Усещаш ли ти самият обвързаност към света, световна принадлежност или в качеството си на актьор оставаш по-скоро проводник, ако не дори външен наблюдател?

Актьорите винаги остават наблюдатели. Необходима е дарбата да интерпретираш – а тя се осакатява, когато станеш прочут. Нашите корени са били винаги отвън – своенравни скитници, бардове, измет. Това може би обяснява стремежа на толкова много сред нас да бъдат допуснати в общоприетото житейско русло. А когато това се случи – и тук е скритото противоречие – понякога загубваме облика си на аутсайдери.

В „Кучешки следобед” има една наистина незабравима сцена, в която излизаш от банката и крещиш: „Бунт! Бунт!” Съзнаваше ли нейната важност в оня момент?

Да, усетих духа на тази сцена. Сидни Люмет ми помогна в това отношение. Каза така: „Това е неговият голям ден пред очите на хората.” Като атака срещу вятърни мелници, беше ми казал някой. Но тук има и друг момент, който според мен допринася за това, филмът да бъде така радушно приет.

Какъв е той?

Когато момчето от пицарията донася поръчката и се обръща към тълпата с думите: „Станах звезда!” Това бе попадение право в десятката – могъщата магия на медийната изява, привлекателната сила, обаянието на популярността, свързана с киното въобще. Ние все още не сме напълно наясно с цялата дълбочина на медийното влияние, на неговото отражение върху всички нас. Все още е новост. А то неминуемо ни променя в един или друг смисъл.

Какво е актьорската игра за теб?

Изпитвам неутолима вътрешна потребност да се занимавам с това. Любимата ми реплика в „Ричард III” е: „Не, не, от нужда.” Заради необходимостта! Тя е всичко. Ето, за това става дума. Апетит и вътрешна необходимост. Веднъж някой в една от ония огромни лимузини ме попита: „Ти май наистина си твърдо решен да го направиш, нали?” Казвам: „Наистина.” А той: „Как стигна дотук?” „Играх – отвръщам аз. – Изпитвах нужда да го правя.”

„В търсене на Ал Пачино – разговори с Лорънс Гробъл”;

Превод: Павел Главусанов; ИК „Колибри”; 2009 г.;

Снимки: visionaryartistrymag.com; tvmovie.de; wardom.org;