Акира Куросава: Няма демокрация, докато няма самоутвърждаване на личността

Акира Куросава: Ние японците

След войната работата ми тръгна без спънки, но трябва да кажа още няколко думи за себе си през военните години. Аз не оказах никаква съпротива на милитаризма. За съжаление, нямах мъжеството да му се противопоставя активно. Вместо това намирах удобни начини да се нагаждам към действителността или да се спасявам чрез бягство от нея. Срам ме е да си го призная, но трябва да бъда честен. Затова смятам, че нямам правото да си придавам важен вид и да започна да осъждам онова, което ставаше по време на войната. Свободата и демокрацията от следвоенните годините не бяха извоювани с мое участие – те бяха дело на други. Чувствах, че за да се приобщя към промените,  трябва да вникна в същността им и да се подготвя да живея с нов дух. Общата тенденция в Япония след войната бе да се издигат лозунги за свобода и демокрация, без ония, които ги повтаряха, да знаят какво именно означават те. На 15 август 1945 година всички бяхме извикани в сградата на филмова компания „Тохо”, за да чуем по радиото императорския рескрипт (На тази дата в обръщение императорът съобщава, че Япония приема Потсдамската декларация и съдържащото се в нея искане за безусловна капитулация). Никога няма да забравя как изглеждаха улиците от Сошигая до Кинута, по които минавах в онзи следобед. Атмосферата бе наситена със странно вълнение, сякаш бе дошъл мигът за „доблестната смърт на стоте милиона”. Някои собственици на магазини бяха излезли пред вратите с мечове, извадени от ножниците, и седяха на земята, втренчили поглед в лъснатите остриета. Очаквах, че с императорския рескрипт ще бъде обявен краят на войната, затова като гледах наоколо си мислех: „Каква ли участ очаква Япония?”

Себеотрицанието като висша добродетел

Но когато минах по същия път на връщане, гледката и настроението бяха съвсем различни. По улиците се тълпяха хора с радостни лица, цареше оживление, сякаш приближаваше празник. „Дали това говори за слабост на японския характер или за способността му бързо да се приспособява?” – питах се аз. Трябваше да призная, че и двете черти са свойствени за японеца. Има ги и у мен. Ако в обръщението си императорът бе призовал към „доблестната смърт на стоте милиона”, онези хора по улиците на Сошигая сигурно щяха да посегнат на живота си. Кой знае, може би и аз щях да направя същото. Ние, японците, бяхме възпитавани да смятаме себеотрицанието за висша добродетел, а изтъкването на собственото аз – за безнравственост. Бяхме свикнали с тези постулати и дори не помисляхме да ги оспорваме. Но у мен се затвърди убеждението, че свобода и демокрация не може да има, докато не бъде решен въпросът за самоутвърждаването на личността. На този проблем беше посветен и първият ми следвоенен филм „Без съжаления за младостта ни”.

Войната и социалните проблеми

По време на войната ние бяхме като неми. Не можехме да кажем нищо, а проговорехме ли, повтаряхме като папагали догмите на официалната милитаристка пропаганда. Затова търсехме пътища за изява, без да се докосваме до социални проблеми. Това бе характерно явление за онези години. Това например доведе до големия разцвет на поезията хайку. Зажаднял за красота през военните години, аз се потопих изцяло в света на старинните японски изкуства. Навярно бях воден от желание да избягам от действителността, но знанията, които придобих тогава, имаха голямо значение за мен. Реших, че трябва да започна да изучавам традиционната японска култура. Например, нямах понятие от керамика и порцелан, а за другите приложни изкуства имах най-бегла представа. Не бях гледал нито един спектакъл от най-японския театрален жанр – Но. С изключение на живописта не бях в състояние да оценя никое друго изкуство. Най-напред отидох при един приятел, който бе голям познавач на старите занаяти и го помолих да ме посвети в тайните на керамиката. Дотогава се бях отнасял с насмешка към безсмисления му, както ми се струваше, интерес към някакви вехтории. Но когато се вслушах в обясненията му, разбрах, колко съм грешал, наричайки неговия интерес към старинното „любопитство към вехтории”.

Изкуството на керамиката и театър Но

Разбира се, в тази област, както във всяка друга, има и задълбочени проучвания, и плъзгане по повърхността. Антиките могат да бъдат хоби на пенсионери или обект на научни изследвания, а по художествената им стойност познавачът може да съди за старинното японско изкуство. Една паничка дори – и тя може да разкаже много за духа на дадена епоха или за начина на живот. Слушах моя приятел и си давах сметка, че само в изкуството на керамиката има още безброй неща, които би трябвало да науча и разгадая. По онова време за първи път отидох на спектакъл на театър Но. После прочетох всичко, написано от Дзеами, актьор, драматург, композитор и теоретик на японското театрално изкуство и основоположник на театър Но, за театъра и за неговия живот. Театър Но ме възхити с уникалния си характер и може би най-много с това, че неговите изразни средства са толкова далеч от езика на киното. Японците имат редки дарования. По време на войната националистическата политика издигаше в култ японските традиции и изкуства. Без да изпадам в такава крайност, смятам, че Япония притежава особен, единствен по рода си усет за прекрасното, с който може да се гордее пред света. Именно осъзнаването на тази истина ми помогна в утвърждаването на моето собствено аз. Избрани откъси от „Нещо като автобиография или потта на жабата”; Автор: Акира Куросава; Превод от японски: Ружица Угринова; Наука и изкуство, София, 1989 г.; Снимки: filmmakeriq.com; filmophilia.com; бутон за споделяне