Акира Куросава: Човек има право да бъде по-щастлив, отколкото е

Размисли на японския кинорежисьор Акира Куросава
Автобиография - Много хора са ме съветвали да опитам да напиша нещо като автобиография, но аз никога не съм имал такова желание. Винаги съм смятал, че онова, което засяга само мен, не може да е толкова интересно, че да се описва в книга. Пък започнех ли, щеше да се получи книга за киното. Защото, ако от моето „аз” се извади величината „кино”, резултатът ще бъде равен на нула. Но отскоро вече не упорствам – у мен се появи желание да пиша за себе си. Мисля, че това стана, след като прочетох автобиографията на Жан Реноар. В предговора към своята книга Реноар пише: „Истината е, че човекът, смятан за велик, е бил оформен от най-разнородни елементи – невръстното приятелче от детската градина, главния герой от първия прочетен роман или дори ловджийското куче на братовчеда Йожен. Ние съществуваме не само каквито сме се родили, но и такива, каквито ни е направила средата, в която сме расли. От спомените си избрах онези, които са за хора и събития, допринесли за изграждането на личността ми, каквато е сега.” Желанието ми да напиша нещо за себе си се породи от тези мисли, както и от силното впечатление, което ми направи Жан Реноар при нашата среща. Бих желал да посрещна старостта като него. Родно място – Какво значи родно място? Аз например, в която и страна и да отида, никъде не се чувствам чужденец, макар че не зная нито един чужд език. За мен цялата земя е родно място. Вярвам, че ако всички хора мислят така, биха забелязали какви безумни, наистина безумни неща стават на тоя свят и биха ги спрели. Време е хората да осъзнаят, че не трябва да свеждат всичко единствено до своята земя. Безпокои ме фактът, че човечеството се научи да изпраща спътници в Космоса, а човешкият дух не се извиси – хората продължават да се ровят в земята под краката си като бесни кучета. Питам се какво ли ще стане с моето родно място Земята. Герои - Не помня кой беше авторът, но има едно стихотворение за човека, който все не може да каже на червеното червено. Минават години и чак в края на живота си той се уверява, че червеният цвят наистина е червен. Това е често явление в живота – на младини човек така гори от желание за самоизява, че в крайна сметка става обратното – губи от поглед своето истинско аз. Винаги съм обичал героите, които още не са оформени като личности. Може би защото и аз самият, колкото и да остарявам, си оставам незрял. Но факт е, че не престава да ме интересува пътят, който човек извървява до пълното си израстване. Навярно затова много от героите във филмите ми са в началото на този път. Зрители - Когато гледат филм, хората повече или по-малко участват в онова, което става на екрана. Тяхното участие е предимно емоционално – зрителите преживяват съдбата на героите така, че забравят собственото си аз. Но това включване в действието става мислено и би могло да преме по-активна форма – например с аплодисменти в определени моменти. Сценарий на филм - Забелязал съм, че всеки път, когато пиша сценарий, идва един момент, в който ми иде да се откажа. Но от опит съм разбрал – ако превъзмогна желанието си и подобно на Бодхидхарма (будистки монах, считан за един от основоположниците на дзен-будизма) остана, вперил поглед в стената, изпречила се пред мен, ще се отвори път. Природа на човека - Човешката природа е такава, че хората не са откровени дори и пред себе си. Още повече пък, когато говорят за себе си – не могат да не послъгват. Героите в сценария на филма „Рашомон” са изразители именно на тази свойствена за човека черта – да не може да живее без лъжа. В сценария този човешки грях е разкрит с пределна дълбочина – един от героите премълчава истината за себе си не само в живота, но дори и след смъртта. Подобно на разгъващ се свитък с чудновати картини този филм ще разкрие постепенно същината на себелюбието – порока, който човек носи в себе си от рождение и който е най-неизлечим.