Академик Михаил Арнаудов: Завети на българското Възраждане

Михаил Арнаудов за ценността на миналото

Публикуваме уводната част от статията на академик Михаил Арнаудов „Завети на българското Възраждане”: „Все по-често и по-настойчиво ние се връщаме в нови дни към духа и заветите на нашето възраждане. Почти не минава година, без да се чествува тържествено някоя личност или някоя значителна дата от оная епоха, без да се издигне паметник на такава личност в родното й място, или да се прослави някакъв общонароден подвиг, способен да ни пленява като пример на нравствено величие.

Имаше дори един момент от най-близката ни политическа история, около 1935 г., когато идеите на Възраждането бяха издигнати до програма на самото ни държавно строителство, без обаче ръководните лица да бяха изяснили и за себе си и за обществото реалния смисъл и съвременното приложение на тези идеи.

Стигаше обаче и добрата воля да се спомни от високо място за Възраждането и да се опреснят неговите заветни скрижали. Защото несъмнено беше дошло време да се подири в днешните ни национално-културни усилия по-здрава връзка с делото и дейците на миналото, на едно минало, което някои повърхностни умове бяха обявили лекомислено за нещо мъртво.

Мъртво миналото на Паисий и Раковски, на Неофит Бозвели и Априлов, на Левски и Бенковски, на Петко Славейков и братя Миладинови, на Любен Каравелов и Христо Ботев и на толкова крупни личности, дошли като бляскав израз на мощното българско раздвижване в XIX век? Не, това не би трябвало да допуска никой българин, способен да вниква в смисъла на народното ни битие и да преценява критически развоя на събитията. Такъв възглед върху историята ни издави само невежество.

Не се ли виждаше принуден сам народният поет Иван Вазов да протестира – с правилно прозрение в приемствеността на поколенията, приемственост психологическа и биологическа, - дори за забравата на древното българско минало. „Нима, питаше той в 1910 г. с оправдано възмущение, нашите национални и политически идеали нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала като скъпи завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни расте?

И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето?... Политическите учреждения загиват, но душата на народа остава жива, с всичките си добри и лоши проявления... Историята се движи по един незиблим закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на миналото е едно огледало, което обяснява настоящето и отражава бъдещето... Тя е пълна с дълбока поучителност.”

Така мислеше Вазов за стойността на миналото като школа за настоящето, когато трябваше да оправдава своите исторически драми и романи, от които говори страстен зов за опомняне на общество и водачи, за повишаване на грижите им за държавна уредба и всестранно въздигане на народа ни. И той беше прав, като посочваше възвишени примери на любов към народа, на граждански добродетели, на самопожертвуване за отечеството – още в българското царство от преди пет века.

Но новото време, но епохата на късното турско владичество, когато поради различни политически условия настъпва пробуждане на българското национално съзнание: - не крие ли то също тъй поразителни примери на подем и величие, на твърдост в характерите, на идеализъм в домогванията, на готовност за всички жертви в името на свободата, честта и напредъка? Отговорът на този въпрос е над всяко съмнение напълно положителен.

Епохата на Възраждането, т.е. времето между ранните наченки на една морална и политическа революция чрез проповедта на Паисий и пълното тържество на българската национална идея чрез основаването на независимата българска държава в 1878 г., е богата с най-ценни откровения на българския дух, запазила своята внушителна сила и ден-днешен.

Истинско престъпление пред върховните интереси на народа ни бе, че някои общественици у нас по-рано, застрастени в дребнаво фракционно съперничество или лишени от исторически усет, обрекоха на забрава опита на миналите поколения, всички техни идеи и колективни волеви прояви, способни да укрепят надеждите ни за по-честито бъдеще, да ни възпитат за взаимна търпимост, да ни обединят, въпреки неизбежните различия по много въпроси, в едно, по-високо българско съзнание за самоутвърждение, което никакви превратности не могат да убият.

Защото, въпреки толкова промени в съотношението на силите, които движат света, и в международното положение на България, все пак има нещо неизменно в съдбата ни и домогванията ни като народ, което е било правилно почувствувано и вдъхновено изказано от предните дейци на Възраждането. И би било твърде лоша прокоба, ако и при новите си стремежи на културни и социални успехи ние не съумеем да се възползуваме от тези по-раншни разбирания и изоставим спечелените с велики страдания идейни позиции.

Да не губим почва под нозете си и да упорствуваме в самоотбраната срещу покушения от вън, които биха искали да ни смажат окончателно, като ни притискат по разни начини и подклаждат разединение помежду ни, е повелителен дълг на всички българи, които помнят урока на великите ни деди.”

Акад. Михаил Арнаудов, „Дела и завети на бележити българи”;

Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт, София, 1969 г.;

Снимки: svejo.net; monikabalayan.com;