Адам Михник: Без ценности демокрацията остава лишена от душа и смисъл

Адам Михник: Диалог вместо мантра

Народите и хората обичат да идеализират своето минало и да демонизират миналото на враговете си. Колко по-приятно е да се виждаш като невинна жертва на чужда агресия, отколкото като участник в конфликт, в който вина имат и двете страни, а правото не е разделено по равно.

Затова не обичаме да се връщаме към неправди, причинени от нас, но изтъкваме това, което сме изтърпяли. В това е отмъщението на „скелета в гардероба” – на тайната, срамежливо скрита в дълбините на паметта ни.

Нервните реакции на всяко припомняне за не дотам славното ни минало са специфично потвърждение, че това минало е още живо, че „скелетът в гардероба” тропа, „трупът под пода” смърди. Комунизмът беше фризер за колективната памет, затова падането му качи на сцената – заедно с демокрацията – и старите пара-тоталитарни формации, същински кошмари от минали времена.

Те обаче се върнаха в нова роля – не като наследници на национал-радикалната революция от 30-те години, а като воини на свобода, независимост и национална идентичност против комунистическата диктатура.

Станахме свидетели на парадокс. Някога комунизмът беше белязан с положителния знак на радикалния антифашизъм, днес всеки антикомунизъм е оценяван положително, дори да е близък до фашизма.

Обявявайки фашизма за абсолютно зло, общественото мнение изтри от паметта си спомена за терора и жестокостите на Гулаг, за милионите жертви и агресивната експанзия на сталинската държава.

Днес, обявявайки комунизма за абсолютно зло и прославяйки всяко лице на антикомунизма, общественото мнение май забравя, че изключително последователен антикомунист е бил и Адолф Хитлер. С други думи: и антикомунизмът, и антифашизмът сами по себе си не са свидетелство за порядъчност. Проблемът с осъждането на комунизма има много лица.

Дойде време да се разкрие цялата истина за теорията и историята, за доктрината и практиката на управление, времето на фактите, документите и свидетелствата на жертвите. Това е време и на размисъл за съдбата на утопичната идея да се вярва във възможността да се построи чрез насилие свят идеално равноправен и справедлив, свят без конфликти.

Време за разкриване на истината за т. нар. диктатура на пролетариата и т. нар. ръководна роля на партията, изграждана по принципа на т. нар. демократически централизъм.

Но това е време и за размисъл над колективния конформизъм, който направи възможно многогодишното господство на комунистическата диктатура.  Над всеки от тези дебати тежи сянката на мрачното минало и тежкият контекст на текущата политика.

В този контекст влиза борбата за власт, която приема формата на борба за паметта. Това личи прекрасно в примера със споровете около декомунизацията и лустрацията. Декомунизацията не е нищо друго освен постулат за правна дискриминация на хората от стария режим.

Хората от старата номенклатура, без да са извършили някакво престъпление, следва да бъдат дискриминирани само защото са били в ръководните кръгове на диктатурата. По този начин гражданите биват лишени от правото на свободен избор за формата на демократичния парламент.


Полският президент Бронислав Коморовски удостоява Адам Михник с ордена „Бял орел” - 2010 година

Идеята за лустрация е призвана да помогне в разкриването на агентите на комунистическата политическа полиция. Това обаче се прави въз основа на документи, съставяни от същата тази полиция, чиято цел беше тероризирането на гражданите в дългите години комунистическа диктатура.

Днес тези документи трябвало да бъдат основен източник на информация за поведението и позицията на хората, а тези, които ще удостоверяват истинността им, са старите функционери от службите за сигурност (ДС).

Едва ли можем да си представим по-парадоксален триумф на комунистическото минало над демократичното настояще. По този начин дебатът за комунизма става метод на борба за власт чрез шантаж и дискриминация на политическия противник.

Имаме работа с пародия на дебата за равносметката. Комунизмът, представян опростителски като абсолютно зло, престава да бъде опасен идеологически наркотик, даващ воля на фанатизма, насилието и поробването и става метод за фалшифициране на действителността.

Старата лъжа – на комунистите, които се  разплащат с фашизма, е заменена с нова лъжа – на антикомунистите, които се разплащат с комунизма. Лъжата ражда лъжа. През последните десетилетия комунистическата идеология и практика бяха безмилостно анализирани и осъждани нерядко от бивши комунисти, разбунтували се срещу практиката на диктатурата, противоречаща на обещанията на идеологията.

Обаче умиращият комунизъм разполагаше с различни пътища на отстъпление. Можеше да приемат правилата на парламентарната демокрация и пазарното стопанство. В този случай посткомунистическите формации се превърнаха в партии на хора от стария режим, обединени от своите биографии и страха от декомунизацията. Фирмен знак на тези формации – като в Полша или в Унгария – стана прагматизмът, често с доста циничен произход.

Всичко е подчинено на логиката на маркетинга и разговорите за миналото биват обявявани за несъществена и безинтересна тема. Спазвайки демократичните правила, хората от тези формации лишават демократичния ред от извънредно важен елемент – разговорите за аксиологията (наука за ценностите) в политиката.

Без истината за миналото този разговор е невъзможен, а в демократичната политика се настанява вирусът на духовна и материална корупция. ... Европейската демокрация израства от два потока – на човешките права, родил парламентарната демокрация и толерантността към малцинствата; и на либералната пазарна икономика, родил средната класа, която е гарант на обществената стабилност.

Би могло да се каже, че бракът между пазара и демокрацията не е по любов, а по сметка. Такива бракове често са най-стабилни. Но съвсем без любов, тоест без ценностите, изпълващи демократичния свят, остават лишени от душа и смисъл. Обаче любовта, ще рече аксиологическите ценности, не могат да се гарантират и защитават с наказателен кодекс.

Източник: Адам Михник „Диалог вместо мантра” – политически есета;

Превод: Силвия Борисова; издателство Панорама, 2007 година;

Снимки: wprost.pl; wyborcza.pl;