С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Шарл дьо Гол: Политикът и войникът в пиеса, която играят заедно (1 част)

Шарл дьо Гол: Политикът и войникът в пиеса, която играят заедно (1 част)

Шарл дьо Гол - Към философията на един държавник


Книгата „Острието на сабята“ е съставена от лекции на генерал Шарл дьо Гол във Висшето военно училище в Париж, съдържа неговите основни възгледи и всъщност е един прекрасен наръчник за управление. Когато Шарл дьо Гол издава съчинението през 1932 година, той няма никакво намерение да се забърква в политиката и да ръководи държавното управление. Съдбата обаче решава друго и от новатора-офицер се разгръща държавник, който реформира една империя и укрепва величието й в бъдещето. Публикуваме фрагмента „Политикът и войникът” от книгата на генерал дьо Гол „Острието на сабята” в превод на Руслан Семерджиев.

Политикът и войникът

„Те ще вървят двама по двама. Докато светът го има, крачка по крачка, рамо до рамо.” Мюсе

На сцената на мирните времена общественикът има главната роля. Дали я акламира или освирква, тълпата най-напред отваря очи и уши за тази личност. Изведнъж войната изважда зад кулисите един друг, избутва го на преден план, насочва към него сноп светлини: появява се военачалникът. Започва пиеса, която политикът и войникът ще играят заедно.

Цялата драма се концентрира в тези двама актьори, в навалицата от статисти, врявата от подкрепата. Техният диалог се обвързва до такава степен, че всеки от тях няма думата, духа, успеха, освен във функция от играта на другия. И ако единият пропусне репликата и за двамата всичко е загубено.

Колкото и различни да бъдат в действителност съответните задачи на правителството и на командването, тяхната взаимозависимост не се оспорва. Коя политика успява, когато оръжията се унищожават? Коя стратегия е валидна, когато средствата й липсват?

Политикът се стреми да доминира над мнението, това на монарха, на съвета или народа, защото именно от това той извежда действието. За него нищо не струва и нищо не е възможно, освен в името на това върховенство. Е, то е признателно на хората, та били те по-малко полезни, отколкото харесващи го, и обещанията го увличат повече, отколкото аргументите.

Политикът, така също, влага цялото си изкуство да го следва, прикриващ се според часа, проявяващ се само своевременно. За да стане господар, той се подлага в услуга и наддава със съперниците си в увещанията. Накрая, чрез хиляди интриги и клетви, ето, че той го завладява: то му дава властта.

И сега, ще действа ли той без да се преструва? Но, не! Необходимо му е още да се харесва, да убеждава принца или парламента, да ласкае чувствата, да държи в напрежение интересите. Неговата сила, колкото и да е разпростряна, остава несигурна. Непостоянен придружител, общественото мнение го следва със своенравна крачка, готово да спре, ако той върви напред или да скочи, ако той се бави. Неблагодарността има за нищо службата на управляващия и дори в успехи слуша с благосклонност противниците му. И ако той се лута, тя му дюдюка, ако се клатушка, тя притиска.

На какво се дължи властта на политика? Една сплетня в двора, една интрига в съвета, едно раздвижване в събранието му я изтръгват за един миг. Хвърлен на земята, той получава само несправедливост. Така, велика или дребна, историческа личност или политик без образ, той върви напред-назад, от обаянието до немощта, от престижа до обществената неблагодарност. Целият му живот, цялото му дело, имат несигурен характер, развълнуван, бурен - който е противоположен на този на войника.

Този, последният, упражнява професията да употребява оръжия, но тяхната сила трябва да бъде организирана. От деня, в който ги вземе, ето следователно войникът подчинен на устава: той повече не го изпуска. Като щедра и ревнива любовница, той го води, подкрепящ в слабостите му и увеличаващ неговите дарби, но той също го принуждава, засилва съмненията му и обуздава поривите му. Това, което той изисква, го кара да страда до дъното на своето естество на мъж: да се откаже от свободата, от парите, понякога от живота - коя саможертва е по-пълна? Но на тази цена той му отваря империята на силата.

Ето защо, ако той често стене от устава, той го и пази - още повече: той го обича и се хвали за това, което му е коствал. „Това е моята чест!” - казва той. В неговата компания той се изпълва със сила, но на степени, защото го обгражда строга йерархия. Той винаги оставя на войника да желае някакъв чин, да постигне някаква почест. В замяна, неговото обаяние, там където го упражнява, е от висше качество. Подкрепян от суровостта на дисциплината, заздравена от традицията, той използва всичко, което военният ред дава на този, който командва, в полза и престиж. Под надзора и защитата на устава, по протежението на един суров път, но без завои, войникът върви със сигурна крачка.

Следователно политикът и войникът допринасят за общото предприятие с много различни характери, грижи, постъпки. Единият достига целта чрез прикрития - другият кара направо. Единият, който гледа напред с неясен поглед, съди за реалностите комплексно и се старае да ги обхване чрез хитрост и пресмятане; другият, който вижда ясно, но наблизо, ги намира за прости и вярва, че се преодоляват, стига да си решен. Във всеки момент първият мисли за това, което ще кажат, докато вторият проверява принципи.

От това различие произлиза известно неразбиране. Войникът често оценява политика като слабо уверен, непостоянен, жаден за реклама. Военният дух, хранен с императиви, се учудва от многото преструвки, от които държавникът е притиснат. Военното действие, в своята ужасяваща простота, контрастира със завоите, присъщи на изкуството да се управлява. Тази страстна подвижност, тази доминираща грижа да се прави впечатление, тази проява да се цени в другия по-слабо заслугата, отколкото влиянието му - неизбежни черти на гражданина, който притежава обаянието на благосклонността на народа - не могат да смутят професионалиста на оръжията, обигран в трудни задължения, в обезличаването, в уважението към вярната служба.
de gaulle (2)

Това е факт - че армията трудно дава безрезервно одобрението си на публичните власти. Без съмнение, дисциплинирана по природа и по традиция, тя никога не пропуска да се подчини, но тази подчиненост съвсем не е радостна и доказателствата за това произлизат по-скоро от функциите, отколкото от личностите. Духът, при всички режими, един дух на независимост, е който придава на строя външна студенина на държанието.

Обратното, вкусът към системата, сигурността, твърдостта, с които духът на занаята и неговият дълготраен натиск са придали на войника нещо като втора природа, изглеждат на политика неудобни и непривлекателни. Това, което е абсолютно, в заключение, което е непростимо във военното действие, е неудобно за едно лице, което живее сред зле направени сметки, сред хронически интриги, сред начинания, които могат да бъдат отменени. Управляващият приема военния за ограничен ум, за високомерен, за слабо управляем, от гледна точка на сговорчивостта.

Трябва да се каже, че отдаден на идеите и на речите, той се защитава зле, с някакво неудобство, пред апарата на силата, дори, когато го използва. Ето защо, с изключение на моментите на криза, когато необходимостта го налага, той съвсем не винаги фаворизира в командването най-добрите, а най-лесните, понякога забавя производството на военачалниците от средните чинове и, когато славата ги осени, чака с удоволствие да загинат, за да им отдаде пълната справедливост.

Тази липса на взаимна симпатия у политика и у войника не е толкова досадна. В държавата е необходим един вид равновесие на тенденциите и трябва под секрет да се потвърди, че хората, които я управляват и тези, които й направляват силата, изпитват едни към други някакво отдалечаване. В една страна, в която военните биха правили закона, никак не може да се съмняваме, че пружините на властта, натегнати до крайност, ще се скъсат; навън съседите ще обединяват безпокойствата си.

От друга страна, добре е политикът никак да не се меси в армията. Всичко, което идва от партиите: изявени страсти, надпревара на доктрините, подбор или отстраняване на хора според убежденията им, скоро корумпира военния корпус, чиято сила се държи най-напред на неговата доблест.

И все пак необходимо е да могат да се разбират. Политици и войници имат за какво да си сътрудничат. Може съвсем да не им е по вкуса, но работа на мъдростта им е да се приспособят, а дългът им е да действат в съгласие: случва се те да манкират. Дори когато в държавата е установен здрав ред и силна йерархия благоприятства хармонията, тя не се осъществява без сблъсъци, за да се къса често, когато объркването на събитията извежда на върха амбиции или тревоги. Съвсем не се броят бедствията, чиято пряка причина е тяхната караница, а тяхното взаимно недоверие е в основата на всички нехайства, от които произлизат злополучните борби - защото историята на една война започва във време на мир. 

Отечеството толкова дълго не е директно заплашвано, че общественото мнение се отвращава от военните разходи. Този вид арестуване, каквото е наборът: военна повинност или записване на доброволци, никога не е спирало да бъде омразно. Често се смята, че за силите, които не воюват, се прахосват толкова много пари. До степен, че чак налаганата на войските дисциплина дразни тълпата под сурдинка. Как управляващият, който не може да мине без гласуването на тълпите, би пренебрегнал такива чувства?

Прочее, полага му се да съставя бюджети, в които поддържането на армиите дълбае ужасяващи дупки. И после, именно към него пълзят негодуванията от чужбина, винаги обезпокоени от въоръжаването на другите. Накрая, водачът на народа трябва да се обяви за пацифист, в добрия смисъл, и никак да не изглежда забързан да кове оръжия, дори когато преследва войнствени начинания. Не се познава завоевател, който да не е заявявал искрено, че иска мир.

Разбираемо е, че проблемите от военен характер притесняват човека на власт. Нито прахосникът, нито скъперникът приемат с удоволствие сметките. Въпреки че в последна сметка въоръжаването не е нищо друго, освен следствие на политиката, правителствата се боят да го наложат чак до моментите на най-големите заплахи. Обратното, идва един спокоен период и се втурват да бракуват корабите и да разпускат полковете.  

Войникът - това идва от само себе си - не се поддава на същите тенденции. За него мощта на оръжията укрепва основния характер - като свещен. Такъв е ефектът на едно призвание, чийто идеал е саможертвата и който възвеличавайки култа към отечеството, прави този култ непреходен. Освен това професионалистите, благодарение на подготовката да се бият, стигат до там, да вярват лесно, че всяка вечер са в навечерието на сражението и нищо не им изглежда по-необходимо, нито по-спешно, от това да натрупват средства, за да победят.

Трябва да се каже, че обработени за войната, те естествено клонят към нея. Не, разбира се, че те потвърждават принципа. Би могло много лесно да се покаже, че те са, повече от всеки друг, чувствителни към нейните ужаси. Но накрая, войната е изцяло тяхното основание за съществуване, кариерата, където се развиват и както казва Гюстав Лансон „техният шанс”. Тези същите, които предпочитат пред нея почивката, не би ли трябвало да бъдат пенсионирани? Оръжията, с които военачалникът ще трябва да борави - той никога не ги намира прекалено наточени, нито прекалено здрави.

Източник: gaullismebg.wordpress.com - със съкращения;

Превод: Руслан Семерджиев;

Снимки: s1.zetaboards.com; en.wikipedia.org;