Мартин Хайдегер: Фридрих Хьолдерлин и същността на езика като благо (2 част)

Фридрих Хьолдерлин: А това, което остава, творят го поетите!

Езикът е благо в един първичен смисъл. Той облагодетелства, сиреч осигурява възможността човек да бъде историчен. Езикът не е инструмент, с който разполагаме, а е онова изявено съ-битие, което разполага с най-низшите възможности на човешкото битие. Трябва да сме се уверили в тази същност на езика, за да разберем вярно областта на поетичното творчество и с това – самата поезия. Как става език, слово? За да намерим отговор на питането, нека промислим третата теза на Хьолдерлин.

3 теза: „Много претегли човекът. Небесното всякак нарече, след диалог сме ние и в нас си можем да се вслушваме.” Тази теза ние намираме в един голям и сложен проект на незавършено стихотворение, което започва така: „Примирен, ти, нивга, невярващ...” „Много претегли човекът. Небесното всякак нарече, след диалог сме ние  и в нас си можем да се вслушваме.” От тези редове най-напред ще извлечем това, което непосредствено ни насочва към обсъжданото дотук: „След диалог сме ние...”

Ние, хората, сме диалог. Битието на човека се основава в езика; то е възможно едва в диалога. Диалогът не е само начин, по който се осъществява езикът, а само като диалог езикът е същностен. Това, което се има предвид под „език”, а именно някаква съвкупност от думи и правила за подреждането им, е външният слой на езика. Но какво значи „диалог”?

Очевидно – съвместно говорене за нещо. Така разговарянето опосредява взаимната близост. Сам Хьолдерлин казва: „След диалог сме ние и в нас си можем да се вслушваме...” Възможността да се вслушваме един в друг, да се чуваме, не е следствие на взаимния разговор, а по-скоро предпоставката за него. Също и самата възможност да се вслушваме в себе си е насочена към словото и се нуждае от него. Възможността за изказване и възможността за вслушване са еднакво първични.

„Диалог сме ние” значи, че можем да се вслушваме. Ние сме диалог – това същевременно винаги значи: ние сме един диалог. Но единството на диалога се състои в това, че винаги в същественото слово е разкрито едно и също, в което ние се еденим, на чиято основа сме еднакви и собствено сме самите ние. Диалогът и единството му носят нашето човешко битие. Обаче Хьолдерлин не казва просто: „диалог сме ние”, а „след диалог сме ние...”

Там, където е налице словесна способност, и там, където тя се осъществява, без съмнение все още не е съществената изява на езика – диалогът. Откога ние сме диалог? Където е един диалог, там и същественото слово трябва да е отнесено към едно и също. Без такава отнесеност той е невъзможен дори и като спор. Ала това едно и също може да бъде разкрито само в светлината на траещото и постоянното.

Постоянството и траенето се изявяват едва тогава, когато просветнат застиналостта и настоящето. А това става в момента на разкриване на протяжността на времето. След като човек се постави в настоящето на нещо траещо, той може да се впусне в променящото се, в идващото и отиващото си, защото само застиналото се променя. Едва когато „бързащото време” е накъсано на настояще, минало и бъдеще, е възможно да се единим в нещо траещо.

Ние сме един диалог след времето, защото диалогът „е времето”. След като времето се е появило и е било принудено да „стои”, ние сме исторични. И двете – да си диалог и да си историчен – са еднакво стари, съпринадлежат си и всъщност са едно и също. „След диалог сме ние” – човек е препатил много и много е говорил с божествата. Откакто езикът се осъществява като диалог, проговарят и божествата – така вече се появява един свят.

Но нека не забравяме: настоящето на божествата и появата на света не са следствие на събитието „език”, а са едновременно с него. И то едновременно по такъв начин, че в именуването на божествата и словесното изграждане на света се осъществява истинският диалог, който сме ние самите. Божествата проговарят тогава, когато говорят за нас и ни уговарят, увещават и осъждат да бъдем техни. Словото, с което ги именуваме, е отглас на тази присъда. Този отговор-отглас се ражда винаги от отговорността на една съдба. Когато божествата огласят битието ни, ние навлизаме в областта на решението дали да се вречем в тях или да се отречем от тях.

Едва тук можем да съдим какво значи „след диалог сме ние...” След като божествата ни осъдят на слово, след като времето е време ... тогава основата, твърдта на битието ни е диалог. Едва тук може да се разбере и разтълкува, да се обоснове познатото „езикът е най-висша изява на човешкото битие”. И веднага идва въпросът: Как започна този диалог, който сме ние? Кой улавя в препускащото време трайното и го приковава в словото? Хьолдерлин ни го казва с изящната естественост на поета. Да чуем четвъртата теза.


„Кулата на Хьолдерлин” в Тюбинген, надвесена над река Некар, в която поетът прекарва цели 36 години

теза: „А това, което остава, творят го поетите.” Това е краят на стихотворението „Възпоминание” („Andenken”). „А това, което остава, творят го поетите.” Тезата осветлява питането ни за същността на поезията. Поезията е сътворяване и даряване чрез слово и в слово. Какво се сътворява? Траещото. Но може ли траещото да бъде сътворено? Не е ли то винаги тук? Не. Тъкмо то трябва да застане в противовес на променящото се; простото трябва да бъде извоювано от обърканата разчлененост.

Мярата трябва да се противопостави на безмерието... Трябва да се открие това, което крепи съществуващото в неговата цялост и го пронизва. Трябва да се разкрие битието, за да се изяви съществуващото. А тъкмо то, траещото, убягва. „Така бързо предхожда всичко небесно; но не е напразно...”

Да остане то, небесното, е дълг на поета и негова грижа. Затова той назовава божествата и нещата, каквито са. Назоваването не се състои в това, че нещо вече известно се сдобива с име, а в това, че когато поетът изрече същественото слово, съществуващото се въздига до същността си – каквото е. Така то става известно като съществуващо. Поезията е словесното сътворяване на битието.

Оставащото никога не може да бъде изведено от преходното. Простото не може „просто” да се улови в обърканата разчлененост. Мярката не лежи в безмерното. Основанията не могат да се намерят в бездната. Битието никога не е съществуващото. Тъкмо защото битието и същността на нещата не могат да бъдат извлечени от наличното, те трябва да бъдат свободно създадени, запазени и дарени. Такова свободно даряване е сътворяване.

Когато божествата са назовани и е проговорила същността на нещата, за да проблеснат самите неща, когато това стане, човешкото битие намира здрава опора и има вече твърд. Словото на поета е сътворяване не само в смисъл на здраво полагане на човешкото битие в твърдта му. Щом разберем тази същност на поезията, а именно, че е словесното сътворяване на битието, тогава ще можем да доловим нещо от истината на онези слова, изречени от Хьолдерлин, когато е бил приютен в нощта на безумието.

5 теза: „Макар и безмерно сполучил, все пак поетично живее човекът на тази земя.” Тезата я намираме в голямото и невероятно стихотворение, започващо с: „Във мека синева цъфти звънарията с железния обков...” По-нататък Хьолдерлин казва: „Макар и безмерно сполучил, все пак поетично живее човекът на тази земя.” Каквото човек върши и с каквото се занимава, е извоювано и спечелено от него със собствени усилия. Все пак – казва Хьолдерлин в остра противопоставеност, - все пак това няма отношение към същността на неговото живеене, обитаване на тази земя; то не достига до корените на човешкото битие. В обоснованието си то, битието, е „поетично”.

Но ние разбираме поезията като сътворяващо наименуване на божествата и същността на нещата. Да живееш поетично значи да бъдеш в настоящето на божествата и да си поразен от близката същност на нещата. „Поетично” в основата си – за битието на човека – това значи: като сътворено обосновано, то не е заслуга, а дар.

Поезията не е само украшение на битието ни, не е само временно въодушевление, припламване или забавление. Поезията е носещата твърд на историята и затова не е само проява на културата; тя съвсем не е и „чистият израз на изящната душа”. Че битието ни в същността си е поетично, най-сетне не значи то да е безобидна игра. Но не нарече ли сам Хьолдерлин в приведената най-напред теза поезията „това най-невинно от всички занятия”? Как то е съзвучно с разгърнатата сега същност?

Така стигаме до въпроса, който отначало оставихме настрани. Отговаряйки му, ще се опитаме да обобщим и разберем същността на поезията и на поета. Най-напред установихме: областта на поезията е езикът. Съответно същността на поезията трябва да бъде схваната откъм същността на езика. По-сетне става ясно: поезията е сътворяващо именуване на битието и същността на всички неща, а не обикновено „казване”. Тя е такова изказване, чрез което всичко онова, одумвано и обсъждано във всекидневния език, бива разкрито.

Значи поезията никога не взема езика като наличен материал, а напротив – сама прави езика възможен. Поезията е първичният език на един народ с история. Следователно същността на езика трябва да се разбере откъм същността на поезията. Основата на човешкото битие е диалогът, разбран като собствено осъществяване на езика. Праезикът обаче, е поезията като сътворяване на битието. Освен това езикът е „най-опасното от всички блага”. Тогава поезията ще е най-опасното от всички дела и същевременно – най-невинното занятие. В действителност едва когато мислим тези две определения в едно, ще получим пълната същност на поезията.

Източник „Мартин Хайдегер – Същности”;

превод: Димитър Денков; Издателство ГАЛ-ИКО: София, 1993 г.;

Снимки: escritorluiznazario.wordpress.com; fotocommunity.de;