Френският политилог Доминик Моази: Различието е източник на креативност

Доминик Моази за Китай и идейното предимство на Европа

Известният френски политолог, съучредител на Френския институт за международни изследвания и публицист Доминик Моази пред австрийския вестник „Ди Пресе”.

Въпрос: Навсякъде на континента се говори със съжаление за упадъка на Европа. Страхувате ли се, че ще се повтори ситуацията от 30-те години на 20-и век?

Доминик Моази: Не. През 30-те години Европа все още беше центърът на света. Днес това вече не е така. Ние живеем в един пост-западен свят. Но мисля, че отхвърлянето на другите действително е свързано с това чувство на исторически упадък. Но нека не забравяме: ситуацията в Европа през 30-те години беше много по-брутална и по-тежка, отколкото днес.

И ние имаме в гените си това, което се е случило през 30-те години и което е последвало след това. Днес няма Хитлер, който дебне зад близкия ъгъл. Това, което имаме, е бледа имитация на Бенито Мусолини в образа на Силвио Берлускони или на тези странни популисти във Франция.

Това нарастване на популизма има ли нещо общо с „културата на страха”, която описвате в книгата си „Геополитика на емоциите”?

Да. Ние живеем в недостиг на упование и увереност в собствените сили. Глобализацията засилва това усещане, защото въпросът сега гласи: „Кой съм аз?” Ако нямаш отговор, тогава отговаряш на този въпрос, като определяш кой и какво не си: че не си например мюсюлманин или ром. Търси се сигурност от националното правителство, а пък Европа се разглежда като част от проблема, а не като част от решението.

Тази загуба на увереност подхранва ли се и от съзнанието, че евроатлантическата ера е към края си, че сме в началото на тихоокеанската епоха?

Мисля, че да. По отношение на САЩ бих говорил за относителен упадък, по отношение на Европа за абсолютен. В САЩ все още има политическа воля, в Европа тази воля в голяма степен е изчезнала.

Обаятелното въздействие на Запада върху Китай продължава. Помислете за многобройните китайски студенти в САЩ.

Да, това очарование съществува. Но какво виждам, когато седя на някоя пейка в Масачузетския технологичен институт? 70 процента от всички студенти са от азиатски произход. Помислих си: Боже мой! Това е Атина през втори век преди Христа. Идват римляните. Те са пленени от гръцката цивилизация. Те гледат с голямо уважение към Гърция. Но те знаят: това е миналото, те са бъдещето.

Днес китайците имат увереност в собствените сили. Искат най-добрите, искат най-доброто. Те искат най-добрите влакове и ако те са от Франция, ги купуват. Говорих обаче с някои топ-мениджъри на тези фирми и те са много притеснени от трансферите на технологии. Китайците бързо ще научат за какво става дума.

От дълго време е така: aко се пътува с влак от Пекин до Тиендзин, той се движи със скорост 350 километра в час. Това е малко по-бързо, отколкото във Франция, нали?

Да, във Франция максималната скорост е 280 км в час.

Kитайските инженери вече подобряват технологията.

Естествено. Проблемът ни на Запад: ние бяхме първите, които влязохме в модерността. Сега вече остаряваме. Китай наваксва. Вижте нашите летища и ги сравнете с тези на Пекин или Шанхай.

Какво ще стане с Европа в този нов, многополюсен свят?

Първата световна война беше самоубийството на Европа, което беше потвърдено от Втората световна война. След това ние се отдадохме на илюзията, че отново сме родени. Имахме един проект: Европейската общност, Европейския съюз. И станахме самодоволни, загубихме апетита си.

Това ни отличава от Азия, там хората още са гладни. Те искат да успеят. И имат увереност в собствените сили, която се подхранва от факта, че още през 18-ти век Китай притежаваше величие, че тази цивилизация e напреднала много.

И какво може да направи Европа?

Единственият ни шанс е да станем ниша на изключително високи постижения. И ние имаме уникални карти, които не трябва да проиграем. Различието е източник на креативност. Ние не можем да си позволим да бъдем посредствени, протекционистични, расистки, ксенофобски настроени. Не можем да си позволим да бъдем популисти. Все още успяваме да поощряваме хората да мечтаят.

Днес никой не мечтае да стане китаец. Но все още има милиони, които мечтаят да станат европейци или американци. Ако обаче затворим границите си или ако нашите правителства ни дават пример за вулгарност и низост, тогава ще загубим това конкурентно предимство.

Как оценявате вътрешните противоречия на китайската система?

Бих казал, че качеството на икономическите кадри е много по-високо от политическото ръководство. Комунизмът е отличителният знак, с който една група хора дойде на власт и вече в продължение на 60 години я държи в ръцете си. Но нищо вече не е комунистическо. Можем да сравняваме Китай със САЩ в края на 19-ти век, когато можеше да се натрупа невероятно богатство и когато бедните трябваше да живеят при ужасни условия. Но докато има надежда и чувство за увереност в собствените сили, във връзка с растежа не съществува нужда от загриженост за Китай.

Разбира се, съседите, най-вече Япония, се дразнят.

Китай дразни всеки. Но ако се вгледаме в историята на Китай, ще открием ограничените амбиции. Само си помислете за Великата китайска стена: какво е нейното послание? Не идвайте много близо до нас и ние също няма да излизаме извън стената.

Стратегът по геополитически въпроси Робърт Д. Каплан вижда зараждането на проблеми в Южнокитайско море и Индийския океан.

Изпитвам някакво неприятно чувство при такава дискусия. Първо, вероятността от война в класическия смисъл на думата в Азия е незначителна. Хората просто нямат време за война. Разбира се, много неща могат да се объркат. Национализмът може да вземе надмощие. Може да се види експлозия на шовинизма и на ура-патриотизма. Това е възможно, но не е най-вероятният сценарий.

Какво означава всичко това за нас на Запад?

Ние сами трябва да си изработим приоритет. Това започва с преодоляването на популизма. Имиджът на Европа е важен в очите на света. Как можем да проповядваме на другите „европейските ценности”, когато изхвърляме роми от страната като Франция, когато избираме десни екстремисти или когато сами се разпадаме като Белгия? Когато избираме нашите водещи личности не заради техните качества, а заради техните ограничения. При това ние се противопоставяме на страна, която се ръководи като една фирма.

Един от най-големите проблеми на Китай е корупцията. Без правова държава, без критични медии корупцията трудно може да се овладее.

Голямото предизвикателство пред Китай е отсъствието на правова държава. Но Китай няма толкова скоро да стане демокрация. И извън една смела, малка групичка от интелектуалци, това не интересува и никого. Би било погрешно да искаме да наложим демокрация на Китай. Също толкова погрешно обаче би било да се приеме, че без правнодържавни принципи Китай може да продължава по същия начин.

Китайското ръководство трябва ли да даде повече свободи на хората, само за да могат да останат конкурентоспособни?

Ако мога да бъда напълно провокативен: „Режимът на Виши” във Франция се основаваше на три ценности - работа, семейство и нация. Това имаме и в Китай. Китайците работят здраво, имат здрави семейни връзки и са горди със страната си. Противно на това, ние работим твърде малко. Семейните ни връзки не са здрави и не сме толкова горди със страните си. Ние сме твърде европейски, за да се конкурираме помежду си - с изключение на футбола - и недостатъчно европейски, за да се гордеем с Европа.

В какво се състои сравнителното предимство на Европа?

То не е географско, стратегическо, не е икономическо, но може да се открие в света на идеите и идеалите. Това е, в което можем да бъдем креативни. Ние имаме дълго минало, с което трябва да се гордеем. Имаме съзнание за историята, познаваме и нейното бреме. Има много неща, които можем да направим по-добре.

Нашият капитализъм е по-хуманен, правовата държава се придружава от демокрация. Ако загубим привлекателността си като модел, ние няма да сме вече активни участници. По-рано бих казал: за да има сериозно отношение към нас като модел, ние трябва да бъдем активни участници. Днес бих преобърнал това: за да бъдеш активен участник, трябва да имат сериозно отношение към твоя модел.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от вестник „Ди Пресе”;

Снимки: romanialibera.ro; luxmagazine.nl;