Марио Варгас Льоса - Нобелова реч 2010: Възхвала на четенето и фикцията

Марио Варгас Льоса: Да продължаваме да мечтаем, да четем и пишем

Научих се да чета на пет години, в академията Де ла Сале в Кочабамба, Боливия. Това е най-важното нещо, което ми се е случвало някога в живота. Сега, почти седемдесет години по-късно, ясно си спомням по какъв начин тази магия, превръщането на думите от книгите в образи, обогати живота ми: да пречупвам бариерите на времето и пространството, да пътувам двадесет хиляди мили под моретата с Капитан Немо, да се бия заедно с д’Артанян, Атос, Портос и Арамис против интригите, заплашващи кралицата във времето на коварния Ришельо, или да се влача из подземните канали на Париж, превърнат в Жан Валжан, носещ на гърба си тялото на изпадналия в безсъзнание Мариус. Четенето превърна мечтите в живот и живота в мечти, правейки вселената на литературата достъпна за малкото момче, което бях някога. Майка ми разказваше, че първите неща, които съм писал, били продължения на историите, които съм четял, защото съм се натъжавал, когато те свършвали или защото съм искал да променя завършеците им. И може би именно това е, което съм вършил цял живот, без да го осъзнавам: да продължавам с времето историите, които изпълваха детството ми с екзалтация и приключения, докато израствах и ставах по-зрял и по-възрастен. През целия си живот имах до себе си хора, които ме обичаха, поддържаха и заразяваха с доверието си, когато ме нападнеха съмненията. Благодарение на тях и, без съмнение, на моето дебелоглавие, а също и на малко късмет, аз бях в състояние да посветя по-голямата част от времето си на страстта, на порока, на насладата от писането; да създам един паралелен живот, предлагащ подслон срещу всякакви несполуки, в който изключителното е обичайно и обичайното - изключително, в който хаосът се разпръсква, грозното се разхубавява, моментът бива увековечен, а смъртта се превръща в преходен спектакъл. Понякога се питах дали писането не е просто солипсистки разкош в страни като моята, където почти няма читатели, а толкова много хора са бедни или неграмотни; където има толкова много несправедливост, а културата е привилегия за малцина. Тези съмнения обаче никога не задушиха призванието ми - и аз продължавах да пиша, дори и през онези периоди, в които печеленето на хляба отнемаше по-голямата част от времето ми. Вярвам, че съм вършил правилното, тъй като ако, за да може литературата да процъфтява, би било необходимо първо обществото да достигне висока култура, свобода, благоденствие и справедливост, то тя никога не би съществувала. Но благодарение на литературата, на съзнанието, което тя оформя, на желанията и копнежите, които вдъхновява, и на нашето разочарование от действителността, когато се завърнем от пътешествие до някоя красива фантазия, цивилизацията днес е по-малко жестока, отколкото по времето, когато разказвачите на истории са започвали да очовечават живота с техните измислици. Без помощта на добрите книги, които сме чели, ние бихме били по-зле, отколкото сме сега. По-конформистки настроени, не толкова неспокойни, по-покорни. А критическият дух - моторът на прогреса, дори не би съществувал. Подобно на писането, четенето е протест срещу недостатъците на живота. Когато търсим във фикцията онова, което ни липсва в живота, ние казваме - без да се нуждаем от това да го произнасяме или дори да го знаем - че животът, такъв, какъвто е, не задоволява жаждата ни за абсолютното, и би трябвало да бъде по-добър. Ние си измисляме истории, за да можем някак да изживеем многото животи, които бихме желали да водим, имайки на разположение само един. Без фикции не бихме осъзнавали толкова добре важността на свободата за един живот, който си струва живеенето; ада, в който той се превръща, когато тя бъде потъпкана от някой тиранин, идеология или религия. Онзи, който се съмнява, че литературата не само ни кара да мечтаем за красота и щастие, но и насочва вниманието ни към всеки вид потисничество, би трябвало да се запита защо всички режими, желаещи да контролират поведението на гражданите си от люлката до гроба, така много се страхуват от литературата, че налагат системи на цензура, за да я контролират - и наблюдават независимите писатели с толкова недоверчиви очи. Те правят това, защото познават риска, свързан с позволяването на фантазията да се рее свободно в книгите; знаят колко изкусителни стават фикциите, когато читателят сравнява свободата, правеща ги възможни, и която властва в тях, с мракобесието и страха, дебнещи в реалния свят. Независимо от това дали го желаят или не, дали го знаят или не, когато си измислят истории, разказвачите на приказки разпространяват недоволство, показвайки, че светът е зле устроен и че животът на фантазията е по-богат от онзи в ежедневието. Този факт, ако пусне корени в техните чувствителност и съзнание, прави гражданите по-трудни за манипулиране, по-малко готови да приемат лъжите на следователите и надзирателите, които биха искали да ги убедят, че зад решетките те водят един по-сигурен и по-добър живот. В младостта си, подобно на много други писатели от моето поколение, бях марксист и вярвах, че социализмът ще бъде лекарството за експлоатацията и социалните несправедливости, които ставаха все по-сурови в моята страна, в Латинска Америка и в целия останал Трети свят. Разочарованието ми от етатизма и колективизма, превръщането ми в този демократ и либерал, който съм - който се опитвам да бъда - беше дълго и трудно Като дете си мечтаех някой ден да отида в Париж, защото, запленен от френската литература, вярвах, че едва когато заживея там и задишам същия въздух като Балзак, Стендал, Бодлер и Пруст, аз ще се превърна в истински писател, а ако не напусна Перу, бих си останал само някакъв дребен писател за неделята. И наистина аз дължа на Франция и на френската култура незабравими уроци - например това, че литературата е също толкова призвание, колкото и дисциплина, работа, твърдоглавие. Но може би съм най-благодарен на Франция за откриването на Латинска Америка. Там научих, че Перу е част от огромна общност, обединена от история, география, социални и политически проблеми, от един определен начин на съществуване, както и от красивия език, който се говори и пише там. И която в същите онези години извеждаше на бял свят една нова, силна литература… благодарение на която Европа и голяма част от света откриваше, че Латинска Америка е континент не само на военни преврати, оперетни деспоти, брадати партизани и ритми на мамбо и ча-ча-ча, но също и на идеи, артистични форми и литературни фантазии, които задминаваха всеки фолклор и говореха на универсален език. Никога не съм се чувствал чужденец в Европа или, всъщност, където и да било. На всички места, в които съм живял - в Париж, Лондон, Барселона, Мадрид, Берлин, Вашингтон, Ню Йорк, Бразилия или Доминиканската република, аз съм се чувствал у дома. Винаги съм намирал скривалище, в което да мога да живея в мир, да работя, да уча нови неща, да храня мечти, да намирам приятели, добри книги за четене и теми, за които да пиша. Във всеки случай не вярвам, че моето непреднамерено превръщане в гражданин на света е отслабило онова, което се нарича „моите корени”, връзките ми със собствената страна - което, впрочем, не би било чак толкова важно - защото, ако беше така, моите перуански преживявания не биха продължавали да ме подхранват като писател и не биха се появявали непрекъснато из моите истории, дори и когато изглежда, че те се случват много далеч от Перу. Напротив, аз вярвам, че това, че съм живял толкова дълго извън страната, в която съм роден, е засилило онези връзки, добавяйки към тях една по-ясна перспектива, както и една носталгия, която е в състояние да разграничава второстепенното от същественото, да поддържа спомените живи. Любовта към страната, където човек е роден, не може да бъде задължителна, но като всяка друга любов тя трябва да бъде спонтанен акт на сърцето, също като онзи, който обединява влюбените, родителите и децата, и приятелите. Нося Перу дълбоко в себе си, защото това е мястото, където съм роден, където израснах, бях формиран и изживях онези спомени от детството и младостта, които оформиха личността ми и изковаха призванието ми; където обичах, мразех, наслаждавах се, страдах и мечтаех. Онова, което се случва там, ме засяга повече, трогва и вбесява повече, отколкото нещата, случващи се другаде. Не съм си го желал, нито пък самоналагал; то просто е така. Презирам всяка форма на национализъм, една провинциална идеология - или по-скоро религия - която е късогледа и изключваща, която съкращава интелектуалния хоризонт и крие в пазвата си етнически и расистки предразсъдъци, защото тя превръща във висша ценност, в морална и онтологическа привилегия, случайното обстоятелство на нечие родно място. Заедно с религията, национализмът е бил причина за най-жестоките кланета в историята, като онези от двете световни войни и настоящото кръвопролитие в Близкия изток. Нищо не е допринесло толкова много колкото национализмът за балканизацията на Южна Америка, за нейното оплескване с кръв в безсмислени битки и диспути, за разпиляването на астрономически ресурси за купуване на оръжия, вместо за строежи на училища, библиотеки и болници. Но не трябва да объркваме заслепения национализъм и неговото отхвърляне на „другия” - постоянен сеяч на раздори - с патриотизма, едно здравословно, щедро чувство на любов към страната, в която сме били родени, където са живели предците ни, където са се породили първите ни мечти; един познат ландшафт от географии, хора, които обичаме и събития, които са се превърнали в крайпътни знаци на паметта и защита против самотата. Родината е не знамена, химни или аподиктични речи за емблематични герои; тя е една шепа места и хора, които населяват спомените ни и им придават меланхолична нотка; тя е топлото усещане, че където и да сме, винаги ще има дом, в който можем да се завърнем. Но нека се върнем към литературата... Бях на единадесет години ... и открих самотата, властта, живота на възрастните, страха. Спасението ми беше в четенето – четенето на добри книги, търсенето на убежище в светове, където животът беше възхитителен, интензивен, където едно приключение следваше друго, където можех да се чувствам отново свободен и щастлив. А също и в писането, на което се отдавах тайно, като човек, отдаващ се на неописуем порок, на забранена страст. Литературата престана да бъде игра. Тя се превърна в начин на съпротива срещу бедите, начин на протестиране, бунтуване, бягство от нетърпимото, моето основание за живот. От тогава до сега, във всички случаи, при които се чувствах обезкуражен, победен или на границата на отчаянието, отдаването с тяло и душа на работата ми като разказвач на истории винаги е било светлината в края на тунела, отломката, която донася корабокрушенеца до спасителния бряг. „Писането е начин на живот”, казва Флобер. Да, абсолютно: начин на живот с илюзията и радостта, както и огън, мятащ искри в главата ти, борещ се с неподатливи думи, докато бъдат укротени, изследващ широкия свят като ловец, преследващ желана плячка, за да нахрани пробуждащата се фикция и да засити ненаситния апетит на всяка история, която, растейки, би желала да погълне всяка друга. Литературата е фалшиво представяне на живота, което въпреки това ни помага да го разберем по-добре, да се ориентираме в лабиринта, в който сме родени, през който преминаваме и в който умираме. Тя ни компенсира за обратите и фрустрациите, които ни причинява истинският живот, и с нейна помощ, поне отчасти, ние можем да разчетем йероглифите, които съществуването представлява за голяма част от човечеството... …Ето защо това трябва да се повтаря непрекъснато, докато и новите поколения се убедят в неговата истинност: фикцията е нещо повече от развлечение, повече от интелектуално упражнение, изострящо чувствителността и пробуждащо критическия дух. Тя е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията, за обновяването и запазването вътре в нас на най-доброто у човека. За да не се завърнем обратно към диващината на изолацията, за да не бъде животът сведен до прагматизма на специалистите, които виждат нещата в дълбочина, но не знаят какво заобикаля, предшества и следва след тези неща. За да не стигнем до положение, при което самите ние се превръщаме в слуги и роби на машините, които сме изобретили, вместо те да служат на нас. И защото един свят без литература би бил свят без желания, без идеали и бунт - един свят на автомати, лишени от онова, което прави човешките същества истинно човешки: способността да се пренесем извън самите себе си в някой друг, в множество други, моделирани от глината на нашите мечти. ... Нищо друго не е посяло толкова неспокойствие, не е безпокоило така нашето въображение и копнежи, както този живот от лъжи, който, благодарение на литературата, ние добавяме към собствения, така че можем да бъдем герои във великите приключения, във великите страсти, които реалният живот никога няма да ни подари. Лъжите на литературата се превръщат в истини чрез нас, читателите - променени, заразени с копнежи и, по вина на фикцията, постоянно поставящи под въпрос една посредствена реалност. Литературата е магия, която ни залъгва да вярваме, че имаме онова, което нямаме, че сме онова, което не сме, залъгва ни да водим едно невъзможно съществуване, при което, подобно на езически богове, ние се чувстваме едновременно смъртни и безсмъртни, и която едновременно с това кара да покълват в главите ни анти-конформизма и бунта, стоящи зад всички героични дела, допринесли някога за намаляването на насилието в човешките взаимоотношения. За намаляването, а не за премахването на насилието. Защото нашата история, за щастие, винаги ще си остава недовършена. Ето защо трябва да продължаваме да мечтаем, да четем и пишем - това е най-ефективният начин за облекчаване на нашето преходно съществуване, за победа над корозията на времето, за превръщане на невъзможното във възможно. Източник: http://librev.com; със съкращения; превод: Златко Енев; Снимки: sueddeutsche.de; cubadebate.cu;