Лив Улман: Любовта е много повече от щастие. Любовта е раздяла, самота.

Интервю на Габриела Херпел с актрисата Лив Улман

Един открит разговор на журналистката Габриела Херпел с норвежката актриса Лив Улман за времето, прекарано с режисьора Ингмар Бергман и за истинското значение на любовта.

Лив Улман е родена през 1938 г. в Токио, след ранната смърт на нейния баща майката се завръща в Норвегия с двете си дъщери. Още като тийнейджър Лив Улман започва да се занимава с актьорска дейност. Не бихме могли да си представим Лив Улман без Ингмар Бергман и обратно. Тя участва в десет филма, режисирани от него, между които добре познатите „Сцени от един семеен живот” и „Змийското яйце”. Любовната история между шведския режисьор и норвежката актриса продължава от 1965 г. до 1970 г., но съвместната им работа и приятелство до смъртта на Бергман през 2007 г.

Въпрос: Г-жо Улман, в началото на 70-те години всеки в Германия Ви знаеше от филма „Сцени от един семеен живот” на Ингмар Бергман. Вие играехте Мариане, която е изоставена много болезнено от своя мъж и по-късно започва афера с него. Колко близък до самата Вас беше образът на

Мариане? Лив Улман: В една сцена аз чета на мъжа, Юхан, от един дневник, който сама написах - по поръчение на Ингмар Бергман.

Как се съставя дневник за друг човек? Като в него човек записва това, което би искал да сподели с другия. Тогава исках той да разбере, какво ми причинява. Исках да види копнежа ми. Да ме вижда. Естествено, това не беше честен дневник. Ингмар го употреби, това беше жестоко и аз не се възпротивих. Той остави Юхан да заспи, докато му четях от дневника.

И до днес ли сте му сърдита за това?

Ингмар Бергман ме нарани много и аз също го нараних много. Така е винаги: нараняваме се взаимно. Но това беше мое решение - да се оставя да ме нарани. Може би то трябва да се формулира така: никой не може да ме нарани, въпреки че много неща причиняват болка. Едва след раздялата с Ингмар Бергман разбрах, какво означава любовта.

И? Какво означава любовта?

Любовта не означава щастие. Да, ние се обичахме и по-нататък. Бях при него в нощта, в която той почина. Това беше през 2007 г. в къщата на остров Форьо, която той беше построил през 1966 г., за да живее там заедно с мен и Лин (дъщеря им). И връзката ни, повече от четиридесет години по-късно, все още беше толкова близка и почувствах, че трябва да отида при него.


Лив Улман и Ингмар Бергман заедно по време на снимките на филма „Персона”, 1966 година

Почувствахте, че той ще почине?

Да. Така че отидох. Любовта е много повече от щастие. Любовта е раздяла. Любовта е самота. Любовта също означава, че човек може да обича в друга форма, различна от тази, двама души да живеят заедно. Ингмар и аз открихме нещо много по-добро: ние станахме невероятно добри приятели. По време на връзката ни, в края на всеки ден, ние закачвахме бележка за деня на вратата в работната му стая. На нея бяха нарисувани сърце или сълза, нещо такова. Вратата остана завинаги в този вид. Всяко лято той повторно чертаеше линиите по картичките, за да не избледняват.

Не можехте ли да останете двойка, без да живеете заедно?

Не. Той беше двадесет години по-възрастен от мен и живееше уединено. Трябваше да  заставя себе си да живея затворено. Бях твърде млада за това. В допълнение, той не беше добър баща, условията бяха трудно поносими.

В края на тридесетте си години сте написали автобиографична книга „Промяна”. В нея пишете, че за първи път в живота си сте се чувствали на сигурно място, спокойна, в нощта, в която се е родила дъщеря Ви Лин. Защо това преди никога не е било възможно?

През тази нощ, в коридора на болницата, за първи път нямаше нищо за усложняване. Това беше простият, истинският живот. Бебето лежеше в леглото, бдях над него, никой не можеше да ми отнеме това. Бяха тежки времена. Не бях омъжена и постоянно се говореше и пишеше за това. Раждането на дъщеря ми за кратко ми даде усещането, че съм в един благословен свят. Но това бързо отново си отиде. Е, нищо не беше благословено.

Как си представяхте своя живот?

Естествено, желаех да бъда булка в бяло. Не исках развод, а единствения мъж, единствената щастлива любов, много деца. Но моят дом никога не изглеждаше така, както би трябвало да изглежда един дом по онова време. Въпреки, че се опитах да създам дом, с готвене и печене и всичко. Целият ми живот не изглеждаше така, както човек можеше да си представи. Само в работата можех да постигна неща, които си бях пожелавала.

През последните години от живота на Ингмар Бергман сте режисьор на филми по негови сценарии, например, „Неверните”, една много лична история. Това не беше ли странно?

Това нямаше нищо общо с нас като двойка. Но „Неверните” почиваше на една истинска история в живота на Ингмар - мъжът се съмнява в жената, която обича и от това връзката се разпада. От това Ингмар винаги правеше драма: сякаш това е най-лошото, което някога е причинил на жена. Но тъй като познавам малко живота на Ингмар, мога да кажа, че това далеч не е най-лошото, което някога е причинявал на жена.


Лив Улман участва за първи път във филм на Ингмар Бергман - „Персона”, остров Форьо

Днес дъщеря Ви Лин е уважавана писателка. Какво беше нейното отношение към баща й?

По-добро, отколкото би могло да се предполага.

А какво е Вашето отношение към Лин?

Обичам Лин, но не винаги споделям нейното мнение. Направих за нея всичко, което беше по силите ми. Много неща й липсваха, но и тя имаше много неща. Например, много известен баща и средно известна майка. Това не й харесваше. Но не мога да го променя. Дълго време се чувствах виновна, защото направих грешки. Повече не го правя.

Имате ли добра рецепта срещу чувството за вина?

Не. Собствената ми майка работеше и не ми даваше ключ, така че трябваше два часа след училище да я чакам навън. Без значение колко студено беше, без значение дали трябваше да ходя до тоалетната. Но майка ми не беше подла. Това бе начинът й да решава един проблем: нещо можеше да се случи, ако бях сама в къщата. Не мога през целия живот да упреквам майка си за това.

Когато разказвате тези неща по този начин, човек неволно си мисли за филма на Ингмар Бергман „Есенна соната”. Това не е случайност, или?

Там играя непоносимата дъщеря, която упреква майка си, че я е направила нещастна, защото майката е следвала изкуството си. Не е ли забележително? Това, че Ингмар, който не беше добър баща на нито едно от децата си и за когото изкуството беше над всичко, във филма държи отговорна майката за живота на дъщерята. По онова време изобщо не обърнах внимание на това, толкова много бях заета да мразя ролята на тази дъщеря.

Защо въпреки това играхте тази роля?

Исках да я играя по различен начин. Ингрид Бергман, която играеше майка ми, беше на същото мнение като мен. Искахме да променим сценария - Ингрид искаше да удари една плесница на дъщерята, вместо да й се извинява. Но с Ингмар не можеше да се говори. И днес все още съм бясна на тази дъщеря. Тридесет години по-късно. Някой, който представя себе си като жертва, ме кара да се ядосвам повече от всяко неравенство между мъжете и жените.

Източник: sueddeutsche.de; интервю на Габриела Херпел; със съкращения;

Превод: Господин Тонев;

снимки: mubi.com; filmlinc.org; nyunews.com;