Интервю с Хари Харалампиев: Животът трябва да се изживее достойно (2 част)

Хари Харалампиев: Ценя най-много състраданието и наивността

Публикуваме втората част на интервюто с адвокат Хари Харалампиев.

Въпрос: От днешния ден илюзия и неосъществим копнеж ли са думите на Константин Стоилов: „Една държава, каквато е нашата, е силна не със своите материални сили. Такива държави са силни със своите свободолюбиви учреждения, с реда, който владее в тях. Те са силни, когато са центрове на прогреса, център на гражданските правдини и на свободата и такива държави се сочат с пръст като образец на добра организация и тогава гласът им се слуша в международния свят. Тогава тая малка държавица, със силата на защитата на свободата и на гражданските правдини, тогава тая малка държава е нравствено една велика държава”.

Хари Харалампиев: Петимен съм за държавници от калибъра на Константин Стоилов. Той е бил държавник, притежавал иманентното право да изрече горните думи. Вярвам, че в днешна България има последователи на Константин Стоилов. И тъкмо в тях ми е надеждата да възкръсне казаното от него.

Какво е Вашето отношение към понятието „елит”. Обичайно нагласите към различните елити са враждебни - обвинявани са в самодоволство, високомерие, маниерничене или глупост? Изгубил ли е днешният елит, колкото и да е въображаем, чувството за сериозност на своите действия?

Посочете ми съвременна европейска държава, която няма елит. Елитите са ферментът на едно общество. Нима е възможно да се живее без духовен елит? Мен лично не ме смущава враждебното отношение към елитите. Та кой обича духовно извисените хора. Елитите ще бъдат признати тогава, когато хората придобият прекрасния дар да се радват на чуждия успех като свой.

Г-н Харалампиев, кои са онези хора, места и събития от личните Ви преживявания и спомени, допринесли за изграждането Ви като личност?

Повярвайте, аз съм човек с невероятна съдба. Животът ме срещна с хора, от които съм се учил. Които са ме допуснали до себе си и обогатиха и осмислиха живота ми: великият Борис Димовски, Дими Паница, проф. Цеко Торбов, проф. Ивайло Знеполски, проф. Георги Фотев, проф. Костадин Кочев - все хора с високи валенции.

Дими Паница ме напътстваше: „Хари, момчето ми, никога не се вземай насериозно. Пагубно е. И не завиждай.” Спазвам този безценен съвет.

Учителят ми по право, адвокатът Страхил Нейков, ме поведе по коридорите на адвокатурата, запозна ме със знакови фигури, трасира пътя ми към подстъпите на голямата адвокатура.

Уча се и от хора, близки до моята душевност. Израснал съм в миньорска среда. Гордея се, че съм се родил в Перник, макар че моята столица е Пазарджик.

Коя историческа личност Ви се нрави най-много?

Ботев и Левски са вън от времето и пространството. Те са безспорни. Чрез тях измерваме достойнството си като народ.

Има една личност, която винаги ме е занимавала - Иван Арабаджията. В паметта на неговите съвременници името му е неугасващо сияние.

Любимият ми писател Константин Кoнстантинов пише за него: „Той стана „дясната ръка” на Дякона Левски, единственият приятел, в който той никога не се усъмни. Той не поиска нищо, не помисли за себе си. Неговото друго име беше и остана - преданост”. И още: „Апостолът го канонизира заедно със себе си преди едно столетие, за да останат неразделни завинаги”.

Имате ли Ваш личен девиз?

Пресилено е да кажа, че в живота си се ръководя от девизи. Постулатът „Максимум усилия за минимум резултати” е водещ в битността ми на адвокат.

Какво у човека Ви допада най-много?

Две са качествата, които ценя най-много: състраданието и наивността. На наивния са му чужди жестокостта и притворството.

Какво Ви прави щастлив или Ви изпълва със задоволство?

Това, че имам семейство, преживяло и радостни, и трудни дни. Имам син, за когото чувам добри неща и съпруга, която има неистов стремеж да бъде в услуга на хората.



Коя е най-голямата Ви слабост?

Слабост? По-точно е да се каже слабости. Слабост е, че понякога избухвам. Че нерядко се втурвам да решавам проблеми, които искат търпение, усет и задълбочен анализ. Бях лош ученик, но верен приятел. Непогрешимостта е приоритет, който папата ревниво пази за себе си.

Кой човешки недостатък Ви води до отчаяние за същността ни като хора?

Че забравяме. Забравата, тя ни лишава от идентичност.

Политическата мимикрия на онези, които днес са от една партия, а утре от друга. Още и от недостатъчната езикова и обща култура на днешните политически представители. Срещам дръзка езикова невежест.

Кои според Вас са съществените черти на нашето време?

Въпросът ме затруднява. Не съм овластен да правя анализ на времето, в което живея. В едно съм сигурен: времето се комерсиализира, а духовността е на втори план.

В паметта ми изплува казаното от хуманиста Антоан дьо Сент Екзюпери. През 1948 г. в „Льо Летр Франсез” е публикувано писмо до негов приятел - генерал: „О, Генерале, мразя епохата си с всички сили. Не може да се живее само със сметки, хладилници, кръстословици  и политика. Трябва да завали нещо като грегориянска песен, за да станат хората по-добри.”

Проникновени мисли, сякаш написани днес и адресирани до времето, в което живеем.

Юзеф Тишнер, авторитетен полски мислител, споделя следното: „В Полша има една почитана личност - отец Раймунд Колбе. По време на Втората световна война в Аушвиц той доброволно заема мястото на един баща на невръстни деца, определен да изгори в пещта, за да го спаси. Отец Колбе не просто е посветил живота си на другия. Той представлява и въплъщение на нашата, полската, заложена дълбоко в нас, но никога неописана докрай философия на човека”. Имате ли изградена у Вас представа за някаква неописана, но заложена дълбоко в нас българска философия на човека?

Признавам: за първи път се сблъсквам с името Юзеф Тишнер. Същото е съотносимо и за страдалеца отец Раймунд Колбе.

Припомнете си факта, че България не изпрати своите съграждани от еврейски произход в кладите на смъртта. Припомнете си достойнството на Димитър Пешев. След 9 септември 1944 г. беше осъден от т.н. „Народен съд”, който освен от свобода, го лиши и от пенсия.

Аз вярвам в българина и неговата участ. Ние сме велик народ. А за величието на една нация се съди и по нейните поети. България има велики поети.

В какво според Вас се състои смисълът на живота?

Животът е броеница от малки неволи, които мъдрецът отронва една по една. Зад „грубата му външност” се крият дълбока емоционалност и романтични пориви.

Животът трябва да се изживее достойно. Но за да стане това, необходимо е човек да сключи примирие със себе си. Само тогава ще бъде в състояние да излъчва житейска мъдрост.

Сега, ако погледнете назад с целия Ваш опит, какво бихте променили в живота си, ако имахте възможност да го изживеете още веднъж?

Казвам истината: нищо не бих променил. Бог ме е напътствал, поставял ми е трудно решими задачи, проверявал е дали съм се отричал от него. Ако за нещо съжалявам, то е, че не постигнах онова съвършенство, за което мечтаех.

Съжалявам, че не бях достатъчно грижовен за моите родители, оправдавайки се със  заетост. Дълбоко религиозната ми майка приживе ми е простила.

Позволете ми един последен въпрос. Ако лично бихте могли да изразите три желания, кои щяха да бъдат те?

От хребета на моите осемдесет години, какво бих могъл да искам за себе си?

Бог ми даде дълъг живот. За себе си нищо не искам. Моля се да няма войни, хората да се обичат.

В дни на самота и размисъл повтарям стиховете на обичан от мен поет - Борис Христов:

„Минава живота в пустиня от думи. И малко са тези, които достигат оазиса на спасителното мълчание”.

Г-н Харалампиев, благодаря Ви за този разговор!

Снимки: 24chasa.bg; pzdnes.com; 24chasa.bg; komentator.bg;

Първа част на интервюто с Хари Харалампиев