Интервю с Хари Харалампиев: Правото е изкуство за справедливото и доброто (1)

Хари Харалампиев: Професията ми е преди всичко човеколюбие

Хари Харалампиев е български адвокат по наказателни дела, роден е на 10 юли 1939 г. в Перник. В разговора Хари Харалампиев споделя ориентирите за пътя си през живота: „Баща ми беше миньор. Животът му беше изключително труден. Три неща му бяха непознати - псувните, алкохола и хленченето. Майка ми, дълбоко религиозна жена, беше обградена с обичта на съпруг и деца. Никога не я чух да каже лоша дума за някого.

Две седмици преди явяването ми на първия държавен изпит през 1963 г. бях изключен от университета завинаги. По абсурдни обвинения. Изключването беше разпоредено от Държавна сигурност. Година по-късно правата ми бяха възстановени.

Бях един от защитниците на медицинските сестри в Либийския процес. Член съм на Съюза на българските писатели и автор на 9 книги. Съпругата ми е инженер, а синът ми - лекар.” Хари Харалампиев живее и работи в Пазарджик.

Публикуваме интервю с адвокат Хари Харалампиев за човешките ценности, за правото, морала и смисъла да живеем живота си достойно. Разговорът води Господин Тонев.

Въпрос: Г-н Харалампиев, кои са най-важните неща, които придават смисъл на Вашия живот? Коя е най-важната ценност за Вас?

Хари Харалампиев: Ценностите, които ни съпътстват в живота, е трудно да бъдат градирани. Римляните казват: „Здравето е най-доброто благо”. Вън от това, за да бъде човек потребен, той следва да спазва моралните норми за поведение и приличие. Да бъде почтен и искрен. Да уважава чуждото мнение и тогава, когато не е съгласен с него.

Мисля, че едно от най-ценните неща е семейството. То осмисля живота ни.

Какво за Вас е правото? Как стигнахте до него?

За мен правото е изкуство за справедливото и доброто.

Питали са ме: „Какъв морал имаш, след като защитаваш престъпници?”. Ще отговоря с мисъл на позабравения, но изключително талантлив български писател Георги Стаматов: „И най-гадният човек има право на защита”.

Това, че защитавам тези, които са прекрачили неправомерно прага на законите, не означава, че съм техен съмишленик.

Чиста случайност е попадането ми в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Та аз не знаех какви предмети се изучават. Навярно съм се водил от интуицията. Щом е право, значи е хуманна наука. Оказа се, че правото е най-близко до моята душевност.

От юношеските ми години бях също така подвластен на литературата, та и до днес. Четях безразборно художествена литература, криминална, историческа и мемоарна. Обичах и поезията.

Смея да твърдя, че имах близост с двама от най-значимите съвременни български поети - Константин Павлов и Иван Динков. Близък съм и с Иван Цанев - този, който спаси от изгаряне поетичната книга на Коста Павлов „Спомен за страха”.

Кои качества съставляват „добрия” адвокат?

Добрият адвокат не се ражда. Той се създава с години. Освен знания, без които адвокатът е обречен, той трябва да притежава обща култура, богат език, който да внушава доверие и честна промисъл.

Като хора ние се осъществяваме и чрез работата си. Самоличността ни се изгражда и чрез нея. Идентифицирате ли се чрез професията си като адвокат?

Казвал съм и пак ще кажа: „Да си адвокат, значи да обичаш, да разбираш и да страдаш”. Признателен съм на моите родители, че ме подкрепиха в желанието ми да следвам право. Защото моята професия е преди всичко човеколюбие. Тя ми позволи да се реализирам в живота, да имам самочувствие на успял.

В преамбюла на Конституцията са извезани думите: „Издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност”. От опита Ви като човек на правото тези записани етични максими имат ли действителна стойност в реалния живот?

Несъмнено, те са безценни. Друг е въпросът, дали и доколко правата и достойнството на човека са осигурени в държавата, в която живеем. И тъкмо в това виждам мисията на адвоката. Да воюва за правата на хората, когато биват погазвани. 


Хари Харалампиев на 80 години - награждаване пред паметника на Борис Христов в Пазарджик

Как бихте определили човешкото достойнство?

Всеки има свой критерий за достойнство. За мен достойнството е правото на собствено „да” и собствено „не”. То означава да не се съгласяваш на всяка цена и да поемаш отговорност.

Ние сме секуларно общество с корени в християнската ценността система. Според християнското разбиране всеки човек има неотменимо достойнство, защото е образ и подобие на Бога. От идеята, че пред Бога всички хора са равни, следва, че пред закона всички хора трябва да са равни. Къде пропада тази конструкция в реалността на прилагането на правото?

Сложен въпрос. Николай Бердяев казва: „Свободата е правото да не бъдеш равен”. Ние сме равни тогава, когато се раждаме и умираме.

Класикът Виктор Юго споделя: „Смъртта е най-великото равенство и най-великата свобода”. Цитирам Юго, но това не означава, че съм апологет на смъртта. Ние, вярващите в Бог, живеем с мисълта, че сме равни като човешки същества. Ако този постулат не се споделя, пропада и самата „конструкция”.

Управленията създават ли условия, за да могат хората да живеят в достойнство и то да се зачита? Или това е валидно предимно за добре поставените в обществото?

Има държавни управления, които създават нормални условия за достоен живот и такива, които осигуряват комфорта на определена категория хора. Нека си припомним живота преди 10 ноември 1989 г. - съществуваше прослойка, която живееше в паралелна държава.

Онова, което наблюдавам в последно време, ме притеснява. Хора, появили се от нищото, започнаха да живеят не според правилата на морала. Ала въпреки това вярвам в по-добрата участ на нашия народ и на България.

Може ли обществото да реши проблемите си с просто въвеждане на нови закони и правила. Йосиф Бродски твърди: „Само мога да се надявам, че в крайна сметка човек е по-богат, ако се ръководи от правила и табута, установени от Някой Съвършено Неосезаем, а не само от Наказателния кодекс”. Ако отделният човек няма морални ценности, как ще функционира цялостната система, основана на закони и правила?

Уважавам Йосиф Бродски. Той казва: „Злото е лош стилист”. Някога великият Шарл дьо Гол напомняше за своята държава, че е трудно да се управлява Франция, в която има двеста вида сирене. Дали са необходими нови закони? Обърнете поглед към кралство Великобритания. Там властва принципът „комън лоу” (Common Law), т.е. обичайното право. Там няма писани закони, но хората живеят според правилата, защото има морал, има справедливост.

Правото морално неутрално ли е или има отношение към моралните ценности? Моралът отвъд закона ли е? Проблем с морала има и дотолкова, доколкото един човек може да счита за морално нещо, което друг смята за неморално. Да се спазват действащите закони - това ли е минималната морална норма?

Римското право е дало безпощаден отговор. Вече го цитирах. И все пак, необходимо е уточнение - моралните норми се различават съществено от правните. Моралните норми са учение за закономерностите на нравствените отношения между хората, за произхода и развитието на морала.

Дали правото има отношение към моралните ценности? Вън от съмнение, отговорът е положителен. Когато моралните норми се погазват, правото има мисия да ги възстанови.

Хенри Дейвид Торо заявява: „Законът не е направил хората ни на йота по-справедливи, а от почит към него дори и добронамерените стават всекидневно проводници на несправедливостта. Едничкото задължение, което имам право да поема, е по всяко време да върша онова, което смятам за правилно.” Приемате ли подобна умонастроение?

Странно и неправдоподобно ми звучи казаното от Торо. Не съм в състояние да го тълкувам. Очевидно е, че в неговите съждения липсва обективност. Обективността - това е умението да бъдеш верен на фактите, въпреки собствените убеждения. Там, където се погазват и моралните, и правните норми, настъпва разпад на държавността.

Къде виждате несъответствие между закон и справедливост?

Законите имат едно предназначение: когато е накърнена справедливостта, те да я възстановят.

Втора част на интервюто с адвокат Хари Харалампиев