Ернст Нолте: Запад, модерност, съпротива срещу модерността, ислям, ислямизъм

Разговор с историка професор Ернст Нолте

Публикуваме интервю с проф. д-р Ернст Нолте (1923-2016), един от големите исторически мислители на 20-и век. С творбата си „Фашизмът в своята епоха” през 1963 г. берлинският историк предизвика истинска революция в разбирането за националсоциализма. Ернст Нолте свързва тълкуването си на фашизма с комунизма, на който той също посвещава своите научни изследвания. Накрая той съединява двата феномена, фашизъм и комунизъм, в идеята си за „европейската гражданска война”. Представените от Ернст Нолте идеи за взаимната свързаност между фашизъм, националсоциализъм и комунизъм разпалват дългогодишна ожесточена дискусия, известна като „спор между историците”. Този спор за историята, свързана с националсоциализма, започва с дебат между философа Юрген Хабермас и историка Ернст Нолте. Тезата на Ернст Нолте, че националсоциализмът е бил реакция на „екзистенциалната заплаха” за Германия, е пожънала огромно възмущение. Въпрос: Професор Нолте, книгата Ви „Третото радикално съпротивително движение - ислямизмът” намери значителен, отчасти бурен отзвук в пресата... Но как стигнахте до ислямизма? Ернст Нолте: Стигнах до исляма и ислямизма (бел.прев. ислямизъм – политически ислям - възгледът, че ислямът трябва да ръководи политическия, обществения и личния живот), тъй като исках да разработя нова област на сравнителната историография. Съвременната история на исляма и по-късно на ислямизма е преди всичко част от цялостния контекст на спора между „западния”, респективно „развития” свят и „слаборазвития”, респ. „третия свят”, започнал през 19-и век ... Вашите критици отправят към Вас упрека, че ислямизмът Ви служи само като претекст, за да громите държавата Израел (бел.прев. Нолте е обвиняван от свои критици в антисемитизъм). Това не е неправилно, но упрекът, че съм написал антиизраелска книга, е неподходящ. Изходната точка е друга: ислямизмът просто не може да бъде разбран без включването на ционизма. Действително има ислямистки движения, в които Израел почти няма никаква роля. Това не може да се отрече, но за всеизвестния и преобладаващо арабски ислямизъм ционизмът беше от решаваща важност. Още през 1948 г. „партийният отряд” на Мюсюлмански братя, едно от най-старите и най-важни от всички ислямистки движения, се бореше в Палестина срещу възникващата държава Израел. Понякога тази борба заблуждаваше дори ислямистите в тяхната самооценка, тъй като немалко хора смятаха, че ционизмът е техният единствен враг, докато те всъщност имат далеч по-мощен противник: „западната модерност”. Тоест, ако не съществуваше държавата Израел ...  ... тогава централният проблем на исляма, а именно - преживяваната толкова силно от самия него изостаналост спрямо Запада, щеше въпреки това да бъде налице. С други думи - Израел не е причината за ислямизма, но той го засили и изостри съществено. Ето защо всеки опит да се разбере ислямизмът, без поглед върху ционизма, е погрешен път или само пропагандно начинание. Вие говорите за ислямизъм. Но каква роля играе самият ислям? Ислямизмът е това, което някога при нас бяха християнските църкви, особено католическите: институция на съпротивата срещу секуларизираната модерност. Без съмнение, тази съпротива от страна на християнските църкви никога не е била така решителна, каквато днес е тази на исляма. Християнството и Просвещението в Европа не бяха противоположности, които се изключват безусловно една друга; все пак съществуваше силната тенденция на християнско просвещение. Съществуват много по-малко развити култури, защо тъкмо ислямът породи „третото съпротивително движение”? Със сигурност културите на Африка, Америка и Австралия бяха твърде слаби за това. Другояче изглеждаха нещата в Азия, особено в Китай. Но съществуват причини, поради които отношенията между Запада и исляма са твърде несигурни: от Средновековието ислямът е в близък контакт с Оксидента (Запада) и в много отношения го е превъзхождал в продължение на векове. Именно затова ислямът преживява много силно сегашната си ситуация като състояние на упадък. И затова там реакциите към Запада са по-силни и по-бурни, отколкото на други места. Тезата на книгата Ви може да бъде обобщена така: западната модерност провокира комунизма и фашизма като противоположни движения. След 1945 г. една капка от тази модерност капна в ислямското пространство като държавата Израел. Там тази пръска провокира същата реакция: радикалното антизападно съпротивително движение - ислямизма. Не правете втората крачка преди първата. Най-напред от самия ислям се артикулира отношение, свързано с въпроса за „развития” и „слаборазвития” свят. [caption id="attachment_13289" align="alignnone" width="580"] Ернст Нолте: Фашизъм, националсоциализъм и комунизъм като „европейска гражданска война”[/caption] Ислямът притежава демографска и мисионерска потентност, в която отново се появява концепцията на фашисткото движение за „младите” и „старите” народи. Ако народите на Запада, както твърдят немалко мюсюлмани, са действително „умиращ народи”, а мюсюлманите са една постоянно нарастваща „умма” (бел. прев. общност на всички мюсюлмани), тогава ислямът въпреки цялата си техническа изостаналост представлява истинския прогрес, а именно - възходящия живот. И така, каква точно роля играе Израел? Като цяло ционизмът е много повече от един феномен на западната модерност, а след това в политическата реалност една от нейните частички. От самото начало той искаше да представлява завръщането на един народ, отдавна прокуден от родината си, към „естествеността” и нормалността на физическия и предимно селскостопански труд, за да стане „народ като другите народи”. Естествено, такава цел няма световно политическо значение. Ционизмът се появи от съпротивата на цяла една култура, именно на исляма, срещу завръщането в Палестина и беше обоснован с едно минало, отдалечено почти 2000 години и подкрепен от Великобритания, както по-късно и от Съединените щати. Но не само върху това насочих вниманието си, а точно върху характера на ционизма като част от „западната прогресивност”, която представлява предизвикателство за исляма като цяло. Комунизмът и фашизмът честват модерността, в замяна на това ислямът подчертава традицията. Комунизмът, фашизмът и ислямът вписват ли се изобщо в една теория? Комунизмът и фашизмът не честваха просто „модерността” в смисъла, в който либералният прогресизъм го правеше и го прави. Комунизмът критикува най-остро капитализма, на който в никакъв случай не може да се отрече модерността, като състояние на отчужденост, деперсонализация и експлоатация. И националсоциализмът вижда в „западната модерност” разпад и упадък. Както комунизмът, така и фашизмът, имат едно традиционно ядро. Но те не бяха толкова много „съпротива”, колкото ислямизмът иска да бъде и в този смисъл той е парадигма, която въпреки това има претенцията да бъде „модерен” в един по-висш смисъл. Има ислямски интелектуалци, които твърдят, че това, което е казал Карл Маркс, много преди него го е казал Мохамед. И тук се сблъскваме с един от онези парадокси, с които историята е пълна. В съпротивата си комунизмът и фашизмът развиваха все по-нарастваща агресивност. Какво може да се очаква от ислямизма в бъдеще? Това, че някога ислямизмът би могъл да развие такава застрашителна атакуваща сила за света, каквато имаха комунизмът и националсоциализмът, е почти изключено, тъй като дори в най-благоприятния за него случай военните му ресурси са твърде ограничени и едностранчиви. Все пак един аргумент, който само преди няколко десетилетия изглеждаше очевиден, вече не може да се поддържа - именно този, че за разлика от двете по-стари движения, ислямизмът няма привърженици вътре във вражеските държави. Посредством масовата имиграция това се промени. Западът победи фашизма и комунизма. Как ще завърши борбата с ислямизма? Смятам привлекателността на „западния начин на живот” за толкова могъща, че в средносрочен план ислямизмът води безнадеждна битка и в крайна сметка ще претърпи поражение – доколкото ситуацията не се промени фундаментално по една или друга причина. Какво, ако накрая Западът наистина победи? Ще дойде ли тогава краят на историята? Може би тогава действително ще остане да съществува нашата супермаркет-цивилизация, както тя може да бъде наречена. По принцип не искам да схващам това наименование в отрицателен смисъл, защото става дума и за частична реализация на утопичните представи на ранния социализъм. Но ако накрая световното общество ще се състои само от хора, които не познават нищо по-важно от този вид модерност и цивилизация, тогава човек би трябвало действително да установи: такъв „край на историята” ще бъде за човечеството недостоен край и ще е възможно да възникне „носталгия по историята”. Превод: Господин Тонев; източник: faz.net; със съкращения; Снимки: lastampa.it; blog.ilgiornale.it; gettyimages;