Проф. Георги Фотев за образованието като същност и смисълът му на благо и услуга

Интервю с Георги Фотев: Да сме зрящи за ценностите (11 част)

В периода 1990-1991 г. Вие сте министър на науката и висшето образование. Каква е същността на образованието? Как възприемате образованието, като благо или като услуга?

Георги Фотев: Това беше след катастрофата на правителството на пребоядисалите се в социалисти бивши комунисти, възглавявано от Луканов. Програмното правителство с министър-председател Димитър Попов, за министър в което бях предложен от СДС, бе назначено от Великото народно събрание.

В онези времена будните, революционно настроени и самоорганизиращи се студенти бяха гордост за демократичното гражданство и за всички нас от демократичната общност, свързани с университетите. През ум не ми беше минавало да ставам министър.

Но редица обстоятелства ме накараха да изоставя пишещата си машина с недовършена страница от книгата, която пишех и да заема поста на министър. Работата на учения и тази на министъра, бил той министър на науката и висшето образование, са съществено различни. Науката е нещо различно от политиката и така трябва да бъде. Тук ще говоря за образованието в научна перспектива, тъй като въпросът е същността на образованието, респективно стои и въпросът дали образованието е благо или услуга. Все въпроси от първостепенна важност.

В модерната епоха образованието има нарастваща в общественото развитие роля и значение. Още в началото на модерната епоха Френсис Бейкън прокламира: „Знанието само по себе си е сила”, „Знание и могъщество е едно и също”. Има различни видове знание и различни начини на усвояване на знание, между които е систематичното и рационално организираното усвояване на установените знания и развитие на способности за самостоятелно ориентиране във вселената от знания, което се нарича образование.

Тук имаме предвид социално и познавателно институционализираното знание. Под социално институционализираното знание имаме предвид училищата, които имат различни степени с оглед възрастови нива и според логиката на усвояване на знания, университетите и други висши училища и гравитиращи образователни институции, в чието изброяване тук не мога да се впускам.

Има държавни и частни училища, които са легализирани. Университетите и висшите училища също биват публични и частни, които също са легализирани. Няма  да се спирам на случаи на държавни и политически режими, които изключват частни училища, частни университети и висши училища изобщо.

В късно модерното общество ролята и значението на образованието нараства драматично и то е изправено пред нови и радикално нови предизвикателства. Специално внимание заслужава тезата, най-ясно формулирана от Мишел Фуко, за знанието като власт.

При вземането на колективно обвързващи и особено рискови решения в обществата, характеризиращи се с нарастваща комплексност, макар че всяко решение за социално действие крие един или друг риск, експертните знания са с все по-голяма властова тежест. Това налага да се обърнем от такава гледна точка към образованието.

Смятам за наложително образованието в съвременното общество и в обозрима перспектива да се свързва все повече с актуалната ценностна ситуация и тенденциите на развитие в ценностен план. Естествено, знанието като висша ценност е било, е в центъра на вниманието и в бъдеще ще бъде така. Припомних изречението на Бейкън, че знанието е сила.

В една от най-красивите български маршови песни, която се пее на всеки 24-ти май, стихът „Напред науката е слънце” е може би най-вълнуващ. Като се вземе предвид и формулировката на Фуко за знанието като власт, в съвременния контекст нещата стават все по-комплицирани. Не може да се остава повече в едно измерение на знанието като ценност и сякаш единствена ценност.

Необходимо е да се имат предвид всички останали ценностни измерения. Необходима е все по-тясна връзка между образование и възпитание. Необходимо е органично, синтетично, а не механично свързване.


Английският философ, юрист и държавник Френсис Бейкън: „Знанието само по себе си е сила”.

Съвременното образование е скъпо дело. По много причини изглежда, че процесът на  комерсиализация на образованието е необратим. В такъв смисъл се гледа на образованието като услуга срещу заплащане, а това е ни повече, ни по-малко стока. Етическата гледна точка е гледала на резултата, няма да кажа продукта, като благо, защото в първичния смисъл на тази дума се мисли за нещо фактически безценно.

Възникват тежки дилеми. Необходимо е научните изследвания да проникват в идеята за образованието като благо, а не да го обявяват за вече невъзможна реално финална цел. Изводите в изучаването на перспектива, която изглежда е отишла в миналото: красиво, но реално невъзможно. Комерсиализацията подлежи на контролиране и управление с оглед минимизиране на нейните негативни ефекти, като се дава простор на изводите от изследванията на образованието като благо. Такъв е пътят към нов педагогически разум.

Занимавам се от известно време с педагогическия разум и ми се наложи да хвърля усилия върху избрана литература по педагогика и дидактика. Нещата не са задоволителни. Има някакви причини за състоянието на тази наука, която смятам по-скоро за мултидисциплинарна в смисъла на понятието, което осветявам в моята книги „Дисциплинарна структура на социологията” и в „Социологията като строга наука”.

Много от трудностите пред педагогиката са в особеността на предмета. Сега не може да се остане при пре-подаването, както казва един от корифеите на постмодернизма Жан-Франсоа Лиотар. Необходимо е да се активира ученика, респективно студента и образованието да се осъществява в диалогичен режим.

Тази задача не е никак лесна, но усилията и търсенията си заслужават с оглед финалната цел на образованието. Да подготвя не просто специалисти- изпълнители, а лидери в едно общество, което все повече се превръща в общество на мрежите, характеризиращо се с хоризонтална интеграция.

Арсеналът от знания, от една страна, и необходимите знания на образования човек с оглед на съвременните социални реалности, от друга, расте непрекъснато. Естествено, учащите се имат ограничена възможност да асимилират знания над определен обем и сложност като средни показатели.

Вместо натрупване на необходими и установени знания се приема като стратегическо решение развитието на мисленето, усвояването на начините за достигане до нужни знания. Това не е избор на по-лесен път, а на път, който изглежда е единствено възможен за постигане на целта на образованието.

В резултат на ускореното интензифициране на промените и скъсяване на циклите на подновяване на знанията, човечеството е навлязло в епохата на образование през целия живот. Необходимостта от образование през целия живот е доказателство за ограниченията на научаването да се мисли и на начините за достигане до необходимата информация и знание. Въпросните начини се променят, а научаването на мислене продължава.

Още в самото начало на 90-те години публикувах голяма статия за обществото на знанието във вестник „Култура”, която мисля, че беше първата публикация у нас на тази тема. Имаше закачлива рисунка, иронична илюстрация по темата на статията. Впрочем, за много хора тогава пък и до днес названието „общество на знанието” изглежда пресилено и може би мираж. Късно модерното общество обаче видимо навлиза в обществото на знанието.

В една от последните ми книги отново отделям специално внимание на този действителен проблем. Осево значение имат все повече не индустриалните предприятия, а университетите, които произвеждат фундаментални знания и в същото време дават образование на своите студенти с оглед изискванията на обществото на знанието.  

Естествено, обществото на знанието не свежда всичко до знанието, което е очевиден абсурд. То се нарича така, защото фундаменталното знание има осево значение за съществуването и развитието на човешкото общество. Това общество настъпва със своите проблеми, много от които са непознати, тъй като са безпрецедентни. Не мога да кажа дали членовете на такова общество, хората, ще бъдат по-щастливи от предходните поколения.

Снимки: facebook.com; en.wikipedia.org;

Следваща, дванадесета част на интервюто с проф. Георги Фотев