Бернхард Шлинк за обединението на Германия, историята и мита за произхода

Интервю с немския писател Бернхард Шлинк

Известният писател и юрист Бернхард Шлинк е роден през 1944 г. в Билефелд, Германия. Книгите на Шлинк разглеждат често понятията право и справедливост. В неговите романи законът се оказва неподходящ инструмент за произвеждане на справедливост на дела, които са извършени преди много години.

В романа „Четецът” възниква въпросът как да се съди за дела, които са били извършени при друга правна система. На въпрос за мотивацията на писателската си дейност Бернхард Шлинк отговаря в едно интервю: „Пиша по същата причина, по която други четат. Човек не иска да живее само един живот.” Публикуваме интервю с Бернхард Шлинк на Даниел Шрайбер за списание „Цицеро”.

Въпрос: Г-н Шлинк, Вие бяхте първият професор във висше училище от  Федералната република, приел през 1990 г. поканата да преподава в източната част на Германия, в Хумболтовия университет. По онова време бяхте  успешен автор на криминална литература, а издадената заедно с Бодо Пирот книга за „основните права” е считана за правна класика. Защо точно Източен Берлин?

Бернхард Шлинк: Разделението на Германия винаги е привличало вниманието ми. Това, че значителна част от Германия не беше свободно достъпна за мен, ме засягаше и смущаваше.

Светът на Бах, на Гьоте и Хумболт, областите Бранденбург и Прусия, които формираха германската история както никоя друга област. Когато следвах в Свободния университет през шейсетте години имах много приятели в Източен Берлин и ние всички усещахме тази граница като истинско лично нещастие.

Оказвал ли сте някога помощ на приятели от Източна Германия да избягат на Запад?

Имах приятелка в Източен Берлин, на която помогнах да избяга на Запад. Това беше няколко години, след като беше издигната Берлинската стена, а времената, в които лесно можеше да се помогне на някого да избяга, бяха изминали. Но имаше студентски групи, които въпреки това се опитваха да емигрират, а имаше и хора, които професионално можеха да помогнат да избягаш.

В продължение на няколко месеца Източен и Западен Берлин предлагаха екскурзии през уикенда в Прага и приятелката ми отпътува от ГДР с документи от ГДР и влезе с документи от Западен Берлин в Чехословакия. Необходимите документи получих от двама мошеници в палта от камилска вълна и с дебели пръстени на ръцете. Те били намерили чиновници от Берлин, които им продали необходимите документи, а те ги продали по-нататък - за 5000 германски марки – по онова време огромна сума за един студент.

Седмици по-късно, когато приятелката ми вече живееше в Западен Берлин, членове на нашата студентска група бяха арестувани, когато отново изнасяха документи през границата. Години по-късно научихме, че бягството на приятелката ми е било наблюдавано. Щази позволила на приятелката ми да напусне, за да разбере кой стои зад това.

Десетилетия са минали от това време, както и от разделянето на Германия. Смятате ли, че отново сме укрепнали като цялостна германска общност?

Не съм песимист. Не мисля, че обединението на Германия  е голям проблем, а и мисля, че никога не е бил. Имаме твърде много общи корени. Но аз работя в управата на една фондация, която подкрепя изграждането на училища в Бранденбург (в бившата ГДР), грижи се за младежки институции и съм доста често там. Политиката в Бранденбург е за закриване на училища и за сливането им с други училища. Така че има огромни местности, в които няма никакви училища, а с училищата вече не съществуват и културни и интегративни места за събиране на хора.

Безработицата е голяма, понякога тя продължава вече и в третото поколение. Тези семейства, които се се разделили със света на труда и с обществения живот, с културните и политически свързаности, наистина няма да причинят състояния, подобни на гражданска война. Те не страдат от мизерия, а за телевизор, компютърни игри и бира нещата все още стигат. Въпреки това те са симптом на обществен разпад. Всъщност те не са следствие от обединението на Германия, но поради обединението се очертават особено ясно като явление. Има ли нашето общество силата, прави ли достатъчно, за да коригира това развитие? Не мисля, че ледът, върху който живеем, може да се счупи по всяко време. Но също така не знам колко е дебел.

Преди години използвахте същия образ, задавайки въпроса: „Дали наистина ледът е станал по-дебел или ние просто сме забравили колко е тънък?” Как днес бихте отговорил на този въпрос?



Не съм станал по-умен. Естествено, виждам как всичко тук функционира. Но функциониране, което вътрешно е станало празно – един друг образ за тънкия лед. Поразително е, поглеждайки назад към 1933 година, колко бързо институциите на държавата и обществото се сринаха - институции, които не са се появили едва във Ваймарската република, а чиито традиции стигат далеч в 19-ти век. Университетите, съдилищата, управлението, администрацията, парламента, синдикатите и дори части от църквите можеха в известна степен да бъдат превзети внезапно.

Студената война не беше състояние на криза, а състояние, с което самата Германия се устрои комфортно под чадъра на съюзниците. Тероризмът не беше истинска криза, а проблем на полицията. Обединението на Германия не беше криза, напротив. Икономическите кризи бяха едно предизвикателство, но можеха да бъдат преодолени без голяма жертва.

Второто поколение, за което говорите и към което самият Вие принадлежите - в най-широкия смисъл на думата родените в края на войната, които са израснали на Запад и които през 1968 г. предизвикаха политически и културен разрив - беше политически и обществено много активно и в процесите на обединението на Германия. Как виждате това, поглеждайки назад?

За мен беше проблем, как западногермански прокурори и съдии, професори и журналисти взеха върховната власт да тълкуват обединението на Германия - победителите в историята. Понякога държането и отношението, с което те го правеха, беше твърде недоумяващо. Спомням си колеги -юристи, съдии и прокурори, които застъпваха мнението: сега ние вършим правилно това, което нашите родители след края на Втората световна война направиха погрешно.

Като погрешен път считах и считам и дискусията за това дали ГДР (Германската демократична република) е била държава без върховенство на закона (държава ба неправдата, неправова държава - политическо понятие, което представя ГДР като антипод на правовата държава).

Естествено, тя е била държава, в която са се случили много неправди и хората не са могли да поискат и утвърдят правата си. Но правовата държава според класическото определение е държавата, в която всички държавни действия протичат по пътя на правото, а говоренето за ГДР като държава на неправдата (държава без върховенство на закона, неправова държава) създава инсинуацията, че в ГДР всички действия на държавата са протичали по пътя на неправдата.

Това не само е заблуждаващо, но и разбираемо се възприема от бившите граждани на ГДР като оскърбление, като цялостно обезценяване на техния тогавашен жизнен свят. Човек трябва да изостави общия етикет и да говори за конкретните неща.

Съществуват ли с оглед на историята ни този вид психологически конструкции, които ние колективно си разказваме? Било от невежество, било просто за да продължим с живота си?

Може би светът не върви без митове за произхода и създаването, без легенди, които създават общност, дори и когато не отговарят на истината. Може би митовете са толкова по-важни, колкото по-млади са една държава и един народ. Същевременно те могат да станат опасни.

Понастоящем ние, германците, се опитваме да формираме един  нов мит за произхода от ужасното минало на Третия райх и преодоляването му - един опасен мит. По-рано съществуваше нашият мит „Песента на нибелунгите”, която завърши също с поражение, както за сърбите битката при Косово поле. А има логика в това, че народи, които от пораженията създават мит за произхода, извънредно трудно се учат от историята.

Смятате ли, че като общество, като държава, ние се учим достатъчно от историята си?

Не знам. Впечатлен съм от много хора, които се ангажират - в проекти, свързани с околната среда, като приятели на таралежи или противници на ядрената енергия, в полагане на усилия за хора в неравностойно положение и за хора с увреждания, в подкрепа на девически училища в Афганистан или на работещи деца в гетата на Бразилия, чрез участие в голямата световна общност на говорещите есперанто. Най-често това са индивидуални, понякога своенравни, често впечатляващи, затрогващи, достойни за любов форми на ангажираност.

Но може ли политическата ни  система да функционира, ако все по-малко и по-малко хора се ангажират в партиите или синдикатите или църквите? Когато политическият процес става все по-малко истинен? Когато политическата класа се възприема все повече с презрение? Политическата ни култура ще понесе ли това състояние?

Със съкращения от cicero.de;

Превод: Господин Тонев;

снимки: welt.de; rnz.de;