Андрей Тарковски: Изкуството е изповед, то е нещо като обяснение в любов

Спомен за режисьора Андрей Тарковски

Според шведа Ингмар Бергман, един от най-значимите майстори в киното,  руснакът Андрей Тарковски (1932-1986) е най-големият режисьор в света. И Ларс фон Триер също говори за руснака („Сталкер”, „Соларис”) като за голям образец във филмовото изкуство.

Спомени на журналистката Ирена Брежна за Андрей Тарковски:

„В една дъждовна ноемврийска вечер на 1983 г. се срещнах с Андрей Тарковски. Руснакът беше само за кратко време в Лондон, където поставяше операта „Борис Годунов”. Условието за нашия разговор беше: никакви политически въпроси. Като емигрантка от окупираната от Съветския съюз Чехословакия усещах неговата автоцензура. Здравословното му състояние беше лошо, той знаеше за заболяването си от рак и се надяваше да се излекува от него на Запад, но три години по-късно почина.

Няколко месеца след нашата среща той коментира решението си да остане на Запад с думите: „Това е най-гадният момент в живота ми.” Избрах тактиката на нападението срещу неговия консервативен възглед за жената: „Във Вашите филми съществува само мъжкият свят. От зрителния ъгъл на мъжа жената е загадъчна.

Цялото й съществуване протича само в отношението към  мъжа.” Тарковски беше удивен: „Жената наистина има свой собствен свят, но той е много тясно свързан със света на мъжа, когото тя обича. Една самотна жена е ненормалност. Затова в моите филми жената или отсъства, или се осъществява само посредством мъжа. Само в два от филмите ми - в „Огледалото” и в „Соларис” -  жената излиза на сцената и, естествено, тя се намира в състояние на зависимост към мъжа.”

Тарковски и ролята на жената

Тарковски мислеше, че ще се стигне до глобална катастрофа, ако жената отхвърля тази роля. „Удивлява ме жената, която се стреми да запази своя свят. Смисълът на женската любов е в способността за самоотричане. Това е величието на жената. Някои жени говорят за чувството за собствено достойнство, което някой сякаш иска да им отнеме.

Те не схващат, че само чрез цялостната преданост към мъжа ще намерят изява на достойнството си.” Напомних му, че в жената той е проектирал всичко това, на което самият той е неспособен - любовта и готовността за саможертва. Той отговори: „За мен няма нищо по-неприятно от жена с добра кариера.” Марина, сестрата на Тарковски, която през 2002 г. издаде книгата „За Тарковски, спомени за художника и човека”, ми каза: „Андрей беше зависим от жена си, една груба, алчна, даже безумна личност.”

Марина Тарковская я обвиняваше за всичко - за мнимото му нещастие и за неговото според нея погрешно решение да емигрира. На въпроса как така този, характеризиран от нея като „силна личност” мъж не е съумял да действа самостоятелно извън правенето на филми, тя каза: „Отговорът трябва да се търси при Фройд.”

Биографични:

Андрей Тарковски е роден на 4 април 1932 г. в Завраже, село, намиращо се североизточно от Москва. Баща му е известният поет и преводач Арсений Тарковски. През 1951 г. Андрей Тарковск започва следването си в Московския институт за източни езици, но трябва да прекъсне поради мозъчно сътресение и в крайна сметка не завършва. Присъединява се като работник към група за геоложки проучвания.

През 1954 г. Тарковски започва да учи във Висшето училище по кинематография в Москва, където е в класа на режисьора Михаил Ром. Тарковски е очарован от филмите на Бунюел и Бергман и от неореализма на следвоенните филми във Франция и Италия. През 1960 г. той завършва висшето училище с диплома по специалността режисура.

През 1962 г. Тарковски получава възможност да поеме започнатия филмов проект на държавната филмова студия Мосфилм „Иваново детство”. Заедно с Владимир Богомолов, автор на литературното произведение, пише нов сценарий. Филмът получава наградата „Златен лъв” на Международния филмов фестивал във Венеция през 1962 година. През 1964 г. е началото на филмовия проект за житейската история на иконописеца Андрей Рубльов.

В края на 1966 г. филмът е завършен. Представянето на историческите събития е критикувано от държавните органи, показаните жестокости и една гола сцена са отхвърлени. В Москва филмът е показан в кинозалите едва през 1971 г., а две години по-късно съветските административни власти дават разрешение филмът да бъде показван в чужбина. След това Тарковски снима филма „Соларис” по мотиви от  научно-фантастичния роман „Соларис” на полския автор Станислав Лем. Филмът е показан през май 1972 г. като официална съветска творба в Кан и е отличен с наградата на журито.

Филмите „Огледалото”, „Сталкер” и „Жертвоприношение”

През 1974 г. Тарковски завършва филма „Огледалото” при изключително големи трудности. Това е най-автобиографичният филм на Тарковски, една кодирана творба, в която е изложена най-силно концепцията му за „филма като скулптура на времето”. „Сталкер” е последният съветски филм на Тарковски, създаден през 1979 г. по  литературния образец на руските писатели на научна фантастика Аркадий и Борис Стругацки.

През 1983 г., след пътуване до Италия, Тарковски остава на Запад и занапред живее в емиграция, която никога не разглежда като окончателна. През ноември 1983 г. поставя операта на Мусоргски „Борис Годунов” в лондонския Ковънт Гардън. През същата година Тарковски завършва в Италия „Носталгия”, чието съдържание е темата за емиграцията. Вече е болен от рак, когато през май 1985 г. започва последния си филм „Жертвоприношение”. „Жертвоприношение” е представен в Кан през 1986 г. и е отличен с наградата на журито. Режисьорът Андрей Тарковски не може да приеме наградата лично заради заболяването си.

Тарковски вече не е в състояние да реализира своя дългогодишен план - филмовата версия на живота на E.T.A. Хофман, за която още през 1976 г. е разработил сценарий, както и „Идиот” на Достоевски и някои други теми, които го занимават от години. На 29 декември 1986 г. Андрей Тарковски почива от рак на белите дробове в Париж. След разпадането на Съветския съюз и падането на Берлинската стена Тарковски е преоткрит и в Русия и ентусиазирано възхваляван.

Мисли на Андрей Тарковски:

 „Често си мисля колко са прави ония, които твърдят, че художественото творчество е състояние на душата. Защо? Може би, защото човекът се стреми да подражава на Твореца. Но правилно ли е това? Не е ли смешно да се подражава на Демиурга, на когото служим? Ние изпълняваме вината си пред Твореца, като използваме дадената от него свобода, за да се борим със злото в нас, за да преодоляваме всички препятствия по пътя към нашия Господ, да израстваме духовно и да се справяме с всичко низко в нас.

Ако ние вършим това, тогава няма защо да се страхуваме. Помози, боже, изпрати ми учител, уморен съм да го чакам”. (От Андрей Тарковски, „Дневници”,  23 септември 1983 г., Рим) „Ние само гледаме, но не виждаме”. „Днешната цивилизация е попаднала в задънена улица. Липсва времето да преустроим духовно нашето общество.

Хората, политиците са станали роби на системата. Компютърът пое водачеството. Единствената надежда, която остава, е, че човекът в онзи последен момент, в който може да изключи компютъра, ще бъде осенен отгоре.” „Какво изобщо е изкуство? Доброто или злото? Откъде идва то - от Бога или от дявола? От силата на човека или от неговата слабост? Може би то е залог за човешка общност и образ на социална хармония? В това ли се състои неговата функция? То е нещо като обяснение в любов. Като признание за собствената зависимост от други хора. То е изповед. Един несъзнаван акт, който обаче отразява истинското значение на живота - любовта и жертвата”

Филмите на Тарковски

В своята образна сила филмите на Андрей Тарковски могат да бъдат поместени в художествената, философска и религиозна традиция на късния романтизъм. Филмите на Тарковски са много индивидуални, своенравни поетични и метафизични творби, които разглеждат екзистенциални и етични въпроси и поставят света на нещата, така както ние вярваме, че ги виждаме, с главата надолу.

Съмненията в киното а ла Сергей Айзенщайн, още повече отказът му от социалистическия реализъм от съветски тип, затрудняват живота на младия Тарковски през шейсетте години на 20-и век. Филмите му са за хора на изкуството, учени, деца, силно чувствителни интровертни индивиди, които винаги действат като алтер его на режисьора. При Тарковски има също така много трудни за разгадаване символи и персонификации  на човешкия живот, които са представени във формата на детски копнежи, невинност, страх, надежда, прошка, завръщане у дома, копнеж за другия.

Възприемането на филмовите образи, които често премахват границите между вътрешния и външния свят, между сън и реалност, са прекрасни моменти на щастие, те в крайна сметка показват също така универсалността и свързаността на хората в чувството за красота. Филмовата музика често представя романтични и свещени звуци в традицията на Бах и Бетовен.

Източник: tageswoche.ch; tagesspiegel.de; mylene-farmer.de;

Съставителство и превод: Господин Тонев;

Снимки: artpolitinfo.ru; buro247.ru;