Тимоти Гартън Аш: Паметта и забравата - ключове за разкриване на истината

„Досието – една лична история” от Тимоти Гартън Аш

Публикуваме откъси от книгата „Досието – една лична история” с автор Тимоти Гартън Аш на издателство „Фама”, едно от най-стойностните изследвания на тоталитарното минало.

„Тези досиета променят живота на хората. Една жена, посетителка във Федералното управление за архивите на Щази, е била пет години в затвора при комунистическия режим, защото се опитала да избяга на Запад. Сега, като прочела досието си, открила, че мъжът, с когото живеела, я е предал на Щази. Все още живеели заедно. Дори същата сутрин й пожелал приятен ден, когато я изпращал за архива. Жената припаднала в ръцете на една служителка.

... Много страни по света се сблъскват с този проблем за „миналото”. Всички бивши комунистически държави в Европа и Азия, бившите диктатури в Латинска Америка и Южна Африка. Някои, като Испания след Франко или Полша при първото правителство на „Солидарност”, се опитват да зачертаят миналото с дебела черта. Да оставим миналото на мира!

Адам Михник е отявлен привърженик на този подход. „Нека дададем приоритет на състраданието” – казва той и изтъква, че така или иначе на досиетата от тайната полиция не може да се вярва. „Например, можем ли да вярваме на документите, подготвени от информатори на Щази? Никой не е в състояние да ме убеди, че може да им се има доверие.”

Други избираха различен подход. Проведоха съдебни процеси: някои – обида за самата дума „правосъдие”, като този срещу Чаушеску в Румъния; други – с голяма доза показност, като делото срещу Тодор Живков в България. Извършиха административни чистки, като чехословашката „лустрация” (от латинската дума за ритуално пречистване). Назначиха комисии от историци, юристи и политици да анализират различни страни на комунистическото минало, като Пражката пролет или военното положение в Полша. В Чили и ЮАР създадоха комисии за „истина и помирение”.

Само новата Германия обаче опита от всичко. Германия организира процеси и чистки, създаде комисии за изясняване на истината и системно отваря тайните полицейски досиета за всеки, който иска да знае какво му е било причинено – или пък какво той е причинил на другите. Това е уникален случай. Освен това коя друга бивша комунистическа държава има достатъчно пари, за да го направи? Бюджетът на управление „Гаук” за 1996 г. беше 234 милиона германски марки – около 100 милиона долара. Това е повече от целия бюджет за отбрана на Литва.

... Де да бях срещнал в това търсене (информатори и доносници в работата с досиетата – бел.ред.) поне един истински злодей! Но не, това бяха просто слаби характери, оформени от обстоятелствата, самозаблуждаващи се хора; хора с човешки недостатъци. В същото време резултатът от действията им бе едно голямо зло. Вярно е, както често казват някои, че ние, които никога не сме били изправени пред такъв избор, няма как да знаем как бихме постъпили на тяхно място или при друга диктатура.

Затова кои сме ние, че да ги съдим? Но пък, от друга страна, кои сме ние, че да прощаваме? „Недейте да прощавате” – пише полският поет Збигнев Херберт: „Не прощавайте, защото не е в наша власт да простим от името на онези, които са предадени.” Тези офицери и информатори на Щази са навредили на много хора. Само жертвите им имат право да прощават.

... Кое кара един човек да стане Щауфенберг (германски офицер,организирал неуспешен опит за атентат срещу Хитлер – бел.ред.), а друг – Шпеер (на снимката – Алберт Шпеер, виден немски архитект, министър на военната промишленост на Третия райх, осъден на 20 години затвор от трибунала в Нюрнберг – бел. ред.).

Може би ясната ценностна система или вярата? Или разумът и жизнения опит? Чистата физическа сила или слабост? Здравите корени в семейството, обществото, нацията? Няма просто правило, няма лесно обяснение. Но когато слушам изповедта на замесените с тайната полиция, все повече се убеждавам, че ключът е в детството. Онова, което ме впечатлява най-много като баща, е ролята на бащите.

Това е толкова очевидно в следвоенна Германия. Бащата го няма – на фронта е, загинал в бойните действия или някъде в пленнически лагер. Бащата е бил нацист или жертва на нацистите. Психологическата обремененост от нацизма и войната подготвя обществото за следващата диктатура. После, през онези години на най-голямата уязвимост между детството и зрялата възраст, младите „ромеовци” попадат в капана.

Понякога, всъщност доста често, Щази идва като заместител на бащата. Поканват ви в кабинета на директора. Той ви представя някакъв възрастен мъж, с осанка, вдъхновяващ, ветеран от войната. Старецът се позовава на патриотизма ви, младежката ви амбиция и жаждата за приключения. Вашият отговорен офицер е бащата, когото никога не сте виждали. Ала злото не се ограничава само с един сценарий. Като кралят на елфите в Шубертова драматизация на Гьотевото стихотворение, злото съблазнява в много образи и с различни дарове: нежна музика, пъстри цветове, златовезани дрехи и развлекателни игри.

... Две древни философски школи се изправят една срещу друга над пропастта на досиетата. От едната страна е старата мъдрост на юдаизма – паметта е ключът към изкуплението. В този дух е и убеждението на Джордж Сантаяна, толкова често цитиран във връзка с юдаизма: „Онези, които забравят миналото, са обречени да го изживеят отново.”

От другата страна е дълбокото прозрение на историка Ернест Ренан, че всяка нация е общество, обединено от общи спомени, но и от обща склонност да забравя. „Забравянето - пише Ренан – и бих казал, дори историческата грешка, е жизненоважен фактор в историята на една нация.”

Ежедневните човешки изживявания свързват „прощавам и забравям” в една неразделна фраза. В исторически план привържениците на забравянето са впечатляващо много. Това са хора като Цицерон, който през 44 г. пр. н. е., само два дни след убийството на Цезар, призовава спомените от минали противоречия да бъдат изпратени във „вечно забвение”, до Чърчил, който две хилядолетия по-късно в цюрихската си реч припомня апела на Гладстон за „благословена забрава” между доскорошните врагове.

И в двете гледни точки има дълбока мъдрост – мъдрост, която трудно може да се съчетае. Най-голямото сближаване между тези позиции може да се намери в съвета „намери, запиши, помисли и продължи напред”. Това е най-сполучливата формула, която знам, за разкриване на истината и помирение: между народите (поляци и германци, англичани и ирландци), в рамките на една нация (южноафриканци с южноафриканци, салвадорци със салвадорци), между отделните хора и на самите нас със себе си. Помирение на нас с тях, на нас с нас, на него с нея – и на мен със самия мен.

Сигурно е вярно, че германците – а и не само те – трябва много добре да осъзнаят как през втората половина на 20 век отново на германска почва бе създадена тоталитарна полицейска държава. Наистина, не толкова жестока, колкото Третия райх, не толкова вредна за съседите си, много далеч от онзи геноцид, но доста по-щателна и натрапчива в контрола над собствените си граждани.

Трябва да разберат как тази държава (ГДР- бел. ред.) е използвала абсолютно същата ментална нагласа, дисциплинираност и културна среда, на които са се осланяли нацистите, и същите „второстепенни (граждански – бел.ред.) добродетели” – чувство за дълг, преданост, акуратност, подреденост и трудолюбие. Как това е могло да продължи толкова дълго и толкова малко германци да осъзнаят какво се случва. Как немският език, този прекрасен, но твърде мощен инструмент, отново е бил използван за замаскиране на злото като добро. Накратко, как Германия все още се намира под сянката на Гьотевия дъб.”

Из „Досието – една лична история”, Тимоти Гартън Аш;

Издателство „Фама”, 2012 г.; превод: Марин Загорчев;

Снимки: asoulforeurope.eu; de.wikipedia.org;