С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Рюдигер Сафрански за понятията власт, харизма, длъжност и наслада от властта

Автор: Превод: Господин ТоневИзточник: folio.nzz.ch;Снимки: blind21.de; folio.nzz.ch;
Рюдигер Сафрански за понятията власт, харизма, длъжност и наслада от властта

Интервю с Рюдигер Сафрански

Рюдигер Сафрански, германски философ, писател и литературовед, е роден през 1945 г. в Ротвайл, федерална провинция Баден-Вюртемберг. Сафрански следва философия, история, германистика и история на изкуството. Той стана известен на широката публика чрез монографиите си за Шилер, Шопенхауер, Хайдегер, Ницше и Гьоте. Сафрански е хоноруван професор в Свободния университет  в Берлин.

Нищо не оказва такова силно влияние върху характера на човека, както властта, твърди популярният интелектуалец Рюдигер Сафрански в интервю с журналистката Аня Жардин за вестник „Нойе цюрхер цайтунг”.

Въпрос: Г-н Сафрански, Ницше окачествява и аскета като човек, който има власт. Това е интересно, макар и обикновено той да се смята за чужд на властта.

Рюдигер Сафрански: Ницше вижда в аскета временно въплъщението на този, който има власт над себе си. Мога да се откажа от всичко. Отказът не отнема, а дава. Дава сила.

Навсякъде ли са проявленията на власт, срещу които трябва да устояваме и да се утвърждаваме?

Съществува властта над личности, тази над територии – овладяване на космоса. После има власт над времето, формиране на времето: с кого искам да бъда заедно, кога се обаждам по телефона, кога се огъвам пред диктата на времето?

В любовта това е странно: този, който обича повече, е по-слабият. Обикновено този, който притежава повечето от едно имущество, има повече власт.

Вярно е. Симетрията в любовта е друга. Това е може би единственият пример, при който е в сила обратното. Който обича повече, е по-уязвим, по-раним, дори и само затова, защото рискът от болката е по-голям в случай на загуба.

Личното щастие е извън собствената личност. Отсрещното има властта за разпореждане.

С изключение може би на любовта, която не иска да узурпира. Обичам те, но какво те засяга това? Вероятно това съществува само в литературата. В „Пирът” на Платон, великият размисъл върху любовта, Платон казва: „Този, който силно желае, има по-голямата пълнота на съществуване”. Другият е само реципиент (приемател), тоест енергетично по-нищожен.

Освен ако силното желание е взаимно.

Точно така! Тогава съществува синергия. Най-сетне, една щастлива любовна връзка означава, че двама души са се събрали, за да усилят чувството си за живот и чувството си за съществуване, като взаимно се укрепват.

Любовта е съвместна, обърната навътре сила в смисъла на жизнена сила, която също така има излъчване (заб. на немски език думата Macht има значение власт, както и сила). Една двойка, която е щастлива да живее заедно, има нещо заразително. То може да породи мощно поле около себе си, което е по-силно от това, което всеки един от тях би успял да постигне сам.

Или помислете за силата и властта на личността: харизмата. Един естествен авторитет, нещо непреднамерено, един вълшебен феномен. Около някои хора възниква магнетизъм. Гьоте, например, е бил една във висока степен харизматична фигура.

Може ли да съществува формална власт без харизма?

Зависи. Заедно с личното излъчване съществува и харизмата, произлизаща от заемането на определена длъжност - понятие, измислено от социолога Макс Вебер. Харизмата, произлизаща от заемането на определена длъжност, е нещо повече от властта на длъжността. От друга страна, съществуват длъжности, които имат такава силна харизма, че там може да се сложи една точилка и тя въпреки това пак ще привлича вниманието.

Например? Английската кралска власт. Или католическият свещеник, блестящ пример за харизма, произлизаща от заемането на определена длъжност. Това е разкриваща се трансцендентност, тя е неземна, не зависи от случайната личност.


Путин и Меркел - една налудничава картина на корумпиращата власт, на насладата от властта

Тъй като властта е дадена от Бога?

Ако разгледаме историята на човечеството, властта винаги е била религиозно мотивирана. Фактът, че някой има власт над други хора, се легитимира само посредством ролята на заместника: Бог е дал властта - като започнем от бащата на семейството до свещеника, папата и императора. Затова толкова дълго време в християнския Запад се е смятало, че  властта е нещо, което се дава отгоре, а не се генерира отдолу.

Човек се удивлява на властници като Берлускони или Асад, на какво са готови всички те, за да останат на власт.

Има една снимка на Путин, която ме порази. Тук корумпиращата власт намира цялостния си израз: Меркел е на посещение при Путин. Тя седи в креслото до него, пред нея е голямо куче - една налудничава картина. Кучето е на Путин, без каишка; ясно е, че кучето се подчинява безусловно. Меркел изглежда изплашена, а Путин седи самодоволно, хъшлашки изпънал се в креслото, една съвършена мачо сцена.

В тази картина виждаме насладата от властта. Една застрашителна власт. Меркел употребява умно властта, дължаща се на длъжността й, но тя няма емоционално отношение към властта, за разлика от Путин. Кучето показва неговото държане, породено от властта. Този човек изпитва голяма наслада да упражнява власт.

Властта се превръща в самоцел? Да. Най-голямата интензивност има властта над една личност, в крайното измерение - над живота и смъртта. Това е центърът на властта. Страстното желание за власт в смисъла, който ни се струва опасен, е насладата от това, да отнемеш на другите суверенитета, собствения им център. Аз съм твоята съдба. Това е тайното послание на страстното желание за власт.

И то е ненаситно?

Можем да направим аналогия: богатият се стреми да събере колкото се може повече неща около себе си. Прочутият иска името му да привлича възможно най-голямо внимание. Мечтата на властника е да има под себе си много съдби. Един събира имущество, друг признание, а трети съдби.

Дори на йерархични нива, на които еросът на властта се задържа в ограничени рамки, някои политици бързо се отклоняват от правия път. Защо?

Има две главни линии на човешките стремежи: човек може да бъде съблазнен чрез малодушието си, но за щастие и чрез величието си. Като хора имаме двата таланта: можем да се държим под и над нивото си. И все пак съществува ерос на властта, ориентиран към общото благо. При него хората се стремят да го увеличат чрез великодушие, полагат целите си съобразно това и доказват способността за величие.

Кои примери веднага Ви идват наум?

Има много автентични политици, достойни за доверие. Сещам се за Кофи Анан. Или Волфганг Шойбле. Смятам го за впечатляващ, великолепен човек, макар и не винаги да съм съгласен политически. Нелсън Мандела, естествено! Неговият пример показва колко безусловни са такива фигури за общността. Така както  беше и Конрад Аденауер в германската следвоенна история, човек със здрав човешки разум.

Говори се, че американският президент Труман бил дребнав в частния си живот, но в длъжността си е станал великолепна фигура, въпреки атомните бомбардировки на Хирошима и Нагасаки. Като частно лице той се е издигнал на висотата на длъжността си. При Никсън вероятно е било по-скоро обратното. Познаваме много хора, които принизяват длъжността към самите себе си.

Съществува ли нещо като радостно упражняване на власт? О, да. Всеки добър поп музикант, който държи публиката си във възторг, упражнява най-радостната власт. А има и възвишено упражняване на власт: Клаудио Абадо (италиански диригент) дирижира в Люцерн! Човек слуша свиренето на оркестъра от все сърце, с блажена радост.

Източник: folio.nzz.ch; със съкращения;

Превод: Господин Тонев;

снимки: blind21.de; folio.nzz.ch;