С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Робърт Редфорд: Всички сме се запътили към една и съща последна спирка

Робърт Редфорд: Всички сме се запътили към една и съща последна спирка

Ивайло (Нойзи) Цветков за актьора и режисьор Робърт Редфорд

Сам на луксозна яхта, някъде в топлите води на Индийския океан. Звучи като идеалната ваканция – почивка, прекарана в сладко усамотение, далеч от врявата и безумството на града. В последния филм на Робърт Редфорд „Всичко е изгубено” тази идилия бързо се превръща в катастрофа, когато контейнер се врязва в лодката на героя и тя започва да се пълни с вода и да потъва. Радиото не работи, навигационните уреди също, а провизиите свършват бързо. В подобна ситуация, когато инстинктите са единственото, на което може да разчита, си личи от какво е направен един мъж.

За един актьор подобен филм-моноспектакъл е върховно предизвикателство, при което между триумфа и провала стои само чистият талант. Във „Всичко е изгубено” (написан и режисиран от млад дебютант в киното на име Джей Си Чандър, иначе успешен режисьор на реклами) цялата тежест е на раменете на Редфорд – в продължение на час и половина той е единственото лице, което се появява на екрана, а в целия филм се чуват едва десетина реплики.

Възторжените отзиви на критиката след премиерата на филма на фестивала в Кан говорят, че за една от последните живи легенди на класическото американско кино тази тежест не е никакъв проблем. Едва ли някой се е съмнявал, всъщност малцина актьори днес могат да се справят с нещо подобно.

„Предизвикателство е да играеш съвсем сам, без да можеш да ползваш диалога като патерица”, твърди той на пресконференция след премиерата на филма. „Но всичко това е супер примамливо за един актьор.” Отвъд предизвикателството и желанието за пореден път да докаже какъв гигант е, Редфорд е привлечен от проекта и поради друга причина. Той просто „вижда” себе си в ролята. „Персонажът във филма съм аз самият. Когато съм с хора, не спирам да бърборя. Но когато съм сам, не обелвам и дума”, разказва легендата. „Това е филм за мен и моя страх от смъртта. Чрез него се справям с мисълта, че един ден – уви, скоро – ще умра.”

Редфорд, роден през 1936 г., е един от последните оцелели от своето поколение в киното, представител на изчезваща порода таланти от времена, когато нещата са се правили по различен начин. А знаци, че времето му изтича, не липсват. През 2008 г. умира неговият „брат по оръжие” и най-близък приятел в киното – Пол Нюман. Четири месеца по-рано Редфорд е загубил и друг близък приятел – Сидни Полак, с когото се познават от 50 години и са работили заедно върху поне седем филма.

През 2002 г. си отива Джордж Рой Хил – режисьорът на преломния за кариерата на Редфорд „Бъч Касиди и Сънданс Кид” (1969). Отиват си дори враговете – през 2001 г. умира Полин Кейл, влиятелната филмова критичка на „New Yorker”, чиито негативни рецензии за филмите на Редфорд го следват през цялата му кариера.

„Всички сме се запътили към една и съща последна спирка”, казва Редфорд. „Има един прекрасен цитат от Т. С. Елиът: Достатъчно е само да се опитваме. Другото не е наша работа. Значи, просто не се отказвай. Прави каквото можеш, но не спирай. И определено не давай заден, когато изглежда, че ще успееш.” А филмът „Всичко е изгубено” говори много ясно за това, че пенсионирането въобще не е на дневен ред за Редфорд.

Така или иначе той никога не е оставял обстоятелствата да определят поведението му. Напротив – Редфорд обикновено е плувал срещу течението. Когато си израснал толкова близо до суетната шумотевица на Холивуд (роден е в Санта Моника през 1936 г.), а външният ти вид на практика е американският идеал за мъжка красота, това да избереш житейския път на актьор изглежда като даденост. Но Редфорд се превръща в легенда на американското кино точно по обратния път – бяга възможно най-далеч от Холивуд и във физически, и в идеен смисъл, докато смята, че външният му вид е по-скоро проклятие.

Robert Redf

„Никога не съм разбирал този маниакален стремеж на хората да се доберат до Холивуд и да бъдат знаменитости. Аз на практика съм роден там. Но това място не ми предлагаше нищо интересно”, споделя той. „Постоянните препратки към начина, по който изглеждам, пък ме влудяваха. Все едно бях натикан в клетка. Борих се с това. Казвах: Не, аз съм актьор, а не прост красавец!  Захванах се с кино заради изкуството на самия занаят. Играех изнасилвачи и психопати, за да развия и докажа уменията си. За мен беше въпрос на чест да потъна напълно в една роля и да я изиграя по най-убедителния начин. Но какво получих накрая? Всички просто коментираха колко е съвършена русата ми прическа.”

Не можем да ги виним. Погледни някой от ранните му филми, например „Barefoot in the Park” (1967), където си партнира с Джейн Фонда. С целия си сексапил 30-годишната тогава актриса изглежда направо недодялано, редом до Редфорд. Но не красивото му лице го превръща в това, което е. Баскетболните умения му печелят стипендия в университета в Колорадо и го изкарват от Калифорния, но заради любовта към пиенето губи тази стипендия. Увлечението по рисуването го отвежда до Франция, Италия и накрая до Ню Йорк, където първо изучава изкуство в частния институт „Прат” в Бруклин, а после ходи на лекции по актьорско майсторство в Американската академия за драматични изкуства в Манхатън.

Спасението от „клетката”, в която го е натикал външният му вид, идва през 1969 г. с „Бъч Касиди и Сънданс Кид”. Пол Нюман първо е трябвало да играе ролята на легендарния разбойник Кид, но след като се запознава с Редфорд, толкова го харесва, че се съгласява да се разменят. Това е началото на приятелство за цял живот. А приходите от филма – изумителните за тогава 100 млн. долара – са началото на свръхуспешна кариера.

„Никой не очакваше да стане така. Най-малкото пък аз”, признава Редфорд. „Този филм промени живота ми из основи. Буквално за една нощ. Хората започнаха да ме разпознават. Отначало беше приятно – ласкаеше ме. Но после осъзнах, че това означава край на личния ми живот. Тогава започнах да страня от общественото внимание.”

Това е само началото. Редфорд набира скорост с „Кандидатът” (1972), „Джеремая Джонсън” (1972) и „Така, както бяхме” (1973), а „Ужилването” (1973) му носи и първата номинация за „Оскар”. Но успехът му не е само в боксофисите, а и на високо креативния фронт. Редфорд се заема с проекти, които не са лъжица за всяка уста – „Великият Гетсби” от 1974 г. с него в главната роля си остава най-сполучливата екранизация на един от най-големите американски романи, а „Цялото президентско войнство” от 1976 г. е гмуркане в дълбоките води на една от най-жестоките рани, нанасяни някога на американската мечта – аферата „Уотъргейт”. Е, съдбата обича смелите – тези филми остават в историята като шедьоври.

През 1980 г. Редфорд отново рискува -  с режисьорския си дебют „Обикновени хора”. Прочита романа на Джудит Гест, харесва го и започва да моли студията да направят филм по него. „Paramount” се съгласяват и отделят бюджет от 6 млн. долара. Филмът събира 55 млн. в боксофисите, а после печели четири „Оскар”-а – включително за режисура и за най-добър филм.

Това е по-голям успех, отколкото някога е можел да си представи, но Редфорд не се главозамайва. „Помислих си: Чакай. Успехът има и тъмна страна. Трябва да внимаваш”, разказва той. „Дадох си почивка, за да реша какъв да бъде следващият ми ход. Накрая реших да направя това, което бях научил от индианската култура. Те казват – когато вземеш от земята, трябва да й се отплатиш, да върнеш нещо.”

По същото време в Холивуд тече процес на централизация, а големите пари се оказват във филмите, ориентирани към най-младите. „Всичко стана високобюджетни филми по комикси – „Супермен”, „Дик Трейси”… Не че бяха лоши, но не представляваха интерес за мен. Вече нямаше как да правя малки филми”, разказва Редфорд. „Сметнах, че ще е необходимо да създам платформа, която да даде шанс на нови, независими творци – хора, които имат умения, но им трябва помощ да ги развият.”

Robert-Redford-And-Brad-Pitt-

Идеята му се материализира през 1981 г. под формата на института „Сънданс” – основан върху негова недвижима собственост в Юта и с инвестиция от крупните тогава 50 хил. долара лични средства. Той кани свои приятели – доказани сценаристи, режисьори, оператори и монтажисти, които да преподават на начинаещите кинаджии. Няколко години по-късно вече се появяват достатъчно завършени творци, за да може институтът да прерасне във фестивал. „Идеята беше да има място, където да се събират и да споделят работата си едни с други”, казва Редфорд. „Смятахме, че ще е чист късмет, ако и някой друг дойде.”

Разбира се, че идват. Нискобюджетни хитове като „Секс, лъжи и видео” на Стивън Содърбърг (1989), „Глутница кучета” на Куентин Тарантино (1992) и „Продавачи” на Кевин Смит (1994) дефинират независимото кино като жанр. „Сънданс” става негова Мека – един „анти-Холивуд”, сгушен между снежните планински върхове на Скалистите планини в северната част на Юта. Но също както външния вид на Редфорд, така и успехът се оказва своеобразно проклятие. „Изведнъж дойдоха търговците”, разказва той. „После агентите, мениджърите, пиарите, папараците и модните къщи.” Голямото бягство на Редфорд от Холивуд завършва с това, че… Холивуд идва при него.

Отрицанието на мейнстрийма в киното е по-малката битка на Редфорд. Роден в пролуката между Голямата депресия и Втората световна война, той наблюдава как с всяко следващо десетилетие Америка губи творческия си облик. И Редфорд приема за своя мисия да съхрани своята страна и нейната природа във вида, в който ги познава и обича.

Дали ще е като изкупува парцели в Юта, за да сложи прът в колелата на безразсъдното градско развитие (нещо, което започва да прави още от преди „Бъч Касиди и Сънданс Кид” и големите пари), или ще събере американски и съветски учени, за да говорят за глобалното затопляне (още през 80-те, т.е. Студената война, когато, освен всичко, това далеч не е популярна тема) – той определено не бездейства. А първото, в което се вглежда, е самата душа на Америка.

„Нашата вяра в Америка е надупчена като от куршуми – от всички скандали, които се случиха”, обяснява той. „Дали от Уотъргейт, дали от нагласените награди в шоутата през 50-те, или от аферата Иран-Контра на Роналд Рейгън… А аз съм израсъл в епоха, когато вярата и ценностите бяха основата на всичко. Затова започнах да анализирам своята страна много сериозно. И осъзнах, че под всичката пропаганда, която е на повърхността, има една сива зона, за която никой не говори. Реших да я превърна в тема на моите филми.

От тези размишления идва може би най-съществената тематична нишка, която може да се проследи в творчеството на Редфорд, плод на която са филми като „Кандидатът”, „Цялото президентско войнство”, „Телевизионна викторина” (1994), „Офицери и пешки” (2007) и „Хората, на които държиш” (2012). Никой друг актьор, режисьор или продуцент не е задълбавал с такива детайли във въпроса за американското задкулисие.

На този фон „Всичко е изгубено” изглежда като прост разказ за мълчалив и самотен корабокрушенец, своеобразен Робинзон Крузо на XXI-и век. Редфорд обаче вижда във филма друго, много по-важно послание. „Става дума за ролята на технологиите в съвременния свят. Наблюдавам как хората започват да комуникират по-бързо и все по-често да говорят едновременно. Това вдигане на оборотите ме заинтригува. Зададох си въпроса: Колко още можем да продължим така? Защото рано или късно нещо ще се случи, и това ще гръмне”, обяснява той. „Този филм е за това какво става, когато тези неща изчезнат. В него няма нищо освен природни стихии, един самотен човек и неговата лодка – ярък контраст на всичкия технологичен шум, който според мен обърква хората.”

Редфорд може и да е последният от изчезващ вид кино-титани. Но докато все още има какво да каже, както и увереността да го изрази чрез велики филми, той никога няма да бъде отломка от миналото.

Източник: списание „InSpiro” www.inspiro-bg.com;

Автор: Ивайло (Нойзи) Цветков;

Снимки:
blog.ctnews.com; thestyleking.com; desktopas.com;