С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Роберт Шпеман за ценността любов: Любовта е по-силна от смъртта

Роберт Шпеман за ценността любов: Любовта е по-силна от смъртта

Интервю с професор Роберт Шпеман за любовта

Роберт Шпеман (1927-2018) е един от най-значимите съвременни немски философи. В разговор с журналиста Пол Баде той размишлява за вечната тема - любовта.  

Въпрос: Веднъж Анди Уорхол каза, че любовта не е нищо друго освен една химична реакция. Какво ще кажете, какво е любовта, професор Шпеман?

Роберт Шпеман: Tова, което казва Уорхол, всъщност може да каже само човек, който никога не е обичал някого. Този, който наистина обича някой човек, е невъзможно да разглежда това само като химична реакция. Какво е любовта? „Everything is what it is and not another thing”, казва английският писател Самюел Бътлър („всяко нещо е това, което е, и нищо друго”).

Вие говорите и за „антиномиите” на любовта. Как бихте обрисували тези сякаш правомерни противоречия с няколко изречения?

В историята на философията и на мисленето за любовта винаги е имало разграничаване на две части. Аристотел говори за различните видове приятелство. Съществува приятелство с някой забавен човек, с когото може би е приятно да се прекара една вечер. Съществува делово приятелство, от което човек има изгода. Но освен това съществуват приятелства заради самите приятелства, просто защото за човек е ценно да го обичат, без да има някаква изгода от това. Това вече е изгодата, че този човек ти е приятел. Тоест може да обичате един човек повече от всичко и да му желаете да има своето голямо щастие. И заедно с това имате някой, който отива в публичния дом - и при това също използва думата „любов”. Нашата дума „правя любов” сякаш фактически обхваща неща, които нямат почти нищо общо помежду си.

Сиреч любовта все пак не е като всяко нещо, което е и нищо друго? Зад тази смесица от различни значения няма ли все пак нещо общо?

Размишлявам с думите на Валентин Томберг: „Любовта е истинското осъществяване на другия за мен”. Защото част от любовта в пълния персонален смисъл е и това, да се предоставя възможността и на другия, самият той да дава. Човек, който иска винаги само да дава и не иска да взема, не дава достатъчно. Той трябва да даде и на другия възможността от своя страна да дава, да дарява. Това за мен е важно разбиране - любовта на доброжелателството и любовта на силното желание в действителност са дълбоко свързани помежду си.


Роберт Шпеман за любовта: Любовта побеждава всичко, така както смъртта побеждава всичко

Ревността, обаче, също ли е част от любовта?

Да, но естествено, това не може да бъде ревността на болезнено ревнивия човек, който веднага прави сцени на другия, ако той е по-тясно сприятелен с друг човек от другия. Съществува любов, която е основана на изключителността. Без такава изключителна любов човек изобщо не може да има някакъв личен опит.   Във всеки случай човек не може да има едновременно интензивна изключителна връзка, в която постепенно да се разкрива изцяло пред другия (той никога не се разкрива напълно, винаги остава тайна за другия) - и наред с това да има друга връзка, която също е готова да приеме характера на такава единственост. Когато любовта е заплашена, в същността на нещата е някой да страда и страстно да защитава любовта. В същността си любовта съдържа обещанието за вярност. В Библията, и то в първата от десетте заповеди, Бог се представя като верен и ревнив любовник. Първата заповед е заповед на ревността! Да нямаш други богове освен Мене.

„Може ли любовта да бъде грях?”

Това беше завладяваща песен на Зара Леандър. Все пак това е подвеждащ въпрос, разбира се. Любовта изобщо не може да бъде грях. Но престъпването на верността може да бъде грях, нарушаването на обещанието може да бъде грях. И тогава това не се оправдава с друга любов - която често е само една преходна страст. Ако една любов е основана на изключителността, тя е несъвместима с друга любов.

Казвате, че всеки, който може да даде отговор на въпроса, защо обича този човек, все още не обича истински. Защо?

Когато се влюбваме, ние сме привлечени от определени качества на другия, които ни докосват. Неговата красота, неговото това или онова. Това е цял конгломерат от качества и техен синтез. Но когато любовта прониква по-дълбоко в човека, тогава ние свързваме много лично собствената си съдба с този друг човек. Тук започва приключението на сработване и съгласуване един спрямо друг, като в джаза, където двама музиканти импровизират помежду си, където всеки слуша, какво и как свири другият. Така протичат нещата във връзка, която трае през целия живот. Развитието на единия не минава без съдействието и съгласуването с развитието на другия.

Колко караници все пак може да понесе любовта? Колко омраза? Колко предателство и измама?



Роберт Шпеман за тайната на любовта: прошката и обещанието са най-важните лични актове


Прошката, както и обещанието, е специфичен личен акт. Прошката означава: аз позволявам на другия да не е идентичен с постъпката си. Не казвам: ти си просто такъв. Това го унищожава като личност. Това не му дава възможността да се дистанцира от собствените си действия. При обещанието е обратно. Аз действам независимо от променящите се чувства утре и вдругиден. Ницше казва: „Да можеш да обещаваш е най-висшето нещо в човека.” Това означава човек да стане независим от различните състояния, през които преминава, тоест, да гарантира за себе си. Обещание означава да предоставя право на другия да разчита на мен. Ето защо прошката и обещанието са най-важните лични актове. И когато питате, колко може да понесе любовта? Християнинът би трябвало да подражава на Бог, че принципно е готов да прости всичко. Но разбира се при условие, че другият иска да му бъде простено. Ако той намира, че няма нужда от прошка, то тогава на него не може и да му се прости.

Има ли съвременно недоразумение, при което главно любовта страда?

Да, това, което казва Анди Уорхол. Цари господство на обективиращите науки, които разглеждат човека само от гледна точка на неговата манипулируемост, като плетеница от неврологични процеси - според думите на Томас Хобс: „Да знаеш нещо, то е да знаеш какво можем да правим с него, когато го имаме.”  

„Да обичаш някого”, според  Габриел Марсел, „означава да му кажеш:
„Ти никога няма да умреш”. Какво ще кажете, какво е да обичаш някого?

Това, което казва Марсел, е красиво и вярно, но още по-скъпа ми е мисълта на Никола Гомес Давила: „Да обичаш някого, означава да разбереш причината, защо Бог е сътворил този човек.”

Вие сте вдовец. Все още ли обичате жена си? Или любовта избледнява като сън?

Еее, не. Първоначално човек се намества болезнено в един живот без другия, постепенно привиква с това. Но същностната връзка, тя остава. Любовта е основана на обещание завинаги. Това не свършва и със смъртта. Ако човек наистина обича някого, тогава това не може изобщо да престане. Веднъж две имена заедно са изписани на звездите. Никой вече не може да ги смъкне.

Защо любовта е силна като смъртта, както казва песента на песните?

Защото в известно отношение любовта е умиране. Умиране на егоцентричното, на привързаността към собствения живот. Любовта побеждава всичко, така както смъртта побеждава всичко. За християните, обаче, и това е новото в християнството, любовта е по-силна от смъртта.

Източник: welt.de; със съкращения;
Превод: Господин Тонев; снимки: derstandard.de; henning-klingen.de; auszeit.bio;