С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Писателят Владимир Свинтила: Моите интелектуални и морални терзания

Писателят Владимир Свинтила: Моите интелектуални и морални терзания

 Владимир Свинтила за вселенската самотност

Че този въпрос, скъсването с идеите на социализма и минаването към християнството, може да се постави в българския живот, изглеждаше истинска утопия. България минаваше за единствената в света атеистична страна. Тя отхвърляше християнството, заедно с „потурите”, тя влизаше в Европа. В коя Европа? В Европа на социалдемократите, в Европа на международното европейство, в Европа на политическото мошеничество, на масонските ложи, разделена на бити народи и на народи „победители”.

В модерната организация на нациите има народи, които като че ли са предоставени на произвола на съдбата: баските доскоро или палестинските араби днес. Към каква общност принадлежахме ние, българите? Имаше ли такава общност? Този въпрос се поставя не теоретически, а практически в живота. Този въпрос се поставя и пред литератора на малките страни. На тия страни културният обмен е нужен, за да не се задушат. В модерността ние далече не можем да създадем духовното творчество, от което се нуждаем - това не е средновековието. Нужен ни е обмен на книги, на идеи, нужен ни е един критерий, в който да проверяваме резултатите на своя литературен труд.[...]

Аз схващах, че въпросът е от голяма важност, че от този въпрос зависи и моята лична съдба на литератор, че някак си тук е и въпросът за нашия български атеизъм, който вече не можех да понасям - той бе една демонстрация на глупостта и ограничението.

България, Балканите, Източна Европа не познават социологическото изследване. Културисторията като социология, този аспект на въпроса им е неизвестен. Това е дори запретено. Едно социологическо самоизследване е разкриването на културната голота. Това е против националното самочувствие.

Както в редица случаи, така и сега, трябваше да отида до дъното на въпроса сам, със свои сили и свои средства. Никакъв ориентиращ труд, никаква библиография, никакво понятие по въпроса. Голата тържествуваща емпирика на европейския позитивизъм, станал още по-зловещ на наша почва... Въпросът ми отне две десетилетия и истината се оказа в основата си проста.

България спада към кръга на византинистичните култури, нещо, което официалната историография е отказала да признае. С падането на Константинопол започва нашата културна драма, която се превръща в национална участ. Центърът, от който могъщо ирадират идеите, с които и ние живеем, Константинопол, е мъртъв. Остава така нареченото поствизантийско изкуство - отделни центрове, където въз основата на старото наследство се правят обновления, които не се закрепват в приемственост. Самото развитие е деструктуриране.

Пред българина се поставя въпросът да се европеизира. Той отрано, поне от ХVII век започва да черпи уроци от европейските култури (картезианството на Партений Павлович и на Евгени Вулгарис), той рано (през ХVI век) заема от немците дървените механизми, движени от силата на водата и вятъра. Но неговото движение е несигурно и на импулси. Пред него се поставя въпросът да се откаже от всички свои форми на култура, от своя византинизъм, дори от своята етнография.

Този контраст е много силен през ХIХ век, най-накрая въпросът се поставя късо от прогресизма. Всичко народностно, национално, етнографско е реакционно („потури”). Всичко европейско е прогресивно. Европейското, което заемат по-често, това са потпурите, културата на кафаните, оперетата, булевардните романи, простите форми на фотографията, вулгарната преса.

В това деление религията ни, с нейната произхождаща от Византия архитектура и живопис, с нейния литургичен старобългарски, който калкира гръцкия и вече е абсолютно непонятен на необразования човек, религията ни попада в кръга на „потурите”. Тя е сред изостаналото, реакционното, средновековно-мрачното.

Svintila1

Когато аз изследвах въпроса, семиотиката не беше направила първите си крачки. Но аз схващах, че се касае за една културна драма, за сблъсък между културни типове, които в своето раждане са били противоположни и може би враждебни. За усилване на нашата драма, която бе довела до нашата културна изолация и самотност, помагаше и европейската враждебност към Византия и византинистичната култура - това е един въпрос, който изложих в едно мое есе: „Хегел и Византия”.

Аз схващах вече ясно нашата културна, семантическа драма, но не можех да кажа: ще я преживеем ли? На моменти ми се струваше, а и все още ми се струва, че ние ще загинем културно и като самосъзнание - ще останат само някакви популации, които лесно ще бъдат манипулирани от „американци”.[...] За себе си аз вече знам пътя и никак не се тревожа от угрозите на времето. Но тогава това бе една агония на духа. Да видиш целия си народ, и себе си в него, захвърлен край пътищата на историята, да го видиш като просяк край пътищата на историята, и себе си, като духовен просяк сред подобните си, да се видиш исторически самотен, исторически изоставен, исторически осъден - Господи, каква болка е това!

Тук аз вечно ясно виждах наивността на опитите чрез католицизма или чрез протестантството да бъдем „приобщени” към западния мир. Това бяха опити да се отрече времето - да се отрече епохата, протекла от Борис-Михаил до Софроний Врачански. В името на новата култура - отказ от старата, което е и отказ от историята. Възможно ли е това?!

Имаше ли път? Естествено, имаше. Аз отрано го забелязах.[...] Виждах възникването на един балкански културен тип, в който става синкрезата между наследството на готиката и наследството на Палеологовата култура. По-късно аз четох теоретичните трудове на Паламас за несъвместимост на новогръцката култура и европейския романтизъм. В тази синкреза основна роля играеше християнството, по-точно православното съзерцание.

Нашата нерелигиозност, това разбрах от тия си занимания, се дължеше на повърхностно „европеизирания тип”, този, с който се занимава и Алеко Константинов, който по-рано е открит в „Криворазбраната цивилизация”. Този културен лумпен, който пълнеше канцелариите и просветните учреждения, еволюираше в своята бруталност, ставаше все по-опасен.

Моите интелектуални терзания не бяха нищо, в сравнение с моралните. Разбира се, аз непрекъснато виждах как един или друг човек от интелектуалните среди се досеща за същността на въпроса, как започва едно бавно оттегляне от наивистичния материализъм и от вулгарния позитивизъм. Семантичната бариера ще бъде преодоляна чрез синкретичния културен тип. Но тогава пък ние заставахме самотни и голи пред Бога.

Дотогава кипеше като стихия нашата вселенска самотност. Изоставили Бога и изоставени от Бога. Забравили Христа и забравени, може би, от Него. Ние, или повечето от нас, се блъскаха в един тесен кръг проблеми от най-вулгарно естество, духовният ни живот губеше своя ръст и заниманието с литературата или живописта, или дори с музиката, се превръщаше във всекидневна драма, в трагедия на съществуването.

Пред всички нас стоеше една невидима бариера, която нищо не можеше да преодолее, която можеше да преодолее само вярата. Но ние нямахме вяра. И оставахме затворени в самотата като в клопка, в самотата с кристалните стени.

Тази самота ни бе завещана от глупавите и ограничени позитивистки поколения. Ние не бяхме виновни - поне така ни се струваше! Ние не бяхме виновни, но плащахме за греховете на бащите си, за греховете на вече далечни нам хора, които „бяха убивали пророците с камъни”. Аз виждах как бавно в нас се образува чувството за историческа вина - да си виновен за нещо, което е станало преди твоето раждане.

Тогава аз реших да мебелирам самотата си - една голяма библиотека, без дори една-единствена материалистическа книга в нея, едно живеещо с идеи и идеали семейство, неколцина приятели, в които живееше непобедена надеждата в доброто. Няколко икони... И поклонничеството в далечни манастири, където живее един-единствен монах. Той отваря мълчаливо широките манастирски порти, минаваш по калдъръма в двора и се озоваваш пред големия златен олтар.

Тук твоята вселенска самотност свършва и започва онзи монолог пред Христа, който е край на мъченията, терзанията, съмненията - чист полет на духа пред Твореца и Създателя, пред Спасителя Христа.

Svintila

Владимир Свинтила, из книгата „Маркс до Христа”;

Текстът е публикуван в http://templar.blog.bg;

Снимки:http://galerie.designnation.de; lostbulgaria.com; nikak.bg;