Одо Марквард консервативен философ: Хората - това са техните истории

Интервю с философа Одо Марквард

Одо Марквард (1928-2015) е германски философ, преподавал в Юстус-Либиг университет в град Гисен, федерална провинция Хесен. Известен е със своите есета в полемичен стил, събрани в сборника със заглавие „Бъдещето се нуждае от потекло”. Искрящо мислене, здравословна доза скепсис и много хумор – това беше стилът на философа от Гисен Одо Марквард. „Защото хората - това са техните истории. Историите, обаче, трябва да се разказват. Това правят хуманитарните науки: те компенсират вредите от модернизацията, като разказват.

И колкото повече се обективизира, толкова повече - компенсаторно - трябва да се разказва: иначе хората ще умрат от наративна атрофия. Колкото по-модерен става модерният свят, толкова по-неизбежни са хуманитарните науки” (заб. на немски Geisteswissenschaften – всички науки извън природните, които се изучават в богословските, юридически и философски факултети) - това е една от основните тези на Одо Марквард, за която той пожъна и много критики.

Одо Марквард е намерил сам своя път към философията: „Попаднах във философията, както осата в бутилката кока кола. Интелектуално съм лаком за сладки неща, а философията изглеждаше сладка. И понеже осъзнах, че тя е сериозна и опасна, вече беше твърде късно за излизане.” Философията е опасна - например за твърде влюбените в прогреса технически науки. На извънмерния оптимизъм за покоряване на природата Марквард противопостави неизбежния от негова гледна точка хуманитарен скептицизъм. И той правеше това винаги с чувство за хумор.

Като, например, анекдотът с известния датски ядрен физик Нилс Бор. Философът Одо Марквард разказва следния анекдот за Нилс Бор: „Бор има гост в своята малка планинска ски хижа. Погледът на посетителя пада върху подковата, закрепена над вратата на хижата. Учуден, той пита Бор: „Нима като учен вярвате в това?” На което Бор отвръща: „Разбира се, че не вярвам.

Но ме увериха, че подковите действали и тогава, когато човек не им вярва.” Маркард използвал този анекдот, за да опише какво според него е отношението на обществото към хуманитарните науки. Това отношение било сходно с остроумно описаното от Бор отношение към подковата: човек не й вярва, но се уповава на нея.

Тъй като не му остава нищо друго. Представяме сборно интервю, състоящо се от въпроси към философа Одо Марквард и негови отговори, публикувани в немски медии.

Въпрос: Професор Марквард, публикувахте Вашите есета със заглавието „Бъдещето се нуждае от потекло”. С целия респект към възрастта Ви и Вашата мъдрост това означава ли следното: „Още съм необходим, моля, не ме забравяйте”?

Одо Марквард: Разбира се, в този въпрос има нещо вярно. Но аз не съм философ-мисионер, нямам планове за ощастливяване на света, които човечеството не би трябвало да забравя.

Нека оставим настрана личността Ви. Как така бъдещето се нуждае от потекло?

Човешкият живот е твърде кратък за прекалено много промени. Ние просто нямаме времето да уреждаме наново всички или повечето неща в нашия живот. Смъртта ни винаги е по-бърза от повечето наши промени. И тъй като свободата за новото е ограничена, трябва да живеем предимно според обичаите и традициите – тогава все още остава шансът да разберем наново обвивката на нашето потекло и благодарение на това да станем духовно свободни спрямо нея, въпреки че не можем да се измъкнем от нея.

От краткостта на човешкия живот може да се направи и съвсем друго заключение: животът е толкова кратък, че нямаме време за миналите неща.

Но миналите неща, които ни формират като личности, винаги са налице - семейство, език, институции, религия, държава, празници, раждане, очакване на смъртта - ние не можем да се изплъзнем от тях. Там, където започваме, никога не е началото. Преди всеки човек вече е имало други хора, в чиито обичайности - традиции - всеки е вкоренен и към които, казвайки „да” или отричайки, трябва да се свърже.



Новото, което търсим, се нуждае от старото, иначе няма да можем да разпознаем новото като такова. Без старото не можем да понесем новото, защото живеем в свят, в който стават ускорени промени.

Ваша също е и тезата, че в живота всичко е случайно. Или аз погрешно разбирам тази „апология на случайността”, за която сте писали: наистина ли всичко при Вас беше случайност?

Бих казал, че много неща в живота са случайност: случва ни се нещо, в смисъл, че донякъде не сме планирали това и че животът ни не се състои основно от планирани действия. Животът ни се състои също и от планирани действия, естествено, но не се състои главно от планирани действия. Така е, ние сме повече наши случайности, отколкото наш избор. С това искам да кажа, че е историческа нормалност за нас да преуспяваме в живота посредством случайности.

Консервативен филистер ли сте?

Понятието филистер също се нуждае от изследване . Казвам следното: не всяка промяна е добра сама по себе си. Тежестта на доказване не носи наличното и наследеното - тежестта носи този, който променя. Само в това отношение съм консерватор. Аз съм против генералното подозрение, че всичко наследено е неразумно и затова трябва да се промени.

Тези изказвания винаги Ви създават прозвището на консервативния професор.

Да, дълго време за мен казваха, той - казано разговорно – „не e в крак с времето, той не върви по левия път, той не е марксист, не е неомарксист и т.н.” Тогава аз казвах: „наистина не съм това” - и не съм това по основателни причини. Защо човек да не бъде консерватор? Трябва да разбираме думата „консервативен” както в медицината: ако някой оперира, той най-напред пита основателно: „Трябва ли да оперираме или можем да лекуваме консервативно?” Това може да е достатъчно, а не да се изрязват или отрязват червото или ръката - или каквото и да е друго.

И дори ако нещо трябва да се изреже, заедно с това все пак трябва да се лекува и консервативно: защото от един човек не може да се изреже целия човек. Това именно означава да се консервира – също и по отношение позициите на Просвещението и еманципацията. Необходимо е да се консервират, да се съхранят и стабилизират стъпките на еманципацията и Просвещението, иначе скоро ще загубите именно тях.

Къде остава религията във Вашето уравновесяване между традиция и модерност? Старият въпрос: ако има Бог, откъде тогава идва злото? Той още не е получил отговор. Въпреки или също и поради все по-настъпващото Просвещение, религията има трайност и своето право ... ... като една от многото истории. Вие сам нарекохте себе си политеист, изразявате почитта си към много богове.

Може би християнската религия е в същността си също политеистична. Помислете за Светата Троица или за многото различни вероизповедания. Нуждаем се от много богове, много митове - истории, които оказват съпротива срещу уеднаквяването. Затова са ни нужни църкви, но и добри романи, музеи, библиотеки. И философията.

Защо възрастта е малко уважавана в нашето общество? Дали това е свързано с факта, че вече не можем да интегрираме смъртта в представите си за света толкова лесно, колкото нашите религиозно формирани родители, които все още имаха определена метафизична увереност?

В това със сигурност има нещо вярно. Но аз също така съм на мнение, че времето на просвещенската модерност, която не можеше да има нищо общо с религията, вече е преминало. Идва се до завръщане на религиите, а оттам и до отваряне към отвъдземни представи. Лично аз намирам все повече и повече сладостен интерес към институционалните страни на религията, но като философ имам трудности с определени неща, като например с отвъдното, с живота след смъртта. Защото принадлежа към хората, които възприемат възкресяванията почти само негативно.

Източник: deutschlandfunkkultur.de; spiegel.de; sinn-und-form.de;

Превод: Господин Тонев; със съкращения;

снимки: nzz.ch; cicero.de;