Николаус Кньопфлер: Морал и политика, закон и морал, чувство за общност

Проф. Николаус Кньопфлер за морала и политиката

Професор Николаус Кньопфлер, роден през 1962 г., е немски философ и богослов. Главна тема на научната му дейност е философията на морала. Професор Николаус Кньопфлер е ръководител на катедрата по приложна етика във „Фридрих Шилер университет”, Йена, както и президент на  Global Applied Ethics Institute (Глобален институт по приложна етика) . Важна тема в неговото изследователско дело е значението на човешкото достойнство в случаи на етични конфликти. Разговор с проф. Николаус Кньопфлер за морала, политиката и загубеното чувство за общност.

Няколко експлозии разтърсват атомната електроцентрала Фукушима-1 на 18 март 2011 г. След като радиацията в близост до реакторите спада, 180 техници се завръщат в атомната електроцентрала. Фукушима-1 се намира на 240 километра североизточно от столицата Токио, където живеят 35 милиона души. Двадесет човека доброволно се записват да работят в ядрения реактор, според оценки те са „осъдени на смърт”, но биха могли да спасят 35 милиона души в голямата агломерация на Токио.

Въпрос: Професор Кньопфлер, може ли да се пращат хора на сигурна смърт, ако това би спасило милиони други хора?

Николаус Кньопфлер: Ако слушаме утилитаризма, който цели максимално щастие за колкото се може повече хора, това не само би било защитимо, но и наложително. Според този философски възглед японските техници може да се изпратят и против волята им в изключително замърсения с радиация район, за да се постави атомната електроцентрала под контрол.

Може ли либерална демокрация като Япония наистина да принуди хора към такова участие?

Ако човек мисли утилитарно: да. Това са около 35 милиона души, които живеят в голямата агломерация Токио и трябва да бъдат защитени от радиоактивния облак. При такъв голям брой оцелели - според този модел на мислене – 100 до 200 жертви могат да бъдат много лесно оправдани.

Този въпрос не е само теоретичен проблем, върху който размишляват философи на морала, а горчива реалност. Какви други схващания има във връзка с тази дилема?

Според Имануел Кант човекът съществува като цел сам по себе си, той не трябва да бъде използван като средство за някаква цел. Това означава, че не може да се жертва нито един човешки живот - дори и с това да може да се спаси целия свят.

Как следовниците на Кант решават този морален проблем?

Единственият изход в този случай би бил в тези високорискови райони да се изпращат само хора, които участват доброволно. Това решение може да бъде взето само от засегнатите, а не от фирмата, която експлоатира атомната централа, нито от японското правителство. Наистина, в много култури съществува схващането, че човек не носи отговорност само за себе си, а и за семейството си. Съобразно с това доброволецът не бива да рискува живота си само чрез своето собствено си решение, а преди това би трябвало да го обсъди с близките си.

Вие сте професор по философия и богослов. Как лично Вие оценявате тази дилема?

За мен на преден план еднозначно стои човешкото достойнство. Никой не трябва да бъде принуждаван да се излага на своята собствена смърт, дори ако е избрал рискова професия. Обратният случай също е в сила: ако се намерят доброволци, които са готови да работят във Фукушима-1, въпреки че по този начин вероятно подписват собствената си смъртна присъда, това трябва да бъде уважено. В тази връзка важна роля играе културният контекст на засегнатите.

По какъв начин?

В азиатските култури връзката с общността е по-силна, отколкото в западните, индивидуалистично устроени страни. Там човек вижда себе си не само като индивид, а и като част от един народ, за който носи отговорност. Мога да си представя, че в Япония повече хора разглеждат за свой дълг в една такава ситуация да бъдат на разположение, отколкото това би било възможно при нас.

Това ни кара да мислим за японските летци камикадзе (на японски камикадзе означава „божествен вятър”), които са извършвали  самоубийствени атаки срещу американски кораби по време на Втората световна война. Тази форма на саможертва нещо типично японско ли е?

Не, да пожертваш себе си за общността е една стара, основна човешка идея, която може да се намери в много култури и религии. В предишни времена племенните вождове са отдавали  живота си, когато не идвал дъжд, в гръцката трагедия „Ифигения в Таврида” царят жертва дъщеря си за благото на народа. Исус също умря за греховете на всички. Това ни е формирало силно.



... Професор Кньопфлер, какво е становището на един философ на морала: каква функция всъщност има моралът в политиката?

 Николаус Кньопфлер: Проблем с морала има дотолкова, доколкото един човек може да счита за морално нещо, което друг смята за неморално. За правовата държава  минималната морална норма е да спазваш действащите закони.

Въпреки това морал и закон не са идентични, защото моралът винаги минава отвъд закона. Задава ли той само граници на политиката или моралните съждения могат или би трябвало също и да задават цели на политиката, за чието осъществяване тя трябва да полага усилия?

Естествено, трудността с идеалното се състои в това, че идеалите на хората в едно плуралистично общество като нашето си противоречат. Например, католическата църква отхвърля еднополовите партньорства, но големи части от обществото, от друга страна, считат тяхното съществуване като израз на един живот в самоопределение за нормално и важно. Тоест, при моралните цели рядко има единодушие, една идеална норма, която действително е призната по целия свят, е може би съзнанието за отговорност.

Като се имат предвид различните морални представи, не трябва ли справедливата политика в една плуралистична демокрация в същността си да се редуцира до управлението?

Не мисля. Разликата между един административен чиновник и един добър политик е, че пред погледа на добрия политик са не само следващите четири години, а следващите 20 до 30 години. И ако той установи, че богатите стават по-богати, а бедните по-бедни, трябва да си постави въпроса, дали това все още е справедливо и дали не трябва да мотивира гражданите да го променят.

А ако гражданинът се противи и не иска да бъде мотивиран? Тогава политиката  трябва ли да продължи да управлява чрез проучване на общественото мнение и желания на избирателите, като се насочва към далечната морална цел или трябва да приеме, че народът очевидно има други морални представи и да реагира по съответния начин?

Единствено защото отделният човек не осъществява определени идеали в живота си, съвсем не означава, че той не споделя тези идеали. Абстрахирайки се от това, аз мисля, че при нас политиката в много области действа напълно безотговорно. И, естествено, един бъде политик, който има пред погледа си голямото, цялото, трябва  да взема и непопулярни решения, дори с риск да бъде свален от власт на избори. Е, това е част от неговата отговорност

А същностният проблем би могъл да се изразява в това, че политиката и обществото са загубили големите цели?

Това, което виждам като голям проблем и където според мен има нужда от истинска промяна, е, че все повече и повече губим чувството за общност. Гражданите се възпитават от политиката и нейните неразгадаеми правила тъкмо в това, да се грижат само за себе си. Когато си плащам данъците, аз вече нямам чувството, че така се грижа за училища или болници. Вместо да сътворим нещо в ежедневния живот, защото го правим като общност и да се радваме на това. В действителност, в нашето общество това все повече и повече се редуцира до съвместното празнуване на някоя футболна победа. За мен това е твърде малко.

Не е само футболът: не празнува ли днес обществото ни през социалните мрежи и съвременните медии големите си общностни изживявания чрез колективната оргия от възмущение? И възмущението не е ли в крайна сметка израз на морално усещане?

Тоест, посредством новите медии много бързо се надига лавина от морално възмущение, дали е оправдано или не, няма изобщо никакво значение. В политиката този феномен всъщност намаля пространствата на свободата, тъй като човек изпитва страх, че прави нещо погрешно. Утре то вече може да бъде в мрежата.

Източник: sueddeutsche.de; cicero.de;  със съкращения; 

Превод: Господин Тонев;

снимки: asm-ev.de; igjs.de;