С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Мартин Хайдегер – Писмо за хуманизма

Мартин Хайдегер – Писмо за хуманизма

„За хуманизма” - размишления на Мартин Хайдегер

Публикуваме откъси от „Писмо за хуманизма” на Мартин Хайдегер (1889-1976), влиятелен немски философ, който носи клеймото на опасен, тъмен мислител, особено заради връзката си с НСДАП на Адолф Хитлер.

Хайдегер адресира философските си размишления до своя френски колега Жан Бофре. Философските размишления на Хайдегер са издадени през 1947 г. и оказват влияние върху критическото мислене и до днес. На български език се появяват през 1993 г. като част от сборника „Същности” в превод на Христо Тодоров и Димитър Денков със заглавие „За хуманизма”.

В предговора към книгата преводачите пишат: „И на немски Хайдегер не звучи привично. А и никъде не е речено, че философията трябва да ни свиква на лесноразбираемост и да е просто четиво, което да ни отвлича. По-скоро тя трябва да ни въвлича в трудностите на мисленето и първа стъпка към това може би е срещата с необичайни, учудващи, чепати дори като ортография текстове.”

Ето и фрагментите от философските размишления на Мартин Хайдегер „За хуманизма”: Но ако човекът трябва да се върне отново в близост до битието, тогава той първо трябва да се научи да съществува в безименното. Той трябва еднакво да познава както изкушението на публичността, така и безсилието на частното.

Човекът трябва отново, още преди да говори, да се остави да бъде заговорен от битието с риск, че поради това обръщение има малко или рядко да каже нещо. Само така отново се дарява на думата високата стойност на нейната същност, на човека обаче обиталището за живота в истината на битието.

Но не е ли заложена в това обръщение към човека, не е ли заложена в този опит да се подготви човека за това обръщение една грижа за човека? Накъде другаде е насочена „грижата”, освен в посоката да се върне човекът обратно в неговата същност? Какво друго означава това, освен човекът (homo) да стане човечен (humanus). Така хуманността остава грижа на едно такова мислене.

Хуманизмът е стремеж и грижа човекът да бъде човечен

Защото хуманизмът е: стремеж и грижа човекът да бъде човечен, а не не-човечен, „нехуманен”, т.е. извън своята същност. Но в какво се състои човечността на този човек? Тя е заложена в неговата същност. Но откъде и как се определя същността на човека? Маркс изисква да се познава и признава „човечния човек”.

Него той намира в „общественото”. „Общественият човек” за него е „естественият човек”. В „обществото” в еднаква степен се осигурява „природата” на човека, т.е. цялото на „естествените потребности” (храна, облекло, възпроизводство, средства за стопанска издръжка). Християнинът вижда човечността на човека, хуманността на homo из разграничението от Deitas (божественост, лат.).

В духа на божествената история той е човек в качеството на „чедо божие”, което чува и приема в Христос апела на бащата. Човекът не е от този свят, доколкото „светът”, мислен теоретично в духа на платонизма, си остава само мимолетен преход към отвъдното. Хуманността е била обсъждана и търсена специално под нейното собствено име за първи път във времето на римската република. На homo humanus (цивилизован човек, лат.) се противопоставя homo barbarous (природен, нецивилизован човек, лат.).

Homo humanus тук е римлянинът, който издига и облагородява римския virtus (гражданска доблест, достойнство, лат) чрез „присъединяването” на възприетата от гърците култура (възпитание). Гърците, това са гърците на късната античност, чиято култура се е преподавала във философските школи.

Тя се отнася до eruditio et institutio in bonas artes (възпитание и въвеждане в добрите изкуства, лат.). Така разбраната култура (възпитание) се превежда с „humanitas”. Истинската romanitas (римската история, култура и религия) на homo romanus (римлянин, лат.) се състои в такава humanitas.


Мартин Хайдегер, философ и Жан-Пол Сартр, френски писател, философ и драматург

Хуманизмът - по своята същност специфично римско явление

В Рим срещаме първия хуманизъм. Той следователно си остава по своята същност специфично римско явление, което произлиза от срещата на римската цивилизация с културата на късната гръцка цивилизация. Така наречения Ренесанс в Италия от 18. и 19. век е renascentia romanitas (възраждане на римското, лат.).

Понеже това се отнася до romanitas, става дума за humanitas и за това за гръцката култура (възпитание). Гръцката цивилизация се разглежда винаги в нейната късна форма, а на самата нея се гледа по подобие на Рим. Homo romanus на Ренесанса също стои в противоположност на  homo barbarus. Но не-хуманното сега е мнимото варварство на готическата схоластика на Средновековието.

За това към схващания исторически хуманизъм винаги принадлежи stadium humanitatis (хуманитарно възпитание, лат.), което по определен начин се връща назад в античността, а така винаги и към повторно съживяване на гръцката цивилизация. Това се проявява в хуманизма на 18. век у нас, представители на който са Винкелман, Гьоте и Шилер.

Противно на тях Хьолдерлин не принадлежи към „хуманизма” именно защото той мисли съдбата на човешката същност по-изначално, отколкото е в състояние „хуманизмът”. Но ако под хуманизъм изобщо се разбира стремежът към това, човек да стане свободен за своята човечност, и в това да намери своето достойнство, тогава хуманизмът е винаги различен според схващането за „свободата” и „природата” на човека. По същия начин се различават пътищата за неговото осъществяване.

Хуманизмът на Маркс не се нуждае от връщане към античността

Хуманизмът на Маркс не се нуждае от връщане към античността, също толкова малко се нуждае от това и хуманизмът, като какъвто Сартр схваща екзистенциализма. В назования широк смисъл християнството също е хуманизъм, доколкото според неговото учение всичко опира до душевното изцеление (salus aeterna) на човека и човешката история се проявява в рамките на божествената история.

Колкото и различни да са тези видове хуманизъм по своята цел и основание, по начина и средствата на своето осъществяване, по формата на своето учение, те все пак съвпадат в това, че humanitas на homo humanus се определя от гледната точка на едно вече установено тълкуване на природата, на историята, на света, на основанието на света, т.е. на съществуващото като цяло.

… Вие питате: „По какъв начин може да се върне смисълът на думата хуманизъм?” Вашият въпрос не само предполага, че Вие искате да схванете думата „хуманизъм”, но той съдържа също така и признанието, че тази дума е загубила своя смисъл.

Тя го е загубила чрез прозрението, че същността на хуманизма е метафизична, а това сега означава, че метафизиката не само не поставя въпроса за истината на битието, но го и закрива, доколкото метафизиката остава в забрава на битието. Тъкмо само мисленето, което води към това прозрение в подвъпросната същност на хуманизма, ни е довело до това да мислим по-изначално същността на човека. С оглед на тази по-същностна хуманност на homo humanus се получава възможността да се върне историческият смисъл на думата хуманизъм, който е по-стар, отколкото погледнато исторически, е най-старият… Думата „humanum” насочва към humanitas, към същността на човека. Същността на човека е заложена в ек-зистенцията.

… Самият световноисторически момент подтиква към това да се събуди един спомен, който мисли не само към човека, а към „природата” на човека, не само към природата, а по-изначално към измерението, в което същността на човека, определена от самото битие, е у дома си.

Източник: Мартин Хайдегер „Същности”; издателство ГАЛ-ИКО, София 1993 г.;

Превод: Христо Тодоров; 

снимки: theeuropean.de; 1000wordphilosophy.com;