С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Мартин Валзер за потребността от оправдание, за Карл Барт и Франц Кафка

Автор: Превод: Господин ТоневИзточник: theeuropean.deСнимки: spiegel.de; detkempke.com;
Мартин Валзер за потребността от оправдание, за Карл Барт и Франц Кафка

Интервю с писателя Мартин Валзер

Мартин Йоханес Валзер е немски писател, роден на 24 март 1927 г. във Васербург на Боденското езеро. През 2016 г. списание „Цицеро” нарича Мартин Валзер най-важния интелектуалец на Германия. Публикуваме интервю на Мартин Валзер с германския журналист и предприемач Александър Гьорлах за „The European”.  

Въпрос: Вие говорите непрекъснато за една изначална потребност на човека от оправдание*. Откъде според Вас идва тази потребност?

Мартин Валзер: Може да се направи такъв извод от всичко, което хората са казали, мислили и писали, за да оправдаят себе си. По-рано хората се чувствали задължени към едно религиозно божество, за да предявят оправдание. Те не са можели да оправдаят сами себе си. Ето защо за тази цел те са имали нужда от една по-висша инстанция. Най-сетне от това са произлезли религиите с техните различни морални представи, тъй като хората като такива не са били в състояние да оправдаят сами себе си.

Заедно с духовния оттенък обаче, оправданието има също и социален компонент, както пишете Вие, например, спрямо бедните.

Да, това идва по-късно. В първоначалната потребност да се оправдаеш не се съдържа обаче нищо социално. В църковната традиция едва във времето на Лутер човек може да заслужи Божествената милост чрез делата си. При Августин и Павел това все още е било радикално забранено.

Тъкмо това ми импонираше много. Човек е бил задължен на един Бог, спрямо коготото е можел да направи малко. Някой е бил избран или не. Това е едно твърде радикално разбиране за човешкото съществуване – самият ти да можеш да допринасяш толкова малко. Колкото по-приложима става религията от Лутер насам, толкова повече неща човек трябва да прави, за да се чувства оправдан. При това непрестанно се разтваря първичната рана на състоянието да не си оправдан. Това е, което ме интересуваше – в тези неща намерих събеседници при авторите Франц Кафка и Карл Барт.

За Карл Барт религията, както тя се живее, е църковната религия, „използваемата” религия. Той иска да я преодолее, за да открие чистата религия. Религията, обаче, винаги е религия в употреба. Така че Барт търси нещо, което не съществува. Това звучи безнадеждно и затова малко нихилистично.

Думата нихилизъм не е подходяща за Барт, въпреки че понякога се използва за него. Според разбирането ми, той избягва всяко определение, защото деятелността му за вярата не престава в нито един момент. Тя може да е в един много негативен момент, но там тя не стихва. Когато той казва: „Не се надяваме на никаква надежда”, въпреки това има един времеви хоризонт. Място, на което новият свят и новият човек стават възможни. Не съществува момент, в който може да му се припише нихилизъм. Той не оставя нищо от превърналите се в уют отношения на евангелските църкви към Бога. Той унищожава тези структури. Въпреки това не може да се твърди, че той би намерил спокойствие в Нищото.

Критикaта на господстващите отношения, в случая критиката на Барт на църковните, е видна и за Вашата собствена биография.

Когато човек чете Карл Барт, тогава сигурно не само на мен ми се явява представата, че сме заспали и фабрикували оправданието от всички възможни ерзац удовлетворения. Разбира се, четенето на Барт може да даде подтик на някого да си забрани да заспива и да се задоволява с псевдооправдание посредством социални, политически и други биографични успехи. Но само това все още не е достатъчно. Ето защо за мен „Процесът” на Кафка е толкова важен. На тридесетия си рожден ден Йозеф К. трябва да даде в съда отчет за живота си в писмен вид. Когато той забелязва, че с това, което той трябва изложи като доводи, не може да оправдае съществуването си, започват неговите напразни усилия.

Той отива при адвокати, при хора на изкуството и най-накрая в църквата при свещеника. Колкото повече той полага усилия за собственото си оправдание, толкова по-ясно му става, че той не е оправдан. На него му липсва нещо. Който чете този роман на Кафка и не анализира тази тема, той всъщност изобщо не може да го изчете. Това е една толкова радикална книга. Краят на романа представлява едно инсценирано самоубийство на този Йозеф К. Това не може да се чете просто като белетристика.

Така стигнахме до първия въпрос, с който по-рано започваше катехизисът: „За какво сме на земята?” Не мислите ли, че човек би могъл да се примири и с това, че изобщо няма нужда от оправданието, за което той, наред с другото, е изнамерил религиозната метрика? Може ли да съществува такъв насочен в позитивното екзистенциализъм? Наричате това „Да на Не-то в света”.

Martin W

За това няма стандартен отговор. Всеки трябва да даде отговор за себе си. Онези, за които въпросът за оправданието по-скоро не играе никаква роля, са безинтересни от моя перспектива. Най-много ме интересуват такива характери, които не са се справили с натиска на оправданието. При това никога няма да избегнем и въпроса за вярата. Има или няма Бог остава решаващ въпрос, чийто отговор според Барт или Киркегор никога не може да се доведе до положителен край.

Точно както и този за оправданието. Йозеф К. е решил този проблем от словото Божие. За него е важно оправданието на себе си, към което той се стреми напразно. От своя страна Киркегор винаги свързва проблема за вярата с въпроса за Бога. За него на този въпрос никога не е отговорено положително, но още по-малко той се плъзва в някакъв нихилизъм. Просто това означава, че след всяко „Да” следва „Не” и обратно. Или както се казва при Киркегор: Големината на вярата се разпознава по големината на неверието. Виждам нещата по същия начин.

Тук Барт ми изглежда разбираем само в контекста на екзистенциализма. Има един човек, който не иска да изостави вярата, но и не може да я пресъздаде с класическите методи и аргументи на богословието. Има ли връзка между Карл Барт и екзистенциалистите?

Екзистенциализмът на Сартр няма нищо общо с Барт, може би по-скоро Камю. Сартр е изцяло вътре в света и му липсва усещане за отвъдното. Той винаги може да бъде оправдан чрез социална ангажираност. Тоест, това няма нищо общо с тези неща. Интересува ме обаче едно съвсем друго наблюдение. А именно, когато този проблем на  вярата се пробуди у някого, той няма вече да може да пристъпи толкова просто към дневния ред на обявилия се за атеист човек.

Той вече няма да може да намери покой в един лишен от напрежение атеизъм. Зад нас вече са 2000 години, формирани от отворения въпрос за Бога. Цялостното успокоение в днешния атеизъм, тоест и на интелектуалците, смятам направо за унищожение на нашата история на духа.

Как така?

Тъй като тогава би трябвало да кажем, че всичките те не знаят какво правят. Не може все пак в продължение на повече от 2000 години да приемаме въпроса за Бога за толкова важен и след това да пристъпим към дневния ред и да твърдим, че въпросът не ни интересува.

Скептицизъм, атеизъм, екзистенциализъм - това са течения, които винаги са съществували заедно с вярата в Бога, също и през изминалите 2000 години.

По мое мнение най-важната дарба, за да можеш да вярваш, е чувството за красивото. Ние имаме способността да смятаме нещо за красиво. Вземете Бах или Шуберт. Тяхната музика, отправена към Бога, е изпълнила и формирала земното ни съществуване. Ако в противовес на това човек може успокоено да си отдъхне, обявявайки се за атеист, тогава цялото това богатство на историята се губи. Тогава всичко това няма никакъв смисъл и не се знае, защо светът се разпада така нескончаемо и това няма край. Като свидетел на историята бях докоснат от тези мисли и това ме движи до днес. Не мога да се отърся от въпроса за Бога.

Трогнат съм от творенията на красотата, които религията донесе в света. Там се чувствам свързан и не мога да пристъпя към дневния ред на атеизма, именно защото имаме тази богата история към трансцендентност. Наред с музиката, това може да бъде въплътено чисто езиково, както при Карл Барт и Киркегор. Коментарът на посланието на св. апостол Павел до римляните от Карл Барт за мен беше 600 страници страстна проза, каквато преди това познавах само от Ницше. Само в Заратустра от Ницше има такава езикова страст. И тя не води до нищо. Този нов човек, свръхчовекът, не съществува. Няма историческо време, в което той действително ще съществува. Но съществува тази потребност, тази тенденция към това. От Ницше насам никой така страстно не е подлагал на съмнение позитивността.

Когато говорите както за Кафка, така и за Ницше, се позовавате на Исус. Какво е Христос за тези автори? И какво е Христос за Вас като писател?

Ако позволите, всъщност не мога да отговоря. Той е толкова много, във всяка възраст нещо различно. Не мога да кажа какво е той за мен. Не може да има никакво съмнение, че той е най-голямото предизвикателство в нашата живяна история. Ето защо Карл Барт казва също: „Без Възкресение няма нищо.” Впрочем, всички ние трябва да осъзнаем, че тук правим много заобиколки. Ако в личното си мислене човек кръжи около Исус Христос, не бива да очаква някакво известие само по себе.

Бих желал все още да се движа и вълнувам. * Концепцията за оправданието на богослова Карл Барт е една от най-важните за протестантската доктрина – „оправданието чрез вяра” (при католиците – и чрез добри дела), в православния вариант – концепцията за спасението. Съвършената проява на „оправданието” е оправданието на Христос. Христос е посредникът между Бога и хората, без Когото „оправданието” би било немислимо.

Източник: www.theeuropean.de; със съкращения;

Превод: Господин Тонев;

Снимки: spiegel.de; detkempke.com;