С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Макс Вебер: Политиката като призвание

Макс Вебер: Политиката като призвание

Лекция на Макс Вебер за политиката като призвание

„Политиката като призвание” е лекция на Макс Вебер (1864-1920), изнесена пред студенти в Мюнхенския университет през 1919 г., една година преди смъртта му. Максимилиан Карл Емил Вебер, роден през 1864 г. в Ерфурт, е считан за класик на социологията и на социалните науки. Публикуваме откъси от лекцията на социолога Макс Вебер „Политиката като призвание”:  

Какви вътрешни радости може да предложи политиката като „призвание” на този, който тръгва по нейния път, и какви лични качества изисква тя от него?

Първото, което тя осигурява, е чувството за власт. Съзнанието за влияние върху хората, за участие във властта над тях и преди всичко чувството, че и ти държиш в ръцете си нерва на исторически важен процес, е в състояние да издигне професионалния политик (дори ако той заема формално скромни длъжности) над равнището на всекидневието.

По отношение на него възниква въпросът: кои качества могат да му дадат надежда, че ще се окаже достоен за тази власт (колкото и тясно очертана да е тя във всеки отделен случай) и че ще се справи с отговорността, която ляга върху него? Тук навлизаме в областта на етичните въпроси, защото именно към тях се отнася въпросът: какъв трябва да бъде човекът, комуто е позволено да сложи ръка между спиците в колелото на историята.
 

Страст, чувство за отговорност, верен поглед
 

Може да се каже, че три качества са в най-голяма степен решаващи за политика: страст, чувство за отговорност, „верен поглед”.

Страстта в смисъл на привързаност към делото: страстно отдаване на едно „дело”, на онзи Бог или Демон, който е повелител на това дело. Не в смисъл на онази вътрешна нагласа, която моят покоен приятел Георг Зимел наричаше „стерилна възбуденост”, така присъща на определен тип предимно руски интелектуалци, а именно една преливаща от пусто в празно „романтика на интелектуално занимателното” без всякакво делово чувство за отговорност.

Защото голата страст, колкото и истинска да ни се струва, разбира се, не е достатъчна. Тя никого няма да направи политик, ако, явявайки се в служба на едно „дело”, не превърне отговорността към същото това дело в пътеводна звезда на действието.

Ето за тази цел – и това е решаващото психологическо качество на политика - се изисква верен поглед, способността с вътрешна съсредоточеност и спокойствие да оставиш реалностите да въздействат върху теб, т.е. необходима е дистанция спрямо вещите и хората.


„Липсата на дистанция” сама по себе си е един от смъртните грехове на всеки политик и едно от онези качества, чието насаждане сред младото поколение наши интелектуалци ще ги осъди на неспособност в политиката. Понеже проблемът се състои точно в това, как да се съвместят в една и съща душа и горещата страст, и хладният верен поглед?
 

Отдаване на политиката и тщеславие


Политика се прави с главата, а не с други части на тялото или пък с душата. И все пак отдаването на политиката, ако не е фриволна интелектуална игра, а истинско човешко действие, може да се откърми единствено от страстта.

Но този пълен душевен самоконтрол, който характеризира страстния политик и го отличава от чисто „стерилно възбудения” политически дилетант, е възможен само с помощта на привичката към дистанция. Силата на политическата „личност” означава да се притежават на първо място тези качества. Поради това политикът трябва ежедневно и ежечасно да превъзмогва един съвсем тривиален и твърде „човешки” враг – най-обикновеното тщеславие, смъртен враг на всяка преданост към делото и на всяка дистанция, която в дадения случай е дистанция спрямо самия себе си.

… Има само два вида смъртен грях в областта на политиката: отчуждаването от делото и често пъти, макар и невинаги идентичната с това липса на отговорност.

Тщеславието е нуждата да се покажеш на колкото се може по-видно място, изкушава най-силно политика да извърши един от двата гряха или и двата едновременно. Още повече че демагогът е принуден да разчита на „въздействието” си и тъкмо затова винаги е изправен пред опасността да се превърне в актьор и да не приема сериозно отговорността за своите постъпки, а да се интересува само от впечатлението, което създава.
 

Етика на убежденията и етика на отговорността


Ние трябва да сме наясно, че всяко етично ориентирано действие може да варира между две коренно различни , непримиримо противоположни максими: то може да е ориентирано според „етиката на убежденията” или според „етиката на отговорността”. Това не означава, че етиката на убежденията се идентифицира с безотговорността или че етиката на отговорността предполага липса на убеждения. За това не може да става и дума.

Но има огромна разлика дали човек ще се ръководи от етиката на убежденията – казано с езика на религията, „християнинът твори добро и оставя делата си в Божиите ръце” – или ще действа според етиката на отговорността. Т.е. ще отговаря за (предвидимите) последици от своите действия.


Макс Вебер (с шапката) на конференция в Бург Лауенщайн (Тюрингия) през 1917 г.
 

Действия от убеждения и от отговорност
 

Ако последиците на едно действие, произтичащо от чисто убеждение са лоши, той (човекът, който се води от етиката на убежденията) счита за отговорен не действащия субект, а света, глупостта на другите хора или Божията воля, която така е наредила.

Обратно, действащият според етиката на отговорността се съобразява тъкмо със свойствените на обикновените хора недостатъци. Той няма никакво право, както вярно е забелязал Фихте, да предпоставя човешката доброта и съвършенство, и не си позволява да прехвърля последиците от своите действия (доколкото може да ги предвиди) върху други. Той ще каже: тези последици се дължат на моите постъпки.

Докато носителят на етическо убеждение се чувства „отговорен” единствено да не угасва пламъкът на протеста срещу несправедливия обществен ред. Постоянно да разпалва този пламък е целта на неговите напълно ирационални от гледна точка на възможния успех действия, които трябва да служат само като пример за подражание.

Но с казаното дотук проблемът далеч не се изчерпва. Никоя етика в света не може да заобиколи факта, че постигането на „добри” цели в много случаи е свързано с използването на морално съмнителни или дори опасни средства, а също с възможността или дори с вероятността за лоши странични последици.
 

Допълване на етиката на убежденията и етиката на отговорността


Но дали човек трябва да действа според етиката на убежденията или според етиката на отговорността, кога според едната  и кога според другата, за това предписания не могат да се дават.

Само едно можем да кажем: ако днес политиците на убежденията почват така внезапно масово да избуяват и да разгласяват паролата: „Светът е глупав и подъл, а не аз; отговорността за последиците засяга не мен, а другите – тези, на които служа и чиято глупост или низост ще изкореня” – тогава откровено ще заявя, че първо бих потърсил вътрешния център на равновесие, който стои зад тази етика на убежденията.

Имам впечатление, че в девет от десет случая става дума за вятърничави особи, които не чувстват реално с какво се захващат, ами се опиват от романтични усещания. Чисто човешки подобни хора не ме интересуват особено и въобще не са в състояние да ме развълнуват.

Докато вълнението е неизмеримо, когато някой зрял човек – без значение млад или стар – действително и с цялата си душа поеме отговорността за последиците и в един момент каже: „Не мога да постъпя иначе, държа на моята позиция”. Това вече е истинска човешка постъпка, която трогва. Подобно състояние би трябвало, разбира се, да настъпи някога за всеки един от нас, който не е душевно мъртъв.

В това отношение етиката на убежденията и етиката на отговорността не са абсолютни противоположности, а се допълват взаимно и едва взети заедно, изграждат истинския човек – този, който може да притежава „призванието за политика”.
 

Човекът, който има „призванието” за политик


Политиката означава мъчително, бавно дълбаене в яки греди, извършвано едновременно със страст и верен поглед. Напълно вярна е мисълта, потвърдена от целия исторически опит, че възможното не може да бъде достигнато, ако в света отново и отново не са се стремили към невъзможното.

Но човекът, способен на това, трябва да бъде водач и още – той трябва да бъде в най-простия смисъл на думата герой. Също тези, които не са нито едното, нито другото, трябва да се въоръжат с онази твърдост на духа, която няма да се сломи от рухването на всички надежди; да се въоръжат с нея още сега, защото иначе не ще могат да осъществят дори това, което е възможно днес.

Само този, който е уверен, че няма да се пречупи, ако от негова гледна точка светът се окаже твърде глупав или твърде подъл за това, което той иска да му предложи; този, който въпреки всичко би казал: „и все пак!” – само той има „призванието” на политик.

Източник: Макс Вебер, „Политиката като призвание, Науката като призвание”, издателство „Рива” ЕООД;


Снимки: counter-currents.com; elmundo.es; bildarchiv preussischer kulturbesitz;