С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Майкъл Новак за преприемчивостта и радостта от откритието (2 част)

Майкъл Новак за преприемчивостта и радостта от откритието (2 част)

Комунизмът се опита да изличи образа на Твореца в човешката душа

Когато телата болят от побоите, от електричеството, с което са изтезавани, от това, че са държани часове наред мъчително сгънати, изпитвайки непосилна болка – в това състояние те повече от всякога научават нещо друго. Научават, че светлината вътре в тях, на която се стремят да останат верни, светлината на истината (или поне волята да не станеш съучастник в лъжата) не е напълно част от тях самите.

Разбира се, първоначалното им чувство е, че остават верни на себе си, опирайки се на собствените си умове и воли. Когато болката обаче стане достатъчно силна, става ясно, че човекът всъщност не страда заради себе си. Ако това беше така – защо просто да не се предаде и да не премахне болката? Защо да не е практичен?

Изглежда обаче, че като остава верен на истината и призовава упоритата храброст на волята си, човекът по-скоро отвръща на нещо, което не принадлежи нему, нещо, което зове (макар безгласно) извън собствения му ум и воля, нещо, което във всеки случай не може да бъде сведено до неговия разум.

Светлината в моя ум (пред която се опитвам да съм честен) е, така да се каже, нещо, в което аз участвам и което не е сводимо до мен. Светлината утвърждава свободата ми и става по-ярка от собствените ми действия на отговорност пред мен. Тази светлина твърде много напомня на онова, което хората имат предвид, когато говорят за Бога (т.е. хората, които атеистът по-рано не е можел да разбере).

И все пак (както настоява и Йоан от Кръста) на мястото, където бихме искали да е Бог, „никой не се появява”. Само безмълвие. Празнота. Нищожност. Ала именно от празнотата струи сила и от нея се чувстваш все по-силен, и по-утешен – независимо от от убийствената болка и изтощението, и унинието – от каквото и да било преживяно преди. И се чувстваш истински.

По този via negative (път на отрицанието) пътникът не вижда нищо, не чува божествени гласове, не усеща тайнствено „присъствие”. Той няма, така да се каже, повече „свидетелства” за Бога, отколкото е имал преди, когато е наричал себе си атеист. Но вече не може да се нарече така. Той е разбрал, че вече не би могъл вярно да опише себе си като атеист.

Дошъл е до прага, където пребивава Бог, до тъмното и неясно познание, което носи със себе си непогрешимо свидетелство на онези, които вземат участие в него. Той може и да не е готов да каже, че „вярва в Бог”, но сега притежава опита, който му позволява да знае за какво са говорили другите.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В самия акт на вярност към светлината – в решението да не бъде доброволен съучастник в лъжата – човекът е осъзнал едно измерение на съществото си, което не е дори зървал преди в подобна съвършена яснота. В това съзнание той осъзнава могъщото лично достойнство. Впечатлява го неговата неотемност. То не може да му бъде отнето без неговото съгласие, освен ако той не бъде просто унищожен.

Падането на комунизма ни накара да се изправим срещу един от най-дълбинните уроци, които получихме от седемдесетгодишното бедствие на човечеството. Дори в празнотата, чистата воля да не се отвърнеш от светлината, да не станеш съучастник в лъжата, довежда до онази празнота, в която Бог пребивава тъмно.

Преди своя крах през 1989 година, комунизмът беше насочил скритата си артилерия и върху човешкия капитал на своите хора, особено върху човешкия капитал, който ги правеше способни за лична икономическа инициатива. Когато дефинира природата на капитализма обаче, Маркс прави една очевидна грешка.

Той смята, е капитализмът се състои от три институционални плана: 1) лична собственост; 2) система на пазарния обмен; 3) частно натрупване на печалби. Тези три институции обаче, до една са до-капиталистически. Могат да се открият в библейските времена (и дори по-рано), докато учените утвърждават, че „капитализмът” е нещо много ново, всъщност модерно и твърде различно от традиционната система, базираща се на частната собственост, на пазарите и печалбата.

Макс Вебер датира раждането на капитализма след протестанската Реформация (което също е погрешно, но показателно като ориентиране). В осемнадесети век Адам Смит, Дейвид Хюм и други в Шотландия и Англия, привеждат доводи в полза на една нова система, определящата динамика на която е трябвало да бъде инвенцията (синоним – въображението) и предприемчивостта. Капитализмът приложи въображението и практическата интелигентност, за да създаде нови стоки и услуги, липсващи при по-ранните системи като аграрната, феодалната и търговската.

Капитализмът преди всичко е низ от човешки навици – добродетели, в старомодния смисъл на думата, естествени и заучени наклонности. Добродетелта на предприемчивостта се състои в един както умствен, така и морален навик. Умственият навик е в това, да се забелязва – често преди другите да са успели – новата креативна икономическа възможност, новите стоки, които да бъдат създадени или новите начини за тяхното създаване, да се новаторства, да се изобретява.

kreativ

Моралният навик е да притежаващ реализма, практичността, умението и упоритата настойчивост да превръщаш идеите в реалности, т.е. да накараш идеята да заработи. Не всеки, който притежава единия от тези навици, има и другия. Предприемчивостта изисква и двете.

Предприемчивостта напомня творческия навик на художника, който дава живот на неща, които никога не са съществували. Водещите в бизнеса нерядко проявяват тщеславие по отношение на своите творения, също както и всяка примадона.

Както обяснява това Дейвид Ландис от Масачузетския Технологичен институт в изследването си „Богатството и бедността на народите” – една от основните причини за икономическото първенство на Запада е в „радостта от откритието”, което се преподава на иудеите и християните чрез учението, че всяка жена и всеки мъж са сътворени по Божий образ, по образа на Твореца, и са призвани също да бъдат творци.

Не е нужно да споменаваме, че комунизмът се опита да изличи този образ в човешката душа и да лиши обществото от социалната подкрепа, която през вековете е допринасяла за неговото процъфтяване. Икономическата инициатива беше забранена.

От добрия социализъм се очакваше да бъде възприемчив за колективната воля и в нея да заглушава личната креативност. Частната собственост беше отменена. (Дори през 1986 година по протежение на мрачната река в центъра на Москва, нощем още светеха огромни червени букви: „Същността на социализма е в отмяната на частната собственост”).

Системата на пазарния обмен беше изместена от една система на национално планиране, в която всеки месец бюрократи определят цените на повече от двадесет милиона различни артикули, без отношение към стойностите, желанията или усилията, употребени от индивидуалните купувачи и продавачи. Епистемическите (отнасящи се до познанието и разума) проблеми бяха неразрешими, както Лудвиг фон Мизес беше предрекъл още през двадесетте години на двадесети век.

Освен всички други беди, комунизмът прекъсна връзката между икономическото усилие и възнаграждението. Той забраняваше частно натрупване и в замяна установи политическите предимства като отплата на верните му – включващи жилищни квартири, вили, автомобили и „ведомствени” магазини.

Със съкращения от списание „Християнство и култура”, брой 9 , 2004 година;

Превод от английски: Слава Янакиева;

Снимки: vebidoo.de; greatthoughtstreasury.com;