С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Есе на Симеон Янев: Консерваторът Тодор Икономов и нашето време (2 част)

Есе на Симеон Янев: Консерваторът Тодор Икономов и нашето време (2 част)

Есе на писателя Симеон Янев

Някога Тодор Икономов е бил единственият, който е провидял през възторзите от победите в Съединението и разгрома на сръбския агресор опиянението, което ще доведе до разгромите ни в Междусъюзническата и Първата световна война. И до кръвопролитията, и гражданската война от 1923-25 година в необмисленото увлечение по всяка нова (и дошла отвън) идея.

И най-после до деградацията ни като народ, повярвал, че разрушението из основи на старото може единствено да доведе до съзидание в новото.

Но нека се върнем към живия Тодор Икономов и неговото време.

***

Всичко у него е на обратно от това, което се случва и приема за исторически дадено в бъдещето. Като млад той приема унията (идеята за преминаване към католическата религия и изоставяне на православието, за да добием защитата на Запада – б.м.).

Но влязъл в униатските среди, бързо се разочарова от хората, които я движат, и скъсва решително с нея. По-късно по време на революционния подем през 70-те години, когато започва подготовката на Старозагорското и после на Априлското въстание, и когато всички са възпламенени да очакват успеха, той вижда в това само „голяма наивност”.

Подир това в края на 1876 година, когато се свиква Цариградската конференция по българския въпрос, а след нея Русия започва и подготовката за война, той предприема неочакван и като че нелогичен в потока на събитията политически ход: пише писмо до Великия везир, в което предлага (ако би се приело предложението му) блокиране на задаващата се война.

„Аз лично – признава той в мемоарите си - от мене си пратих мемоар до Митхат паша в Цариград ... и като му доказах защо стават вмешателствата на силите в делата на държавата ... приканвах везиря да направи това, което направи Австрия с Унгария, сиреч да се отдели България на особна държава, пак под султанско главенство, но с особено управление и с порядък съвременен.”

По същия  асистематичен начин, както вече се каза, посреща и Съединението; за него то е авантюризъм. Дори когато всичко завършва благополучно след разгрома на сръбските агресори и съглашението с Турция, Икономов вижда в него повече вреди, отколкото ползи за България.

„То – пише той в дневника си от 16 февруари 1886 година – докара въпроса за политическото ни съществование до проблематичност, скара ни с Русия, подвърга Отечеството ни на икономическо разорение и ни нанесе материална повреда, която никакви съглашения посем-сега не ще бъдат в състояние да изкупят.”

***

Ако се запитаме кое е общото между всичките тези, изглеждащи парадоксални пред историческите резултати разсъждения, можем да получим отговор, който дава обяснение за логиката на един от най-странните, но и оригинални наши политически мислители – логика, в която аналитичният ум предвижда с ходове напред негативните резултати от недообмислени действия и предлага алтернативи, които изключват всякакви рискове на цената на търпението в политическата игра.

Тончо Жечев определя този ум по същия парадоксален начин: като „революционер между черковниците, като консерватор сред либералите и либерал между консерваторите”.  



Без Тончо Жечев Тодор Икономов още много години щеше да почива в архивите на историята

Дори да не приемем тази ефектна парадигма на един драстично нестандартен ум, не можем да не се съгласим, че самата житейска съдба на Икономов е най-силното, макар и трагично доказателство за неговата изключителност в българския политически живот.

Той е онова, което е липсвало в българската политика през целия двайсети век и, за съжаление, с очебийна необходимост и през първите двайсет години на двайсет и първия – желязно обоснованото друго мнение, което се самообосновава най-дълбоко от принцип съвършено прост и съвършено труден за следване: „работил съм всякоги по съвест и никому не съм раболепствал.”

Той е и това, което едновременно драматично и трагично е липсвало в годините на най-големия ни възход, както и в годините на дълбоките ни падения. Най-определено в годините преди Балканската война, когато се сключва недообимисленият балкански съюз – изходна причина за трагичната ни съдба през целия двайсети век и досега – желязното мнение, което се самообосновава от съвест, която безпощадно отчита всичко негативно, а изглеждащо позитивно и уж безпроблемно, за да се окаже в действителност съкрушително.

Ето как самият Тодор Икономов през 1887 година, в оная щастлива България след успешното Съединение и победната война срещу сръбския агресор, определя своето политическо поведение, тогава така драстично несинхронно със случилите се политически резултати:

„Аз се боях – пише той, – че с неуместните движения ще си накликаме големи беди и ще се подвъргнем на немилостиви изтребления и по-тежка участ. Народът не съзнаваше още потребността за свобода, сам не можеше ни да я добие, ни да я защити, а водачите за това му липсваха съвършено.”

***

На неговите страхове и предупреждения никой и тогава, и в историята после не е обръщал внимание. Резултатът е такъв, какъвто го знаем: четири национални катастрофи, три пъти тотално сриване на икономиката и започване от нулата, а след последната – тотално унищожаване на българското село, загуба на население от два – два и половина милиона души, безгранично униние и пълно безразличие към собствената съдба.

***

Каква може да бъде съдбата на един консерватор в България – страна на вечно прогресивните хора с безчислено прогресивните им преходи?

Тодор Икономов – учител, писател, издател – един от активните дейци в черковната борба; след Освобождението един от водачите на Консервативната партия, окръжен управител на Шумен, два пъти министър, но преди всичко рядък политически мислител  и анализатор умира на 54 години след опит да посегне на живота си и последвало психическо разстройство.

„Никога в живота си не съм бил честит – пише той в текст под заглавие „Последна дума“...Мъчно е да гледаш, че мненията за умереност и предпазливост {в България} не само не се слушат, но и се тълкуват в най-злочест смисъл.”

И завършва: „...от идущите поколения ще чакам аз приговор какво зло съм направил на Отечеството си и защо ме е толкова наказало”.  


В хода на прогреса приговорът още не е излязъл и изглежда едва ли ще излезе. Но необходимостта от едно консервативно политическо мислене все така липсва и в днешния ни политически живот, обременен от страсти и пристрастия, които продължават да излизат солени на изстрадалия български народ.

* Основният източник при написването на това есе за Т. Икономов е изданието „Тодор Икономов, Мемоари. Изд. Български писател, София, 1973 г.”

Снимки:  sofiaculture.bg; www.kevorkkevorkian.com;
Източник: списание InSpiro- www.inspiro-bg.com;