С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Интервю с кинорежисьора Фатих Акин

Автор: Превод: Господин ТоневИзточник: „Galore.de”Снимки: dbutzmann.de; ndr.de;
Интервю с кинорежисьора Фатих Акин

 Фатих Акин: „Храна за душата” е история за любовта и раздялата

Публикуваме откъси от интервю на германския режисьор от турски произход Фатих Акин, роден през 1973 г. в Хамбург.

Въпрос: Г-н Акин, Вашият филм „Срещу стената” („Gegen die Wand”) беше отличен със Златна мечка на Берлинския филмов фестивал. Животът Ви след получаването на тази награда промени ли се?

Фатих Акин: Сигурно щях да имам синдрома на Кърт Кобейн, ако успехът беше дошъл за една нощ. Вероятно нямаше да се справя. Но след първите си три филма бях постоянно разпознаван в клубовете и във ВИП-кръговете. Само че това ставаше по-дискретно. Но покрай превъзнасянето в небесата след успеха на „Срещу стената” хората вече ме заговарят, докато си купувам мляко. Дори в тази част на града, за която винаги съм си мислил, че хората ме познават и изобщо не им пука дали си известен или не. Искам да бъда свободен, но вече не съм.

Вашият баща идва през 1966 г. като гастарбайтер в Германия от рибарското селище Зонгулдак. Във филма поставяте темата за конфликта между традиционалисткото първо поколение и неговите непокорни деца. Почувствахте ли филма като огледало на своя живот?

Всъщност филмът ми е публичен знак на уважение към турското кино на шейсетте и седемдесетте години. В превод жанрът означава „зелена елха”. Родителите ми познават тези филми. Освен това аз съм техен син, те знаят как живея, как говоря. Не очакват някой хубавичък филм от сина си.

Вие стигнахте върха на филмовия бранш. Каква беше мечтата на родителите Ви през 1966 г., когато дойдоха в Германия и забравиха да се върнат?

Мисля, че те са имали мечтата да се върнат. Но мечтата остана една илюзия. Те искаха да спечелят пари в Германия, за да си купят къща в Турция, в която всички ние да можем да живеем заедно. Джон Ленън го е изразил най-добре: „Животът е това, което се случва, докато ревностно кроим други планове”. Моите родители са щастливи в Германия. Днес. През първите десет години в Хамбург майка ми е страдала доста. Междувременно двамата вече не работят и живеят половин година оттатък и половин година тук. В крайна сметка те са щастливи, защото по-големият ми брат и аз живеем тук.

Как са започнали тук?

На равнището на екзистенц-минимума. Баща ми работеше 35 години в едно и също предприятие като фабричен работник. А майка ми до момента, в който се е запознала с баща ми, е работила като учителка в Турция. Тя въобще не искаше да дойде в Германия. Не я задоволяваше да бъде домакиня тук в Германия, тя наистина беше пионер. По-късно работеше като чистачка, за да научи немски език. Преди това имаше бегли контакти с германците. Когато през 1978 г. град Хамбург започна да назначава турски учители, майка ми води битка, докато получи работа. Това създаваше и конфликти между родителите ми. Баща ми не искаше тя пак да работи. Но майка ми се наложи.

akin

Вашият филм беше продаден в 35 страни. Можете ли да продължите мечтата на родителите си? Станахте ли с филма поне богат?

Не. Снимането на филма беше много уморително. Исках да не правя нищо една година и действително да си купя къща. Но финансовата реалност изглежда по-различно. Не съм заснел „Чудото от Берн” (филм на режисьора Зьонке Вортман) и „Сбогом, Ленин” (филм на режисьора Волфганг Бекер) с шест милиона зрители. Вместо това една дискова херния ме направи на нищо. Лежах неподвижно в продължение на дни като костенурка на гърба си и почти полудях. Така че трябваше да работя, за да преодолея заболяването. Без концепция за шест дни написах сценария на филма „Храна за душата” („Soul Kitchen”).

Един цял сценарий с 120 страници?

Точно така. Трябваше да счупя личен рекорд. Всъщност исках да го направя за 48 часа. Франсис Форд Копола вече беше успял да напише сценарий в рамките на 48 часа. Моник, жена ми, прочете след това написаното и го намери за добро. Партньорите на моята продуцентска филмова компания „Corazon” бяха очаровани.

Във филма „Срещу стената” открих един вид собствен стил. „Храна за душата” е любовна история и история за раздялата. Отнася се за кризата при тридесетгодишните. За любов и кариера, и за това, че двете заедно не могат да се постигнат. Любовта има отношение към времето. Имаме нужда от време един за друг. Имам чувството, че много хора са подстрекавани от медиите към нетърпение.

Във всеки случай това е една сърдечна любовна история. „Храна за душата” е филм също и за приятелството, за любовта и за въпроса: всъщност къде отиваме в живота? Въпросът, който ще ме придружава до последния ми дъх.

Животът Ви след сватбата промени ли се?

Всъщност животът не се променя чак толкова, така че човек няма нужда да се страхува от това. Но чрез тази официална стъпка се мисли по-скоро за двама, а вече не само за себе си.

За първи път станахте ко-продуцент с продуцентската компания Corazon. Защо?

Още от първия си филм мечтаех да създам собствена продукция. „Срещу стената” стана моят най-личен филм. Исках да снимам хронологично, което е необичайно. Затова се включих. Исках да работя в стила на моите големи образци, режисьорите на независимото кино като Джон Касавитис и Пазолини.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от сайта „Galore.de”;

Снимки: dbutzmann.de; ndr.de;