С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Иван Шишманов: Западноевропейското и българското Възраждане (2 част)

Иван Шишманов: Западноевропейското и българското Възраждане (2 част)

Проф. Иван Шишманов за успоредиците у нас и на Запад

Но има един момент в българската история (това беше в XII век, още преди Иван-Асеня II, в царуването на Калояна, 1197-1207), когато България без малко щеше да стане причастна на западноевропейската култура. Както е известно, Калоян получи царска корона от папа Инокентия III. Така още 60 години преди да се роди Данте, Калоян завърза близки отношения със западноевропейския мир и изпрати даже на папата две деца, Василий и Витлеем, в Рим, за да изучават латински език.

Ето какво пише Калоян в 1204 г. на папа Инокентия III, като му препоръчва двете деца: „Аз ви ги давам да научат латински, защото нямам тук граматик, който да е способен да ми превежда вашите писма. Когато научат езика, върнете ми ги.” Калоян праща едновременно на папата няколко дара: две свилени мантии и една камила. Писмото завършва с обещанието на Калояна, че когато ще праща занапред посланици на Негово светейшество, да бъде уверен, че няма да го забрави.

От възторжения тон на писмото може да се заключи, че Калоян наистина сериозно е имал намерение да се хвърли в обятията на Инокентия, който му изпратил и специални легати.

Така че въпросът не е съвсем безосновен: какво участие би взела България в западноевропейския ренесанс, ако планът на Калояна би се осъществил? Но тоя план много скоро се осуети. Защото явно е, че Калояновите намерения нямаха нищо общо с религиозните чувства и съзерцания на царя, а бяха му подсказани от чисто реално-политическите му интереси. Калоян искаше очевидно да има царска корона; Византия не му я даваше. Той се обърна тогава към Рим.

Има обаче нещо по-важно. Западноевропейският ренесанс е и един от най-крупните социално-икономически феномени. Неговите типични черти, неговата психика, неговата теория и практика се обясняват днес и от дълбоките промени в обществения и стопанския строй на средния век: от прехода на средновековното натурално стопанство към капиталистическото и от икономическото засилване на италианското гражданство.

А България не само в XII век, а и до края на своето политическо съществование не притежаваше едно съзнателно гражданство, каквото беше италианското (по-после и френското, английското и немското). България, тогава една феодална държава, проявяваше тепърва наченки на един комунален живот. При такова слабо обществено-икономическо развитие България не беше още зряла да възприеме обновителните иден на ренесанса.

Това го доказа и Византия, която има наистина известни заслуги за генезиса на италианския ренесанс, но сама не можа да се освободи от средновековната схоластика дълго време и след падането на Цариград. Защото влиянието на една култура върху друга предполага винаги известно сходство в социалната психика и социалния строй.

Най-многото, което може да се каже прочее в случая, е (като се имат предвид отбелязаните по-горе симптоми на възраждане в епохата на Ивана-Александра и Евтимия), че ако България не бе паднала под турско иго и бе запазила непрекъснато своята политическа и икономическа независимост, тя щеше много по-скоро да се развие благодарение на свободните си връзки с останалия свят и по-рано щеше да догони западноевропейските културни народи.

Тъй като съдбата реши иначе, българското възраждане се начена четири века след западноевропейското.

Ала при всичката голяма разлика по време не може да се откаже, че между едното и другото възраждане има няколко очевидни аналогии.

Наистина нашият ренесанс няма нищо общо с възкресението на класицизма или със сливането на античното с християнското, или с еманципацията на човека от оковите на средновековния авторитет и с възникването на критицизма (Буркхард, Фойгт, Корелин и др.). В нашия ренесанс не се касае и за дълбоки промени във възгледите на религия, наука, на личен и обществен морал и на естетични принципи Пайсий не е като Петрарка възвестител на една целна система от нови идеи, желания и чувства на един нов мироглед.

Ала възраждането вече само по себе си, като процес, представя у нас и на Запад известни успоредици:

1. Ренесансът и тук, и там не е един случаен скок, а се подготвя медленно и в предходната епоха. Тая епоха е средният век. Разликата в случая е тая: че средният век в Италия се свърши в началото на XIV, а в България средновековието трая почти до края на XVIII столетие.

2. И тук, и там носител на ренесансовите идеи е главно обществено-икономически развитото гражданство.

3. И тук, и там като вожд на движението се явява една крупна личност: в Италия – Петрарка, в България – Паисий.

Car kaloyan
Цар Калоян – победителят на латините. „Калояновата конница”; автор: Васил Горанов

4. Което особено сближава нашето възраждане със западноевропейското, то е новият възглед на националното, на националния дух и в свръзка с това възвръщането на език и литература към техния първоизточник.

Италианските хуманисти, колкото и да правят повечето впечатление на космополити, колкото това да се вижда парадоксално, бяха именно големи патриоти и горди със съзнанието, че са потомци на древните римляни. Някои италианци бяха възмечтали още в средния век да възстановят древните политически учреждения на своите славни праотци. Един екзалтиран монах, Арнолдо ди Бреша (Brescia), още в XII век се опита да възкреси старата римска република.

Един век по-късно синът на един кръчмар, Кола ди Риенци (1313-1347), се провъзгласи, по пример на древните римляни, за народен трибун.  В това време и Данте, и Петрарка, както по-късно и Макиавели, бяха големи патриоти и с всички средства се стремяха към обединението (unita) на Италия. Петрарка бе влюбен в развалините на Roma aeterna, mater usrbis, които възбуждаха у него елегични патриотични чувства.

Убедени, че са потомци на древните римляни, италианските хуманисти предпочитаха да пишат латински. Латинските поети бяха за тях национални поети. Италианският език бе латинско наречие, което се е образувало под влиянието на варварите (етруски, лонгобарди и пр.). Още Данте мислеше, че пишейки италиански, употребява един прастар латински диалект, по-стар даже от класическия латински език, който според него е плод на изкуствен подбор.

Някои хуманисти прямо съжаляваха за това, че Данте не е написал великата си поема на латински. Петрарка съчини на латински своя епос „Africa”, защото главният й герой е гордостта на Рим, Сципион Африкански.

Е добре, не е ли най-голямата заслуга и на Паисия, че той пръв събуди у българина националното чувство, чувство на гордост от своето минало?

Ако италианските хуманисти се славят с Рим, с неговата история, неговите учреждения, неговите императори и поети, Паисий се гордее, че „от всего славянскаго народа най-славни били болгари. Прво се они царе нарекли, први они патриарха имели, прво се они крестили, най боле земла они освоили и тако от своего народа славянскаго най силни и честни били и први свети славенски от болгарски род и език просиал.”

И това е именно, което отличава Паисия от неговите предшественици – дамаскинари – и което му дава и право да се смята за вожд на българското възраждане. Изтъкнах и аналогията между стремежа на италианските хуманисти да употребяват изключително латинския език като език на литература и образованост и тоя на нашите първи будители, първи хуманисти, да се върнат към „сладчайшата матерь” на българския език – славянския.

И наистина, много отдавна ли е, когато и новобългарският простолюден език се смяташе за „подъл”, а членовете за „гнусота”? Някои наши просветители не се ли въодушевяваха от идеите, които доведоха и италианските хуманисти до съдбоносното решение да пожертват родното си наречие за латинския език?

  „Славянобългарското” течение в нашата литература няма ли същото оправдание като бляна на италианските хуманисти: да възвърнат златния век на Августа? Няма, освен да заместим Августа – със Симеона. Даже псевдонаучният спор на хуманистите за варварския произход на италианския член напомня за генезиса на новобългарския.

Заслужава да се отбележат още две, ако и по-малки аналогии между западноевропейското и българското възраждане:

1. Усилващата се роля на личността.

2. Вярата и на двете епохи във високата ценност на знанието, на науката и просветата.

Пайсий е несъмнено първата по-голяма личност в нашата нова литература, ако и да има предшественици.

Колкото за високото звание, което нашето възраждане отдава на знание и просвета, за това могат се намери, както е известно, доста доказателства в книгите, в проповедите и в практичната дейност на всички наши просветители, начинайки още от Паисия.

Изтъкнах дотук някои аналогии между западноевропейското и българското възраждане, разбира се, не с цел да сравня две толкова неравни величини (нигде като в ти успоредици не е по на място френското изречение – toute proportion  gardée ), а за да покажа, че имаме действително и ние право да говорим за една епоха на възраждането с много от симптомите, които отличават западноевропейския ренесанс.

Дойдем ли да сравняваме не само симптоми, но и резултати, там, естествено, погледите ни трябва да бъдат обърнати не към Западна Европа, а към Гърция, която благодарение на благоприятното си географско положение и на доста ранните си и широки икономически сношения се подложи не само на косвеното, но и на прямото влияние на Италия.

И тепърва чрез Гърция това влияние се упражни отчаст и върху нашето възраждане.

Иван Шишманов, „Български критици”, студии, рецензии, спомени, писма

Български писател, София, 1969 г.; снимки: vidin-online.com; zarata.org;