С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Дени дьо Ружмон – Приказка за луди: Хитлер, антипророкът на нашето време

Дени дьо Ружмон – Приказка за луди: Хитлер, антипророкът на нашето време

Дени дьо Ружмон за злото и неговата зараза

Най-бележитият съвременен теолог Карл Барт писа: „Пророкът няма биография. Той се издига и пада ведно с мисията си.” Така е и с Хитлер, антипророкът на нашето време.

През март 1932 г., непосредствено след една среща с млади френски и немски революционери, която се беше състояла във Франкфурт „в плен на карнавала и на тревогата”, говорих за „последния карнавал на тази буржоазия, на чиито патинирани съкровища току-що се бях любувал във високото семейно жилище на Гьоте”. Точно единадесет месеца по-късно Хитлер взе властта.

... През юли 1939 г. висшият комисар К. Ж. Бургхарт е приет на аудиенция от Фюрера: става дума за един последен опит да се спаси мирът. Хитлер отваря албума, в който залепват всеки ден излезлите за него статии в чужбина. Той посочва една изрезка от „Курие дьо Сент-Етиен”, озаглавена „Фюрерът изгуби войната на нерви.” Той избухва в безумна ярост.

„Виждате ли - крещи, - принуден съм да воювам с Полша, щом пишат подобни неща за мен.” Бургхарт го пита защо отдава такова внимание на някакъв провинциален вестник. „Защо ли? – простенва Фюрерът. – Защото аз съм нищо. Аз имам само престижа си пред моя народ! Аз съм обикновен човек от простолюдието. Ако загубя престижа си, загубвам всичко! Вие, господин Бургхарт, знаете кой сте, Вие принадлежите на голямото семейство Бургхарт от Базел. Вие бихте могли да се надсмеете на подобна статия. Но аз съм само един пролетарий!”

... Разбира се, Хитлер не беше Дяволът. Ала някои са мислели така, защото са го изпитали в негово присъствие: от тръпката на свещен ужас разбирали, че той е обладан от някой „дух”, от някой „трол” или някоя „сила”, както свети Павел обозначава второстепенните духове, които могат да попаднат в нечие тяло и да го завладеят.

Чувал съм го да произнася една от големите си речи и го видях на излизане от тази церемония прав в колата, която бавно се движеше по една не много широка, зле осветена улица. Само един ред есесовци го отделяха от тълпата. Аз бях на първия ред, на три метра от него, вървях успоредно с колата. С ръце в джобовете на пардесюто ми. Един опитен стрелец би го улучил лесно. Но този добър стрелец никога не се намери при сто подобни случая. Не се стреля по човек, който не е нищо и който е всичко. Не се стреля по дребен буржоа, който е мечтата на шестдесет милиона души. Стреля се по тиранин, по крал, но основателите на религия са обречени на други катастрофи. Фюрерът заяви един ден: „Не се страхувам от Равайаковци, защото мисията ме закриля.” Трябва да се вярва на човек, който  казва това.

... За да провокира необходимата истерия, Хитлер разполага с две средства: „факлата на словото”, хвърлена сред масите, ще ги намери готови да се разгорят, ако „жестоката богиня на Мизерията” най-напред ги е подготвила за това.

Под всичките си форми, частни или обществени, нещастието следователно ще се превърне в суровина на неговото дело, в залог на словото му. Всъщност Хитлер идва на власт благодарение на безработицата (шест милиона безработни германци през 1931 г.), инфлацията, флагрантната несправедливост на мирните договори, класовата ненавист, националната гордост (винаги и навсякъде наранявана), страха от болшевизма, срама от поражението, анархистичния негативизъм на младежта (die Wandervögel бяха хипитата на онази епоха), бруталната безнравственост на банкери и индустриалци, всеобщото разпадане на обществената връзка, следователно на гражданското чувство.

В речите си отначало той само предъвква нещастията на западните хора и суперлативното нещастие на германците – изповед на чужди грехове, подклаждаща не угризения, а ненавист. Тогава идват обещанията за благодат: отхвърляйки Версайския договор, „тази Горгона, тероризираща германския народ, живеещ обезоръжен и унизен под погледа на хиляди очи” („Моята борба”), той премахва и Съдника и прегрешението. Сливайки цял един народ в страстна маса, той го връща в състоянието на първоначална невинност – няма отговорни в една маса, следователно няма и вина. След като възстановява по този начин гражданските литургии, германска меса, наистина национална, Хитлер се вижда в състоянието на основател на религия, в първоначалния смисъл на думата „religio”, възстановена връзка.

След речта във Франкфурт, която чух и изтърпях през 1936 г., писах следното: „Мислех, че се намирам на масов митинг, на някаква политическа манифестация. Ала те честват своя култ! И това е литургия, тържествената свещена церемония на религия...”

... Съвсем отблизо виждах модела на всеки тоталитарен режим, живеех в неговото обкръжение във Франкфурт, където бях лектор в университета. На 11 март 1935 г. съобщават за речта на Хитлер в 20.00 часа във Фестхале. Когато влизам там в 17.10 часа, 35-те хиляди места бяха заети. Чакам прав, смазан в тълпата в продължение на четири часа.

Hitler

Дошъл съм с намерение да чуя и тълпата. Намирам се сред работници, млади активисти на Службата за труда, девойки, бедно облечени жени: не казват почти нищо. Подават си един на друг лорнет, кренвирш. Понякога шум на прииждаща вълна достига през отворените прозорци.

Сто хиляди души се тълпят извън залата. Няколко жени припадат, изнасят ги. И така се получава малко свободно място, за да си поемем дъха. 19.00 часът. Никой не губи търпение, нито се шегува. 20.00 часът. Висшите сановници на Райха се появяват, предизвестени от крясъците на хората отвън.

Гьоринг, Бломберг, генерали, приветствани с радостни „heil!” Губернаторът на провинцията произнася през носа си няколко общоприети фрази, зле чути. Аз съм прав, мачкан и поддържан от тълпата вече почти четири пъти по 60 минути. Дали си заслужава мъчението? Ала ето наново шум от прилив и тромпети отвън.

Лампите в залата загасват, докато прожектори се разхождат по свода и се насочват към една врата на височината на първите галерии. Под блясъка на прожектора на прага се появява нисък мъж в кафяво, гологлав, усмихващ се в екстаз. Четиридесет хиляди души, четиридесет хиляди ръце се изправят изведнъж.

Мъжът напредва много бавно, поздравявайки с бавен жест сред оглушителна гръмотевица от отчетливо произнесено „heil!”. (Скоро чувам само прегракналите крясъци на моите съседи, на фона на буря и приглушени барабани.) Стъпка по стъпка той се приближава, приема почестите, докато върви по мостика, който води към трибуната.

Цели шест минути, твърде дълго. Никой не може да забележи, че ръцете ми са в джобовете. Всички са се изправили неподвижни, ревейки в такт, вперили очи в тази светла точка, това лице, усмихнато в екстаз, и сълзи текат по лицата им в сянката. Внезапно всичко стихва. (Само че приливът отново се надига отвън.) Той простря енергично ръка – с очи към небето – и песента „Horst Wessel Lied” глухо се понесе от партера. „Другарите, които Червеният фронт и реакцията избиха, маршируват с духа в нашите редици.” Разбрах.

Това не може да се разбере освен чрез една особена тръпка и ускорени удари на сърцето, докато умът остава бистър. Онова, което изпитвах, би трябвало да се нарече свещен ужас. Въобразявах си, че се намирам на масов митинг, на политическа манифестация, ала те честват своя култ! Пред мен протича литургия, тържествената свещена церемония на религия, от която аз не съм, която ме смазва и отблъсква с много по-голяма мощ, дори физическа, отколкото всичките тези страшно напрегнати тела. „Аз съм сам, а те всички са заедно.”

... Да се поставим отново в положението на Европа в навечерието на голямата й катастрофа. Въпросът, който си задаваха малцина наблюдатели, бе следният: как е възможно „нормални” индивиди внезапно да станат нацисти? Цели населения да се оставят да бъдат подведени? Във всички страни, не само в Германия, да се заразят хора от това зло, внезапно да променят израженията си, да станат сурови, затворени за всеки размисъл, за всяка дискусия, за всяко напомняне на основните истини, върху които се е изградила

Западната цивилизация? Хитлер, по-добре от правоверните или неправоверните комунисти, от фашистите, франкистите, маоистите, отговори на централния въпрос на века (който е религиозен в елементарен, социологически смисъл), предлагайки другарство, човешка близост, литургии – и това включва от денонощния там-там на барабаните чак до свещените церемонии в Нюрнберг, минавайки през „строяването” на телата, сърцата и духовете. Това бе опростяващо и смешно, колкото си щете тъпо. Това бе общ идеал, при това ужасно въздействащ.

Тъй като единствената му сила е призивът към общност и чрез него изплува над всички движения, основани на материализма – капиталистически или диалектически, - националсоциализмът можеше да стигне само до война, след като не предлагаше на общността друго съдържание освен нещастието и ненавистта, друга форма освен националната държава и друга надежда освен мечтата за Власт, възвърната за сметка на Свободата, собствената, както и тази на другите. Ала мечтата за пълна Власт е само кошмар.

Една нация не може да бленува за нея, да й подражава и да я прилага освен в хипноза, тази, която се раждаше от сакрални празненства, организирани от Фюрера при бавния и омагьосващ ритъм на манифестациите и барабаните – два бавни удара и три бързи, в продължение на цели дни и нощи. Защото тоталитарната формула изобщо не е приложима: идея на безумец. Откъси от „Бъдешето е наша работа”, Дени дьо Ружмон;

Златорог, София 1997 година;

превод: Лилия Сталева;


Снимки: rts.ch; deutsche-digitale-bibliothek.de;