С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Георги Флоровски: Социалните ориентири на Православната църква

Георги Флоровски: Социалните ориентири на Православната църква

 Протойерей Георги Флоровски: „Социалният проблем в Православната църква”

Публикуваме със съкращения блестящия текст на протойерей Георги Флоровски „Социалният проблем в Православната Църква”, размисли за християнството като солидна основа за обществена дейност. Отец Георги Флоровски (1893-1979 г.) е член на знаменитата група руски богослови и философи, изгонени от отечеството, които повече от половин век продължиха творческите си трудове на Запад.

„По своята същност християнството е социална (общностна) религия. Има една стара латинска поговорка, която гласи: Unus Christianus nulus Christianus (Един християнин не е християнин). Никой не може да бъде истински християнин като изолирано и усамотено битие. Християнството не е главно доктрина или дисциплина, която единици могат да приемат като нещо за лична употреба и пътеводител. Най-точно казано християнството е общност, т.е. Църква. От самото начало християнството осъзнава себе си като общност.

Великият законодател на източното монашество св. Василий от Кесария Кападокийска (330-379 г.) се занимава много с проблема за преустройството на общността. Той наблюдава със сериозно опасение и загриженост процеса на социална дезинтеграция, която е така очевидна по негово време.

Затова неговият призив за създаването на монашески общности е един опит отново да се запали духът на общностност, заедност в света, който, както изглежда, вече е изгубил всяко чувство за обществена отговорност и сплотеност. Според него човекът по своята същност е „обществено същество”, а не дивак, нито любител на самотата.”

Дали Църквата би могла да използва и някое друго оръжие в борбата за човешко съществуване, освен словото за истината и милосърдието? Във всеки случай са установени и ясно изразени някои основни принципи, които са уместни за всяка историческа ситуация.

Първо, това е признанието за пълното равенство на всички човеци. Този дух на егалитаризъм е дълбоко вкоренен в източноправославната душа. В основата на това разбиране лесно може да се разпознае раннохристиянското разбиране на Църквата за себе си като „порядък”.

Второ, подразбира се, че Църквата трябва да се грижи преди всичко за бедния и онеправдания, за онези, които са отхвърлени и обременени, за покаялите се грешници, особено за покаялите се митари, а не за самооправдаващите се фарисеи. Христос на Източното предание е точно униженият Христос, но прославен именно със своето унижение, със снизхождението на своята състрадателна любов. Църквата в света е преди всичко болница за болните, отколкото общежитие за съвършени.

Това усещане винаги има силно непосредствено влияние върху цялостната обществена мисъл на Изток. Главното ударение е върху непосредственото служение на нещастните и бедните, а не върху измислянето на някакви детайлни схеми за някакво идеално общество. Непосредственото човешко отношение е по-важно от каквато и да е съвършена програма. Общественият проблем винаги е разглеждан като морален проблем.

Flor

Изобщо, Църквата винаги е на страната на смирените и кротките, а не на силните и гордите. Всичко това може често да е занемарявано, но никога не е отричано, дори и от тези, които изневеряват на Преданието.

И трето, съществува един наследен общностен инстинкт, който прави от Църквата преди всичко духовен дом, отколкото авторитарна институция. Ако желаем да схванем вътрешния дух на Православната църква, трябва да започнем с далечното историческо минало. Една от най-характерните особености на тази Църква е нейният „традиционализъм”. В действителност Предание (Традиция) означава континуитет, а не застой. То не е статичен принцип. Етосът на Православната църква винаги е един и същ – такъв, какъвто е в ранните векове. Та нима екзистенциалната ситуация на всеки християнин не е винаги същата, въпреки всички коренни и внезапни промени на историческите обстоятелства, в които той живее?

Историческите неуспехи на християнството в социалната сфера трябва да бъдат признати и отчетени. Но основното убеждение завинаги остава непоклатимо – вярата на Църквата осигурява солидна основа за обществена дейност и само на основата на християнския дух може да се очаква изграждането на нов обществен порядък, в който и човешката личност, и общественият порядък биха били защитени.

По правило Източната църква не е склонна да влияе на обществото чрез политиката. Не трябва да се забравя и това, че векове наред големите поместни Православни църкви на Изток са под мюсюлманска власт и че не е възможно извършването на каквато и да е независима обществена дейност, освен проявата на милосърдие. Дори когато се освобождават през 19 век, новите държави са уредени по западен, буржоазен образец и не желаят да следват християнските пътепоказатели.

Съществува още един много голям проблем: трябва ли Църквата да се определи и да подкрепя някоя определена социална или икономическа програма? Трябва ли Църквата да взима участие в политическите борби? Православният отговор по-скоро е негативен, но това в никакъв случай не означава, че православните вярващи трябва да са равнодушни към политиката.

Църквата наистина не е „от този свят”, но все пак, очевидно има значителна мисия „в този свят”, именно поради това, че той в „зло лежи”. Във всеки случай, християните не трябва да се колебаят да казват правилната диагноза на заболелия свят. Векове наред се вярва, че главното християнско призвание е точно служение по пътя на милосърдието и справедливостта.

Църквата, както на Изток, така и на Запад, е най-висшият учител на всички морални ценности. Всички етически ценности на нашата цивилизация имат своя извор в християнството, преди всичко в Христовото Евангелие. Накрая, Църквата е общество, което изисква целият човек да се положи в служба на Бога и търси лек и изцеление за целия човек, а не само за душата му. И ако църквата като институция не може да приеме пътя на отвореното обществено служение, то християните не могат да бъдат освободени от своите граждански задължения, защото техният принос в „материалната сфера” точно като християни е огромен.”

Със съкращения от: Протойерей Георги Флоровски - Християнство и култура;

Библиотека „Православен калейдоскоп”, София 2006 г.

Снимки: www.bogoslov.ru; www.pemptousia.ru;