Проф. Ганчо Пашев: Добродетел и порок

Добродетел

Думата добродетел е съставна и се състои от две части – добро и деятел. Ние видяхме, какво трябва да се разбира под добро, а деятел е тоя, който върши, твори, действа. В съчетанието си тия две думи дават ново понятие. То обхваща еднакво съдържанието им, но подчертава един нов момент, който определя и собственото вече съдържание на понятието добродетел.

Това е добро, което чрез честото извършване или творение на дейната воля на човека се е затвърдило като неин постоянен признак, обхващайки в себе си една определена област на проявление. Добродетелта се създава чрез повтарянето на актовете на решимост на волята в дадено направление. В делото на осъществяването на доброто дело, което се явява в случая неин център и нейно определено съдържание.

На нашата дума добродетел съответства латинската virtus, която означава мъжество, сила (vis - сила, vir – мъж). Със значение на постоянство на проявеното качество, като отличително качество на тоя, който го носи или проявява. На гръцки е в смисъл на добро качество, добротност, сила или способност. Свойствена на тоя, който я проявява, която обикновено е за него полезна.

Добродетел и естествени влечения

... Добродетелта може да се основава на естествени, природни влечения и способности на човека, но всякога при съзнателната оценка на нашето нравствено съзнание, че се изпълня един дълг, че се осъществява едно висше предназначение, което се явява нравствен идеал на човека и което той сублимира.

Добродетелта, поради това, предполага и усилия на волята да бъдат победени известни  естествени влечения и побуждения, които се оценяват от нашето нравствено съзнание като недостойни, като ненравствени и да бъдат затвърдени, да станат наши постоянни качества такива настроения и действия, които са добри и осъществяват нравствения идеал, свободно изработен или възприет от нас.

Така например добродетелта милосърдие, която може да се изрази не само в смекчаване на нашето сърце при вида на чуждите страдания и в израз, макар и на топли съчувствия, но казани само с думи, но и в преодоляване на егоистичното използване на материалните блага, на нашето време и усилия, за да отделим от тях за бедстващите, и, при това, да сме способни всякога да можем да вършим това, като наш дълг, като достойно за нас дело. Това именно отношение към обекта на добродетелта, като е необходим съпътстващият елемент на човека, се явява сила и същност на добродетелта, като дело и като състояние на човешката душа.

Добродетел и разум

Добродетелта е естествена, когато нейните основи са утвърдени единствено върху разума, който изяснява изискванията на нравствения закон в човека, проявен чрез движенията и оценките на нравственото чувство и съвестта, както и в усилията на волята или в нравствения опит на човечеството, който се осмисля и урежда в правила и норми и в нравствени идеали.

Разумът определя съдържанието на добрите дела, които се явяват основа и съдържание на самата добродетел, построена и издигната от него, за да се въплъти като състояние на човека.

Ние, обаче, можем да говорим и за християнска добродетел дотолкова, доколкото християнството не само разширява, но и удохотворява доброто изобщо. Както по отношение на побужденията, тъй и в учението си за активността на човека и нейните основи, християнството внася духа на любовта, поради което добродетелта не е дело само на хладния разум, но и на сърцето, на чувството. Добродетелта у християнина се осенява и от силата на Св. Дух, от вярата в Спасителя и надеждата за спасение.


„Херкулес между добродетелта и порока” - картина на италианския художник Помпео Батони, 1750 г

Порок

Порокът, по своята същност, е пълна противоположност на добродетелта, в смисъл на пълно нейно отричане, унищожаване, макар че има някои нейни формални признаци. Той е грях, който чрез често извършване от дейната зла воля на човека, се е затвърдила като неин постоянен признак, обхващайки в себе си една определена област на проявление.

Порокът, както и добродетелта, се създава чрез повтарянето на актовете на решимост на волята в дадено направление, само че в делото на осъществяване не на доброто, а на злото, като се явява в дадения случай негов център и негово определено съдържание. От повтарянето се създава навикът, привичката към известно дело, било то добро или зло.

... Думата порок значи повреда, повреждане, разваляне... Думата порок се употребява в по-широк смисъл и означава повреда не само морална, но и физическа. Например порок на сърцето е известна болест, означаваща повреда на сърцето, която не е случайна, а постоянна и станала опасна за неговото правилно функциониране.

Порок и направление на волята

В нравствено отношение порокът сочи към постоянното направление на волята в посоката на един или друг грях. Тенденцията на порока е да овладее всички душевни сили и всичките органи на нашето тяло, за да станат органи и проводници на господстващата греховна настроеност към осъществяване на тоя или друг грях.

Ако се употреби в своя общ, събирателен смисъл добродетелта, като постоянно настроение на волята към осъществяване на доброто, може да бъде само една, като израз и на единството на човешката личност. Тогава това общо състояние на добродетелния човек би могло да се нарече добродетелно или добродетелност. Понятието добродетел обхваща само едно определено от обсега и съдържание добро, взело господстващо положение у човека.

... Понятието добродетелност е по-широко по своя обем. То обхващай в своя обсег много добродетели, които живеят и се проявяват у един човек и дават общ нравствен тон на неговата личност. Понятието добродетелност, приложено към християнския нравствен живот, може да бъде заменено с понятията праведност, благочестие или светост.

Порок и порочност

Същото може да се каже и за порока. Тогава, когато много отделни грехове са станали обект на постоянно настроение на волята на човека и на системно, упорито тяхно извършване от негова страна, то общото му състояние на повреденост, на нравствено разложение, може да бъде характеризирано с понятието порочно или порочност, а не порок.

Думата порочност говори за това единство на настроението и активността на човешката личност. То се изчерпва с много порочни наклонности или осъществени порочни действия, овладели волята и господстващи над нея.

При това в понятието порочност се изразява едно цялостно настроение и проявление на човека. То се разбира в смисъл, че нарушава изискванията на нравствения закон и волята Божия. А с понятието добродетелност, - че това настроение и проявление изпълня и закона и волята Божия. Понятието порочност, като състояние, в което са проявени и проявяват много пороци, се сближава с понятието греховност, нечестие, беззаконие. Забележка: Някои думи в текста са изписани в съвременната им езикова форма



Проф. Ганчо Стефанов Пашев (1885-1962) е първият университетски преподавател по Нравствено богословие в България. Ганчо Пашев е основател на Катедрата по Нравствено богословие в Богословския факултет. В своите изследователски търсения Ганчо Пашев свързва традициите на православната християнска етика с достиженията на философията на морала. Основният труд на проф. Ганчо Пашев е „Православно-християнско учение за нравствеността”, публикувано през 1939 година.

Източник: Проф. Ганчо Ст. Пашев, Православно-християнско учение за нравствеността, том I, За Нравствеността изобщо и за християнската нравственост; София, Придворна печатница; 1939 г.;
Снимки: mirpozitiva.ru; bilder-geschichte.de; dveri.bg;