Владо Трифонов: Надеждата – враг на режима, страхът – негов съюзник

Откъс от книгата „Куци ангели” на Владо Трифонов

На „свободната” българска журналистика – с обич!

... Иначе, както споменах вече, аз съм от провинцията. По-точно от село. С други думи, смятам се за народно-селска интелигентка. Понеже ако изобщо по тези географски ширини е имало интелигенти, те са били от село. И то е напълно нормално: в селска държава като нашата интелигенцията не може да е друга, освен народно-селска.

Народно-селска интелигенция с феодален манталитет. Вижте, ние от средновековието насам друга интелигенция, освен народно-селска, искам да кажа полуграмотна, не сме имали. Не, не се смейте, така е. То даже не е за смях, ами си е за плач. Но пък от друга страна щяхме ли да сме им толкова забавни на чужденците? Нямаше, естествено. Дали ми дърпат конците? Естествено, че ми ги дърпат. Как иначе щях да работя във вестника, в който, между другото, вече не работя. Да, напуснах го. Напуснах го след това интервю.

По-точно накараха ме да напусна. Сега съм безработна журналистка и приемам всякакви оферти. Включително и за кранист. Имам документ, че мога да карам кран до 100 тона, с дължина на стрелата до 60 метра. Мога и да заварявам - квалифицирана съм на електрод първа степен. Зидам също така. Мога да зидам с тухли, мога и с газобетон, мога и с кал. И мозайка мога да правя, ако се наложи. Дали съм консумативист? Консумативист съм, разбира се. Дали съм разочарована от обществения живот?

Разочарована съм, естествено. Защо, вие не сте ли? Понеже стана дума, че съм работила във вестник, нека ви кажа нещо за медиите по принцип. Медиите ни до една са корумпирани. До една! Вие го знаете, но добре е и аз да ви го кажа. А собствениците до един са за затвора. И журналистите заедно с тях, да ме прощават колегите. Които, между другото, вече не ги броя за колеги. Щях да ги броя, ако бяха напуснали с мен в знак на солидарност. Тогава редакцията щеше да остане празна и баровците щяха да разберат, че не може безнаказано да си развяват байрака. Те обаче се свиха като охлюви, дори не ме изпратиха до вратата. Като казах „баровците”, та се сещам за един такъв баровец.

Беше ми главен редактор и непрекъснато се хвалеше, че когато му дойдел рожденият ден, всички политици бързали да му донесат подарък – от президента и министър-председателя, до главния прокурор. На такъв нещастник какво му се вика, кажете ми. Вика му се пълен нещастник, нали така? Да не говорим, че той наистина беше пълен, какво ти пълен, направо си беше дебел. Дебел, мазен и грозен. Такъв може ли да ти бъде главен редактор, питам? Не може. Поне не и на мен. Искаше да ме чука, тоя същият. В замяна обещаваше да ме направи шеф на отдел „Общество”. - Ама отделът си има шеф - казвам аз. - Ти само се съгласи и не бери грижа - вика ми мазнякът и лигите му текат.

Отказах под предлог, че съм боледувала от хепатит и мога да го заразя. Той обаче настоя, нямал да прониква в мен, щял само да ме пипа. Имала съм много хубава кожа, искал да я гали и да й се наслаждава. Твоята кожа обаче е отвратителна, нещастнико, говорех си наум, като същевременно му се усмихвах с най-лъчезарната си усмивка. Нямате идея как се бях научила да лицемернича в тази редакция! Остави ме на мира чак когато пъпчасах. Да, пъпчасах, при това съвсем целенасочено.

Започнах да набивам шоколад и пасти в индустриално количество, докато се изприщих цялата и станах пъпка до пъпка. Чак на ушите ми се появиха. Нарочно ги стисках, за да станат още по-големи и по-червени. И се получи! Изведнъж ухажванията престанаха и довчерашният обожател на хубавата ми кожа престана да ме забелязва. Вече не само че не искаше да ме пипа, но не искаше и да ме вижда.  Нищо че съм млада и зелена, видяла съм доста в този живот и много добре знам какво говоря.

Говоря това, че разни загорели пръчове, вместо да си седнат на задника и да си гледат внучетата, най-безсрамно си го вадят при първа възможност. Впрочем ако трябва да съм искрена, не съм срещнала досега главен редактор или собственик на медия да се засрами от нещо. Тия хора сякаш са направени от поцинкована ламарина. Виждали ли сте поцинкована ламарина да се срамува? Аз също не съм. Да ви кажа ли още нещо за нашата журналистика? Ще ви кажа, така и така сте ме поканили.

Сядаш значи пред компютъра и си изсмукваш от пръстите една много, ама много тъпа история, слагаш вътре малко екшън, сетне събираш десетина измекяри, които срещу пет лева са готови да свидетелстват, че са участвали в троянската война, разбъркваш всичкото това и го пльосваш пред уважаемата аудитория. Която изобщо не е уважаема, защото ако наистина беше уважаема, нямаше да се гаврят така с нея. Свобода на словото? - да, има.

Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета самият ти си заприличал на абсолютен задник. Защо началниците ни са тъпи ли? Защото ние сме тъпи, че сме им позволили да ни станат началници. От всички държави наоколо сигурно имаме най-голям брой тъпи началници на квадратен километър. Ще го кажа така: какъвто ни е брутният вътрешен продукт и каквито са ни обществените тоалетни, такива са ни началниците, такива са ни и медиите.



Младите като мен ли? Младите като мен гледат старите и правят същото. Заничат ти под чаршафа и проверяват дали мъжът ти е с две топки. Аз съм изключение, което само потвърждава правилото. Кажете ми, нормално ли е журналистите ни да приличат на бандити, а бандитите ни да приличат на журналисти? Разполагам с данни, че деветдесет процента от колегите ми получават оргазъм, когато отразяват убийства, тежки катастрофи и изнасилвания.

Ако през деня не се е случила нито една кървава драма, изпадат в тежка депресия. Както и че се надпреварват, кой ще зададе по-брутален въпрос на близките на пострадалите. Например: „Вие, госпожо, много ли съжалявате, че убиха дъщеря ви?” Или: „Мъчно ли ви е, господине, че ви запалиха къщата и ви откраднаха колата?”  Обичам си професията, имам завършена магистратура и съм специализирала в чужбина. Да, в чужбина! Можех да остана там, но се върнах, за да отдам на родината своите знания и младост. Голяма глупост! Оказа се, че Родината изобщо не се интересува от моята младост, още по-малко я интересуват знанията ми.

Родината я интересува аз да не знам нищо, защото колкото по не знаеш нищо, толкова по ставаш за всичко. И за министър ставаш, и за евродепутат ставаш, стига нахалството и егото ти да нямат граници.  Като казах егото. Да знаете, че като нашето его няма друго по света. Вечно недоволно откъм власт, пари и слава, то иска реванш. Реванш сега! Right now! Животът е един, няма време за губене! Много его сме насъбрали ние, много глупост сме натрупали и малко мъдрост, да не кажа хич.

То, наистина, като погледнеш, кой да ни научи на мъдрост? Кои да ни бъдат учителите по помъдряване? Чиновниците в учрежденията, които ги мързи да дишат ли? Политическите калинки с психични отклонения? Или интелигенцията, дето непрекъснато иска сливи за смет? Ние само искаме. По цял ден искаме и все не ни стига. Факири сме на искането! И като не ни дадат, си открадваме. Ако няма откъде да откраднем, ставаме министри, депутати или кметове.

Освен това сме специалисти. Големи специалисти! От всичко разбираме, за всичко съвети даваме. Учим другите, само себе си не искаме да поучим. Животът ни е непрекъсната суетня и врява. Да останем насаме със себе си е нашият кошмар: кой ще ни слуша тогава, кого ще поучаваме? Ние обичаме да се присмиваме на доверчивите и да ги наричаме балъци. Не се стесняваме да присвоим чуждия труд и да го представим за свой. Подлагаме на съмнение всичко, но не и собственото си невежество. Не произвеждаме, не изобретяваме. Вдъхновяват ни обирът на банкомати, източването на фондове, автомобилът на някой дебилна мутра и охраната на друга.

Искаме да сме като тях. Със светнали очи разказваме как някакъв парламентарен тъпоумник платил 15 бона да му пеят на масата. Искаме и ние така: да ни пеят на масата, да ядем сьомга с гарнитура от рачешки опашки и да я поливаме с шампанско за 300 евро бутилката. Искаме да минем на червено и ченгетата да ни козируват. И като си идем на село по празниците, да споделяме, да споделяме… Как ще я караме нататък? Ето какво: доказано е, че болестите, особено тежките, преобразяват хората.

Разболееш ли се, е все едно дали те дават по телевизора или те пишат във вестника. Готов си да се примолиш на най-мизерния човек на планетата, когото досега си презирал и лъгал, само и само да ти даде рецепта за спасение. Готов си да се откажеш от властта и парите, само някой да ти гарантира, че ще оздравееш. Готов си да се разделиш със скъпото си его завинаги, стига да те вдигнат от леглото. Не, не твърдя, че трябва да ни сполети масова епидемия, за да ни дойде акълът в главата.

Би било твърде жестоко от моя страна, а журналистиката е хуманна професия. Поне тази журналистика, на която съм научена. Вижте, аз съм умна, симпатична и талантлива, а вече три пъти ме уволняват и още толкова пъти са ме наказвали. Последният път беше, защото нарекох поповете ни похотливи търтеи, на които изобщо не им пука за бедните, болните и сираците. Написах, че на тях им пука единствено тумбаците им да са пълни. Написах също, че по-охранени попове от нашите едва ли има другаде на планетата и вместо да се покаят пред Господа, те продължават да плюскат и да дебелеят. Че като вдигна една врява онова ми ти духовенство, че като се нацупи - ела гледай!

Поискаха от собствениците на вестника незабавно да ме уволнят, защото съм богохулствала. Те били праведни, представлявали били Господ и аз съм нямала никакво основание да ги наричам търтеи. Търтеи сте, ваши попски светейшества, и изобщо не сте праведни, ами сте много грешни - казах им го в очите. Собствениците ли? Уволниха ме, разбира се. Един истински журналист, от най-истинските, с когото за жалост не успях да се запозная, беше казал, че надеждата е най-лошият враг на режима, а страхът – неговият най-добър съюзник. Е, аз имам надежда. Малко е, но имам. Все още.

Владо Трифонов - Куци ангели - „Жанет 45”

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист, театрален, филмов и телевизионен критик, преводач, автор на поезия и проза. Носител на национални и международни награди за кинодокументалистика, фотография и белетристика, както и на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing for Central and Eastern Europe.