С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Александър Солженицин и темата за човешкото достойнство

Александър Солженицин и темата за човешкото достойнство

 

 Статия на проф. Янко Янков, политически затворник и юрист

Предлагаме откъси от статията „Странният Солженицин” на проф. Янко Янков. Авторът на статията е обявен от международни правозащитни организации за политически затворник №1 в България. „Александър Солженицин констатира след завръщането си от емиграция наличието на отчайващо ниска политическа култура в Русия. Никой не желаел да си спомня за жертвите на комунизма, никой не е чел неговата „велика книга за трагедията и позора на ХХ век”, никой не желае да чете която и да е от книгите му, и той принадлежи на осъдената на забвение история, а не на изтерзаното настояще.
 

Той публично припомня своята констатация, че по време на съветската епоха е била извършена съдбовна селективна трансформация на руския национален характер, че е било извършено планомерно унищожаване на всичко ярко, забележимо и значимо в руската народна нравственост. Крайната цел на тази селективна трансформация е била да бъде постигнат ефекта на пълната беззащитност на руското население пред всичките бъдещи властови сили и институции.
 

,,Архипелагът ГУЛАГ” представлява не само уникален историко-психологически и художествен паметник на безизходната общонародна трагедия по време на комунистическата система, но и призив към всеки и всички за трезво осъзнаване дълбочината на нравственото падение, за отказ от лично алиби и за заемане на отговорна жизнена позиция. С тази книга писателят се е стремял не просто към възстановяване и описание на истината за страшните страници от историята на Русия, а преди всичко към постигането на „общонационално духовно пречистване, прозрение и разкаяние”.
 

Солженицин винаги е оценявал своето пребиваване в съветския ад като безусловно полезно и вместо негодувания и проклятия произнесъл знаменитите си думи: „Бъди благословена, Тюрмо, за това, че те имаше в моя живот!”. Той обръща специално внимание на „творчески плодотворния опит” на Сервантес, придобит в годините на неговото робство, както и на Достоевски, извеждан на разстрел и после прекарал много години в затвор и каторга.
 

Сочи и думите на Лев Толстой, че съжалява за това, че никога не е бил затворник. „Пребиваването в неволя” може да бъде по парадоксален начин полезно за творческата личност (стига, разбира се, тя да остане жива), тъй като подобен факт винаги позволява на една такава личност „да прекрачи всички бариери и да проумее „подземното” светоусещане и начин на живот и така „да обедини в себе си две едновременно съществуващи и привидно взаимно изключващи се култури”.
 

Темата за науката и човешкото достойнство е пронизала всичките творби на Солженицин. В това отношение той несъмнено се проявява като твърд поклонник и последовател на Владимир Соловьов. Според него „единствената нравствена норма е принципът на човешкото достойнство”, разглеждан и като „принцип на абсолютната стойност на всяка личност”.
 

Следвайки този принцип „същностният и определящ белег на човека” съвсем не е неговият „социален живот” („социалните инстинкти”), носители на който са и насекомите или редица други животни, а е „вътрешното и свободно съгласие на всичките членове на обществото”. В най-дълбоката си основа това „съгласие”, според изрично изразеното гледище на Солженицин, е положено в „сърцето или душата”, в „разбиращо-съчувстващото изживяване на действителността”, поради което и „сърдечният ред”, върху който се крепи цялото достойнство на човека и смисълът на човешкия живот, е много по-важен от „социалния ред”.

 

A Sol1


За Солженицин пътят към човешкото достойнство въобще не минава през пълната с илюзии наука. „Източникът на човешкото достойнство е сърцето, което подтиква човека към свобода, а не науката, която го подтиква към съобразяване с обстоятелствата и към примирение”. Затова и свободата винаги ужасява хората, които са свикнали да вярват, че разумът е по-висш от всичко в света. Солженицин подчертава, че страхът от несигурността тласка хората да се събират в стадо, а в името на сигурността на стадото и под прикритието на науката - да жертват всичко, което носи зародишите на идващата от сърцето оригиналност.
 

Точно стадото е онова, което прави човека неспособен да различи „жестокото и непоносимото” от „повърхностната обида”. Дори пред лицето на смъртта, когато човекът, за да живее, е длъжен да бъде решителен и смел, смелостта на повечето от хората се простира единствено около нищожните битови проблеми. Именно страхът, съсредоточен около проблемите, свързани с „имам”, поражда най-страшните човешки низости. Без тези страхове и без готовността за тези низости големите социални епидемии на ХХ век, каквито са сталинизмът, фашизмът и нацизмът, никога не биха могли да се развият.
 

Обръщайки специално внимание на „марксизма като унищожаваща достойнството болест на волята”, Солженицин изразява учудването си как е възможно редица „смели (сърцати) хора” да се оставят да бъдат привличани от тази достойна за презрение идеология. Как е възможно „сърцат човек” да се съгласи да бъде съучастник не само в дейността на една умопомрачителна бюрокрация, но и в дейността на обществена система, приела идеологията и практиката на концлагеристкото мислене и манталитет? Как е възможно руският човек и западните интелектуалци да са толкова заслепени, че да не виждат и да не осъзнават, че именно марксизмът е виновен за унищожението на 66 милиона души само в комунистическа Русия?
 

 Солженицин концентрира вниманието си върху това, че от една страна причината е във възприетия от интелигенцията атеистичен хуманизъм, който изключително лесно приема за основателни, закономерни и справедливи извънредните революционни трибунали. От друга страна - в отравянето на хората с лъжата. Той посочва, че докато в самото начало насилието е действувало открито и с гордост, после, при определена степен на количествено развитие и натрупване, то възприема стратегията, ориентирана към прикриване на ужаса, а като механизъм за прикритие е въвело институционализираната лъжа.
 

Той многократно и по различен повод пише, че „единственото изпитание пред човека, за да остане или да престане да бъде човек, е именно неговото отношение към лъжата”. „Борбата против лъжата изисква огромен кураж”, именно в борбата си срещу лъжата Ян Палах се самозапали. Разбира се, съвсем не е нужно точно така да постъпват всички, но абсолютно е необходимо всеки, който иска да остане човек, да изрази своето аналогично поведение. Солженицин заявява, че това е жизнено необходимо, именно защото „всекидневната лъжа е форма на съществуване на правителството и на обществото, и съвсем не е каприз на извратени хора”.

Qnko Qnkov

„Странният Солженицин”,

проф. Янко Янков

iankov.blogspot.com/2008_08_01_archive.html

Снимки: news.tut.by; liveinternet.ru;iankov.blogspot.com;