С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Алберт Швайцер: Трябва да се върнем на главния друм, от който сме се отклонили

Алберт Швайцер: Трябва да се върнем на главния друм, от който сме се отклонили

„Интервю в джунглата” на Алберт Швайцер (2 част)

Представяме втора част от „Интервю в джунглата” на Алберт Швайцер. Едно пророческо виждане за културната бездна, в която изпада човечеството и за надеждата, свързана със задачите, които стоят като предизвикателство. Задачи, които са актуални и в съвременното общество, лишено от действителен идеализъм и от истинска духовност.

Въпрос: Преди четвърт век Вие писахте: „Съвременният човек е застрашен да изгуби своята човечност”. Изглежда сте предсказали лагерите на смъртта и други зловещи явления на стремглавия упадък на човешкия дух. Какво мислите за бъдещето?

Алберт Швайцер: Забележете, казах, че човек е застрашен да изгуби човечността си по време на Първата световна война. Нарасналата в периода между двете войни бруталност, чиято кулминация бяха ужасите на Втората световна война, показва, че той вече е загубил своята човечност.

Най-забележителният период в историята на културата е било времето, когато се е появило понятието за цялостното и единно човечество. И това не е станало нито при Платон, нито при Аристотел, а при стоиците. При китайските мислители, например при Конфуций, Мен Дзъ и Лао Дзъ понятието за единство на човечеството е централно. Те не говорят за китаеца – говорят за човечеството.

По мое мнение цялото това многообещаващо развитие е достигнало разцвета си в рационализма на 18-и век. Оттогава светът отново се е върнал в мрака. Колко малко са делата, които се вършат в името на цялото човечество! А трябва и в мислите, и в делата си, да боравим с понятията за човека и за човечеството. Това е важно. Това е необходимо.

По онова време Вие писахте: „Навлезли сме в ново Средновековие”. Още по-изразена ли е тази тенденция?

Миналото ни бе оставило голямо наследство. Това наследство е пропиляно. Вече сме на прага на духовната и интелектуалната нищета. Преди няколко десетилетия писах, че съвременният човек се готви да се откаже от най-същностните си права, което прави нашата раса неспособна да създава нови идеали или пък да използва тези, които имаме, за нови цели. Съвременният човек наблюдава единствено как господстващите идеи добиват все по-голям авторитет и как се развиват все по-едностранчиво, докато не предизвикат и най-крайните си и опасни последици.

Необходими са ни общество, вяра и църква, които вдъхват уважение и извисяват индивида, като събуждат всички сили на неговата етическа мисъл и на възможното му преклонение пред живота. Голямата част от църквите предпочитат да заклеймяват невъзпрепятстваното мислене. Догматизмът е изместил търсенето на истината. От религиозна гледна точка най-страшната характеристика на нашата епоха е изчезването на каквото и да било либерално благочестие. Просто се търси догматичната изповед. Дори в университетите либералният дух почти е угаснал. Мястото му е заела вярата в авторитетите. Що се отнася до мен, още по време на Първата световна война се чувствах пришълец в този свят.

Подчертавал съм ясно, че освобождаването от днешното Средновековие ще бъде процес, далеч по-сложен от този, който изведе Европа от средните векове. Тогава битката се е водела с външен авторитет. Днес задачата е да се накара масата отделни хора да поискат обратно своето духовно наследство и така да си възвърнат правото да мислят като свободни личности, право, от което са се отказали. Те трябва сами да се избавят от състоянието на духовна немощ и зависимост, в което са се озовали по своя вина.

Alb Schw1

Преди четвърт век написахте, че съвременният човек е „пожертвал личната си етика пред олтара на човечеството”, че „национализмът е недостоен патриотизъм”. Духът на национализма се е засилил, откакто писахте това, нали? Храните ли големи надежди, че недъзите на национализма ще могат да бъдат преодолени?

Национализмът действа повсеместно и във всички посоки. В някои части на света той е на път да вземе такива екстремни форми, че нации да се разпаднат на вражески групи, всяка от които притежава характеристиките на националната държава. Семето на национализма покълва дори сред примитивните племена, чиито членове не могат нито да четат, нито да пишат. Ясно се вижда, че приливът на национализма в съвременния свят още не е достигнал връхната си точка.

По онова време Вие писахте: „Сега за всички е ясно, че сме свидетели на самоунищожението на културата. Дори онова, което е оцеляло от нея, вече е несигурно. Запазило се е, защото не е било подложено на разрушителния натиск, чиято жертва е станало всичко друго. Но и то е изградено върху сипей. Следващото свлачище може да го помете.” Имате ли усещането, че сега това свлачище е тръгнало?

За жалост трябва да отговоря: да. Предвид на бурните събития през последните три десетилетия и двете най-чудовищни от всички войни, друг отговор не може да има.

Имате ли, след всичко, което казахте, някаква надежда за бъдещето?

Имам една надежда: трябва да се върнем на главния друм, от който сме се отклонили. В предишната си книга очертах някои задачи, с които трябва да се заемем. Да се откажем от пропагандата и да се върнем към правдивото разбиране на истината. Да се откажем от нездравословния патриотизъм и да изградим благороден патриотизъм, чийто смисъл и цели са достойни за цялото човечество. Да се откажем от фетишизирани национализми в името на единното човечество и неговата обща култура.

Да се откажем от лишеното от действителен идеализъм общество и да върнем вярата си в културната държава. Да заменим условията, в които сме се озовали, със сплотяващия всички ни идеал за културно човечество. Да се освободим от плена на преходните житейски неща и да насочим интереса си към идеалите и развитието на истинската култура. Да заменим духовния климат, лишен от истинска духовност, с вяра във възможностите на прогреса.

Моето убеждение си остава същото. Тези задачи са нашите задачи днес.

Със съкращения от „Интервю за положението на нашата култура”, Алберт Швайцер, 1947 г.;

Алберт Швайцер „Култура и етика”, превод: Венета Янкова; София, Наука и изкуство, 1990 г.; 

Алберт Швайцер е виден общественик, теолог, органист, философ и лекар, роден през 1875 г. в Кайзерсберг, Елзас, в пределите на Германската империя. През 1913 година, заедно със съпругата си заминава за Африка и в селцето Ламбарене, днешен Габон, създава болница със собствени средства. Често сменя пребиваването си в Европа и в Африка, но навсякъде е изпълнен с решимостта да живее живота си като основа на своето лично разбиране за човечност. През 1952 година е удостоен с Нобелова награда за мир. Средствата от Нобеловата награда влага в построяването на пансион за прокажени в Ламбарене, където живее до края на живота си през 1965 година.

Снимки: blog.stuttgarter-zeitung.de; albert-schweitzer-zentrum.de;