С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Човек, величие на човека, човекът и неговите дела, живот и човек (1 част)

Човек, величие на човека, човекът и неговите дела, живот и човек (1 част)

Какво е човекът?


Какво е човекът във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности. За него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща.

Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива. Защото то съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това.

Той ще иска да се извиси над човешките си измерения, а в крайна сметка е само човек, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек. Блез Паскал (1623-1662), френски математик, физик и философ

Формулата ми за човешкото величие е amor fati (да обичаш съдбата си), не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността. Не само трябва да се съгласиш, не само да изтърпиш необходимото – целият идеализъм е заблуда пред необходимостта – просто трябва да го обичаш.

Последствията от нашите дела ни хващат за косите, напълно безразлични към това, че междувременно сме се „поправили”. Всеки човек се възхищава от силната воля, защото никой не я притежава и всеки си мисли, че ако би я имал, за него и за неговия егоизъм няма да съществуват вече никакви граници. А окаже ли се, че тази силна воля успее да издейства за масата нещо много благоприятно, вместо да се вслуша в желанията на собствената си алчност, нейното възхищение се удвоява и тя си честити и сама си пожелава успех.

Впрочем нека прикачим на идола всички белези на масата, защото толкова по-малко ще се срамува тя от него и толкова по-популярен ще стане той. И така: нека бъде насилник, завистник, експлоататор, интригант, ласкател, подмазвач, надут – според обстоятелствата – всичко.

Кой ли за доброто си име не е жертвал поне веднъж себе си? И будни постъпваме като насън: първо измисляме и съчиняваме човека, с когото общуваме, и веднага след това забравяме.

nietzsche 4
Фридрих Ницше: „Не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността”.

Човек трябва да е свикнал на живот по планинските висини – дълбоко под него се разнася жалкият брътвеж за политика, за егоизма на народите. Трябва да си равнодушен; да не питаш има ли полза от истината, дали няма да се окаже фатална за тебе. Фридрих Ницше (1844-1900), немски философ и поет

Човекът и неговите дела са две различни неща. Докато доброто дело се посреща с похвала, а лошото – с укор, извършителят на доброто или лошото винаги заслужава уважение или състрадание в зависимост от конкретния случай. „Презирай греха – не грешника!” е правило, което се прилага твърде рядко. Затова омразата се шири из целия свят. Махатма Ганди (1869-1948), духовен и политически водач на индийското движение за независимост

Съвременният ни човек е навлязъл в дълбока криза на своята надежда. Кризата на надеждата е криза на основите. Някога хората са слагали край на живота си в името на вярата във върховенството на собствената си надежда над чуждата надежда. Днес те се „задушават” от собствената си безнадеждност.

По време на Втората световна война в Аушвиц доброволно заема мястото на определен да изгори в пещта баща на невръстни деца, за да го спаси. Отец Колбе не е просто францисканец, посветил живота си на другия. Той представлява също така живо въплъщение на нашата, полската, заложена дълбоко в нас, но никога неописана докрай философия на човека. Такова доказателство за човек, каквото даде отец Колбе с постъпката си, не е дало нито едно съвременно течение на философията на човека.

Хайдегер казва: „в битието на човека се касае за самото това битие”. Сартр заявява: „адът, това са другите”. Леви-Строс твърди: „адът е в мене”. Друг структуралист говори за „края на човека”. А ние си имаме Колбе. Юзеф Тишнер (1931-2000), полски католически мислител

Остава да се търси грешката в самия корен на нещата, в основата на мисленето на Новото време. Аз имам предвид това господстващо на Запад светоразбиране, което се е родило по времето на Възраждането, а в политически форми се е отляло от епохата на Просвещението, залегнало е в основата на всички държавни и обществени науки и може да бъде наречено рационалистичен хуманизъм или пък хуманистична автономност – провъзгласената и провеждана автономност на човека от всяка по-висша над него сила. Или пък, казано иначе – антропоцентризъм, представата за човека като център на съществуващото.

Хуманистичното съзнание, заявило себе си като наш ръководител, не признавало, че човекът има и други задачи, по-висши от земното щастие, и положило в основата на съвременната западна цивилизация опасния уклон на преклонението пред човека и неговите материални потребности.

Не е случайно, че всички словесни клетви на комунизма са около човека с главна буква и неговото земно щастие. И хуманизмът, напълно изгубил християнското си наследство, не е способен да устои в това съревнование.

Има катастрофа, която вече е настъпила реално: това е катастрофата на хуманистичното автономно безрелигиозно съзнание. Като мярка за всички неща на Земята то е поставило човека – несъвършения човек, който никога не е свободен от самолюбието, користолюбието, завистта, тщеславието и десетки други пороци. И ето, грешките, неоценени в началото на пътя, сега отмъщават за себе си.

Ако, както декларира хуманизмът, човекът е роден само за щастие, той не би бил роден и за смърт. Но затова, че той телесно е обречен на смърт, неговата земна задача е очевидно по-духовна: не потъване в ежедневието, не най-добрите начини за придобиване на блага, а после по-веселото им прахосване, а носенето на постоянния и труден дълг, така че целият жизнен път става опит главно на нравствено възвисяване: да напуснеш живота като същество по-висше, отколкото си го започнал.

Не можем да избегнем преразглеждането на фундаменталното определение за човешкия живот и човешкото общество: действително ли най-високо от всичко е човекът и няма ли над него Висш дух? Вярно ли е, че животът на човека и дейността на обществото трябва да се определят преди всичко от материалната експанзия? Допустимо ли е да я развиваме в ущърб на нашия цялостен вътрешен живот? Александър Солженицин (1918-2008), руски романист, носител на Нобелова награда за литература

Ние имаме мозъци на маймуни. Можем да изпитваме емпатия към един човек, към двама също. Но колкото повече стават хората, толкова по-неспособен става нашият мозък на маймуна да реагира със съчувствие. Смъртта на един единствен член на семейството почти ни убива, но 30 000 мъртви са толкова много, че мозъкът ни не може да се справи с тях. Беда Щадлер, роден през 1950 г., директор на Института по имунология в Берн, Швейцария

И най-пропадналите хора имат нещо светло в себе си: този убиец свири прилично на флейта; надзирателят, който раздира с бич тялото на роба, е може би добър син, а този глупак би разделил с мен и последния си залък хляб. Маргьорит Юрсенар (1903-1987), френска писателка - „Мемоарите на Адриан”

Индивидите са различни. Хората са уникални. Но щом хората попаднат в екстремна ситуация, тези разлики играят незначителна роля. Ние сме различни, защото сме свободни. Можем да изберем в кои ситуации да попаднем. Обичайно ние избягваме нови ситуации. Всичко, което знаем за себе си, се основава на боравенето с минали ситуации в живота ни. Филип Зимбардо, роден през 1933 г., американски професор по психология

Снимки: bk-unterricht.de; welt.de; corbisimages.com;